30 август 2006 г.
СРЕЩА
Марко Семов
Тази среща,за която ще Ви разкажа е от онези, които не дай Боже да се случват от тука нататък на хората, още по-малко на невръстни деца, каквото бях аз.
Слабо помня Втората световна война. Зная, че тогава у дома го нямаше татко. И толкова дълго го нямаше, че аз вече не вярвах някога да го е имало... Майка ми беше млада - имаше ли нямаше ли двадесет и пет години. Ореше, копаеше, жънеше, гледаше добитък - татко воюваше. Срещу кого, за кого - тия са вечните въпроси, които никога нямат истински отговор.
Той воюваше, аз пасях биволицата, кобилата и единадесетте патки. Вечер като ги приберях - тихо се измъквах с което от комшийчетата се случи и го удрях на решетосване, както обичаше да казва майка ми, когато искаше да ме сравни с циганите - решетари, които кръстосваха нашите села и продаваха решетки, протки и панери за дрехи. На тия цигани нашенци им купуваха само кошниците, защото в тях събираха единствения поминък, от който през онези години можеше да падне пара. Сливите трябваха за ошаф и за сухар в армията и държавата ги изкупуваше.
Тия бяха най-хубавите вечери от детството ми - топли летни здрачове, луната изгрее и поръси с белезникавата си светлина Балкана. По някое време трябва да се прибираме, а още ни мами да си откраднем от вечерта и още да поиграем - било в Черковния двор на байрак, било с дървените си колелета, правени от нашенски майстори, които изпълваха с трополак не само махалата, ами цялото село.
Лятото се беше вече изтатрузило, реката не ставаше за къпане - Балканът рано загони децата от вировете, училищният звънец пак взе да дрънка рано сутрин, пак подкара песента си.
Септември 1944 година вече преваляше, превратът както казваха по-старите хора, беше вече станал, българската войска, която се биеше някъде из Сърбия се беше вече разпаднала. Знаехме, че татко е някъде там - във Велес, Куманово, Скопие, гара Пределяне - виждате ли какви имена на градове и гарички са ми се забили в ума от онова време.Те се споменаваха в писмата, които татко пишеше и ни уведомяваше как върви световната война и кога се надява да ги пуснат. Както и стана. Когато след време си дойде, се оказа, че е вървял пеш от тази гара Пределяне, която и сега не зная къде точно се намира, до София. Някакъв военен камион го возил от София до средата на пътя за Троян, от там пак пеш - до село.
Измокрен, гладен, уморен - какъвто винаги е бил българският войник.
Пак беше привечер... Бях прибрал добитъка, барнал бях дървеното си колело и по наклонения път към моста показвах майсторлък... От лявата страна на този стар турски мост, все покрай реката се криеше пътека. По тая пътека, идеше пътят от Троян... Е, имаше и джеде, както му викахме тогава - застлано с натрошени от цигани и войници - трудоваци, камъни. Един валяк по цял ден ги разтриваше да ги намести, после ги пръскаха с вода, сипваха пясък отгоре им, разравяха го между ръбестите камъни - лъскав балкански сиенит, и оня тромав валяк пак започваше своята тежка и бавна разходка отгоре им. Газеше ръбестите камъни, разхвърляни с яка желязна вила, зад него оставаше гладко и равно - да ти е кеф с бос крак да стъпиш отгоре му...
Ала джедето го използваха по-първа ръка хора. - "Фаргото" на кооперацията - първия камион, който беше купен в селото, лесничеят с бричката си - теглена от един винаги охранен и лъскав кон, минаваше сутрин и вечер вуйчо ми с колелото си - отиваше на работа в съседното село. Пешаците държаха пътеката, по която сега и аз се бях спуснал, да си търся белята. Тази пътека свързваше две махали, две села и от там нататък два свята - Балкана и полето...
Вървеше все покрай реката тая пътека, като че я беше страх да не би като се отдели от нея, да вземе да се загуби. Както и стана. След много години, когато светът се превъртя веднъж, че и втори път, хората си накупиха колелета "Мифа", мотоциклети "Ява" и даже "Москвичи". Как ще ти върви Москвич, мотоциклет Ява и даже колело по тази хем тясна пътека, хем нагърчена между едрите речни камъни, с ожулени гърбове от пороите на реката, от копитата на добитък и на човешки цървули... Ала всичко това с Москвичите, Явите и Мифите стана отподир, много отподир.
Силно трябва да бях ударил спирачка на дървеното си колело да не ме хвърли от моста, в дълбокия вир под него и без да искам изкривил бях ръчалката на колелото си. Сегашният тийнеджър дори няма представа каква радост бяха тия дървени колелета, с които правехме страховити състезания... Помня, че поправях ръчалката си и се ядосвах от какъв зор се беше превъртяла, когато две силни ръце ме вдигнаха във въздуха и една брадясала глава се зарови във вратлето ми и взе да ме целува. Не бях видял човека кога се приближил до мен и като усетих непознатата миризма и острата му брада, изпищях.
Изпищях кански, макар и до сега да не съм чувал как пищи каняк и какво точно животно е той, ала когато някой много се изплаши и много силно започне да пищи, към нас така казваха - пищи като каняк...
Ритах с крака, блъсках с ръце този непознат човек, който продължаваше да ме стиска в прегръдката си. Колкото повече аз пищях, толкова той все по-силно ме прегръщаше... И до сега не зная колко е траяла прегръдката на човека, но добре помня мига, в който усетих сълзите му. Не, човекът не плачеше тихо и сдържано, както плачат мъжете, а се тресеше...
- Пусни ме...продължавах да викам аз, пусни ме, ще кажа на майка.
Непознатият изглежда все се надяваше, че ще се укротя и ще престана да ритам и да го отблъсквам. Аз обаче не се предавах. Тогава се предаде той... Пусна ме, отскочих в страни, и като застанах на безопасно разстояние, изгледах го със всичката омраза, на която бях способен.
Човекът обаче не хукна да ме гони, стоеше все тъй по средата на пътя, по-скоро смутен и безпомощен, отколкото гневен на моята детска ярост. Сега можах да го огледам. Беше с прашни дрехи, с уморени, потъмнели очи, силно брадясал, отпаднал, с една дума много съсипан човек... Гледах го известно време мълчешком - после изведнъж се сетих какво ми причини с проклетата си брада и пак започнах да викам - какво искаш от мен, какъв си ми ти, та ме бодеш с брадата си?...
Човекът не можа да ми каже нещо - видях отново тъмните му и уморени очи как се навираха, сълзите в тях натежаха, клепачите не можаха да ги задържат. На пепелака се отпечатаха - бяха големи, изцедени от дълбоко, идеха много от далеч тия сълзи...
- Не ме ли познаваш?- попита меко човекът, като гласът му пак претрепера, сякаш търсеше в себе си най-меките букви, да не би пак да ме изплаши...
- Кой си ти, какво искаш от мене? - извиках аз отново и се огледах няма ли да се появи човек от някъде, да го пропъди тоя скитник, дето тъй нахално тикаше брадата си в лицето ми...
- Аз съм татко ти - отвърна човекът... И бръкна някъде дълбоко в пепелявата си войнишка дреха...
- Татко ти съм - повтори той - не бой се.
- Татко ми не е такъв като теб - извиках - готов всеки миг да го зарежа и да хукна към дома.
Непознатият извади от джоба си няколко бонбончета, подържа ги в ръка и я протегна.
- Нямах пари за друго - виновно рече той. И пак протегна черната си ръка към мене.
Не запомних бонбоните, запомних ръката му - беше изпечена на слънцето, имаше мазоли по нея, лъщяха отдалеч... Стоях и го гледах - объркан, не по-малко от него...
Непознатият направи крачка и ми подаде бонбоните.
Човек, който дава бонбони на децата, не е лош човек... И аз разколебан, преполовен, сега не побягнах, оставих го да ме приближи и страхливо поех бонбоните.
- Много ли съм страшен - рече човекът... Защо толкова се изплаши от мене?... И без да се усетя, той пак ме сграбчи в ръцете си и пак ме запрегръща.
Не зная този път какво стана с мене. Не зная дали познах баща си, не зная дали кръвта се обади, или усетих онзи дъх на миналото, когато той пак така ме прегръщаше у дома и ми разказваше приказки. Не зная! Помня само, че престанах да ритам, престанах да се дърпам - оставих се в ръцете му. От него идеше някаква топлина и от нея ми ставаше хубаво.
Носеше ме на ръце, аз стисках счупеното си колело и така мълчаливо отивахме към дома...
Сега не приказвахме. Стоях кротко и доверчиво в ръцете му, от време на време той притискаше главата си о мен...
Не зная и до сега кой ни беше видял, кой беше познал баща ми, кой беше отишъл да каже на майка, че татко си иде от войната. Видях майка си, като излезе на плочника пред къщата и я чух като захлипа. Аз и сега не зная щастливи или отчаяни бяха тези сълзи на майка. Радваше ли се тя, че вижда отново жив и здрав баща ми, или покрай радостта й имаше и проклятие на този свят, който разделя жените от мъжете им и оставя децата толкова дълго без татковци, че когато се срещнат, не могат да се познаят!
Не зная и до сега...
Дано и Вие деца, никога да не узнаете!
Марко СЕМОВ
Марко СЕМОВ
