15 септември 2006 г.
Всеизвестна истина за българина е, че все го е теглило навън, а когато е далеч от Родината, да го тегли назад към нея. И докато е извън България, да се опитва и да пресъздава всичко "българско и родно" край себе си: от националната кухня, през българските кътчета с традиционни предмети и символи от нашенско, до прилагане на ритуали и традиции, които ако живее в България би могъл и да пренебрегне.
Българинът зад граница изчиства облика на Родината и рано или късно се завръща в нея. Ограничени от времето, с което разполагаме при нашите гостувания у дома, ние често сме подведени от нуждата да спестим риска и поемаме директно към утвърдените репутации на Търново, Варна, Банско, Рилски манастир, Копривщица, Пловдив, Созопол, Несебър… Не ме разбирайте криво, славата им е оправдана, но днес донякъде комерсиализирана. За мен лично ставаща традиционно туристическа: прекалено много хора, безчет сергии, на места дори показна.
Безспорната уникалност на Търнов град, съчетана с идеализираните от времето и разстоянията лични спомени, поглъщаха през последните 15 емигрантски години, кратките ми ваканции в България. Този път реших да "кривна" около 40 километра от отъпканото и се озовах в град Елена.
Красотата на Балкана, все още неопорочена, но с всичките екстри на селския туризъм, ме екзалтираха до сълзи. Макар и вече голяма част от района да е изкупена от нееленчани, на този етап няма мащабно строителство, няма масови посещения, няма сергии (нито джебчии), няма я туристическата лудница в баналния и вид. Опасявам се, навярно с основание, че това ще стане в близките пет-десет години, но засега, в този момент, Елена и малките селца около нея са като късче самородно злато сред популярните туристически обекти на България. Хората са сърдечни, отзивчиви и доверчиви. Усещаш се на сигурно място, където и да си. Само първият ден, с параноичното си американско поведение, залоствах вратата на стаята си. След това оставях документи, валута и всичко останало незаключени и поемах по баирите или по калдъръмените улички на града, без капка притеснение, успокоявана единствено от гласа на интуицията. Домакините, при които отседнах в "Костадиновите къщи" - махала "Долни чукани", бяха от същите. Те напускаха комплекса и оставяха отключени механата, кафе-бара и всички останали помещения. Асоциацията с рая, макар и така експлоатирана, не ме оставяше на мира, особено по пътя към билото с изворчетата студена вода, от които пиех без дори и да съм жадна. Тя идваше най-вече от невероятния простор на панорамите към Еленския балкан. От хора на птиците, който ме следваше, където и да съм. Улавям се, че мисля в клишета, затова ще продължа перифразирайки Вазов и ще кажа "Идете и вижте!". Няма как да се разочаровате!
Община Елена пленява със самобитността си и уникалността си. Жителите на сто двадесет и петте населени места са по-малко от 12 000. На територията има над 420 архитектурни и културни паметника, от които 263 са в самия град. Седем от тях са от национално значение: Часовниковата кула, църквата "Свети Никола", стенописите в "Успение Богородично", Даскалоливницата и др.
Българската история все още пулсира в това градче, но истинското преживяване тук идва от контакта с град Елена и нейните хора - искрени, чисти, топли и добри. Допълва се от природата - живописна, тучна и неопорочена. Идва и от незабравимия вкус на известния Еленски бут. Но най-вече от хората, от Еленчани.
Сега разбирам със сърцето си гордостта в стиховете на Г.С. Раковски за града ( поемата "Горски пътник"):
"Свята царица го съзидала
и имянем своим го назовала…"
Моята "царица", сред автентичните обекти на селския туризъм в България, е град Елена. Покорена и съживена от нея, сега знам със сигурност, че ще оцелея в чуждата страна, за да и се поклоня отново. Дори още догодина.
Дафни Кърчева-Оррис
Елена
