Към нашите читатели
Продължаваме да ви представяме творбите
на Марко Семов.
Обадете се в редакцията ни и с вашите идеи,
предложете своите възможности да работим заедно за живота на българската
книга.
“Старт”
Марко Семов
ОРЕХЪТ
Забелязал съм, че когато у дома телефонът
звъни рано сутрин, никога не е за добро. Някога тъй вуйчо ми - стар пощенец,
ми съобщаваше, че майка пак се е разболяла, че татко е получил инсулт,
че друго някое тъжно или неприятно събитие се е случило. Пак той ме намери
в студентската ми квартира, за да ми каже, че сестричката ми е завинаги
затворила очи в Троянската болница.
Tъй, една много ранна сутрин, комшии ми
позвъниха, за да ми кажат, че и вуйчо си е отишъл от този свят.
И историята с ореха пак телефонът ми я съобщи...
Ако кажа, че новината събуди у мен страдание, ще е пресилено, ако кажа
обаче, че потресението и мъката ми бяха малки, пак няма да е вярно.
...Този орех беше много стар. Израснал от
източната страна на къщата, разперил големите си чатали тъй, че закриваше
цялото небе. Може би беше най-старото и най-огромно дърво в селото. Клоните
му се издигаха не само високо над къщата, простираха се над плевнята,
а малката сушилня за сливи направо се губеше под короната му, като детска
къщурка, закачена о коледно дърво... Сутрин, като се събудех и надигнех
глава от възглавницата, пълна с изпръхнало сено, първото нещо, което виждах
беше Ореха. Такова голямо дърво не може да се напише с малка буква...
И за него седнал не може да се приказва. Не само беше закрил планината,
но и всичкото небе изпълнил. А да видиш баирите на Иванчовското насреща
и дума да не става... И тополите, набодени като дереци покрай реката и
тях не даваше да зърна. Къде по-висок бе той от тия тънкостебли дървета,
които растат на високо и с червените си корони пазят бреговете, да не
потеглят след реката, като придойде със слапеите си.
Напролет, като се сгъсти шумата на ореха,
небето става зелено. Есенно време пък , преди да го налети сланата и като
пожълтеят листата му - небето става шарено: червено, кафяво и жълто. Цял
месец се боричкат цветовете по небето - кой кого да пребори. Зиме, като
мине през селото леденият бръснач на вятъра - се зареждат и облаците -
сиви, тъмни, болнави. От тях след час или два, се засипва сняг. Тогава
орехът ставаше най-големият дядо Коледа, който е идвал по нашите земи.
Клоните му нaтежават, успокояват се и заспиват в дълбоката зимна тишина.
Бях дете и ми се струваше, че цялата земя
сега е пълна с хиляди такива дървета като нашето... Нощем, като се натрупаше
повече сняг, от колкото можеше да се крепи върху дървото, уморен от тежестта
му, орехът започваше да се отърсва. Тогава цяла нощ се чуваше как снегът
вика "туп"- след мако пак "туп"...И тъй докато клоните
се разтоварят и отворят място да се провре между тях слънцето.
По причина на този орех всякакво съм виждал
и слънцето. Омесено с големите му листа, то напира да мине през тях, ала
те застават като една войска отпреде му и не дават то да дойде при мен,
в стаята . Пак по тая причина, лете върху одъра лягаше толкова дебела
сянка, че като пресичаше двора , баба слагаше отгоре си вълнено елече,
да не би хладовината да я прониже и както казваше тя, да я хване чамка.
По вършитба нямаше как да отместим сянката - гъста и силна, като че някой
беше боядисал с тъмна боя земята. Тогава баща ми чакаше да стане пладне
- та слънцето да заобиколи ореха и тогава да стеле снопето. И то го заобикаляше,
ама някак си страхопочитателно и с уважение. Като напръхнеше хармана,
татко поваляше диканята, впрягаше кобилата и вършитбата започваше.
Хей, че време наставаше! Хората правеха
на ден по два хармана. По причина на ореха ние едва сколасвахме един да
изкараме. Ала на никого от къщата не му минаваше през ума да сече ореха,
да се кара с него, че ни пречи или поне да окастри някои от клоните му...
Защото той не само слънцето държеше нащрек.Той държеше в клоните и в покривалото,
което хвърляше наоколо, тайните и историята на цялата ни къща...
Никой не можеше да каже годините му. Татко
казваше: така съм го запомнил. Баба казваше: така съм го запомнила - все
тъй стои над махалата, като че е сят не от човек, а от Бога. Отдавна някога,когато
самият той се е родил. И аз така си мислех... само Бог може да посее такъв
голям и силен орех.
Нощем, като изгрееше луната, около ореха
ставаха още по-тайнствени работи. Тогава, като отворех прозореца на стаята
си, имах чувство, че в неговите клони са се изпокрили всичките дяволи
и самодиви, че луната иска да иде при тях, да си поприказват за туй, за
онуй, да им каже тя какво е видяла по пътя си, те къде какво са свършили.
Ала орехът не я допускаше.И тя се въртеше ололо него като куче, което
хем иска да близне от копанята, хем не смее. И все се оглеждаше, няма
ли в короната му някое по-рехаво и празно място, през което да се промъкне
при дяволите и самодивите.
Дънера на ореха беше толкова дебел, че пет
- шест деца сме се хващали за ръцете и сме се опитвали да го ограбчим.
Няма ограбчване. Едно отделение ученици трябва да се съберат, за да пипнат
крайчетата на пръстите.
Поради високия си бой, този орех беше и
нещо като доверено лице на планината. Най-напред на него и на Горуня тя
прошепваше какво е намислила да прави със селото. Шепотът слизаше надолу,
като че скачаше от клон на клон и целият орех настръхваше - знак, че се
задава лошо време. Тогава огромната кокалеста корона се раздвижваше, шум
като стенание започваше да иде от нея, минаваше през двора и достигаше
до детските ми сънища. Прозорецът, който стоеше отворен, трепваше, после
се удряше о черчевето. Издрънчеше ли така прозорецът, аз се надигах да
го притворя и поглеждах навън.Нощ, тъмнина, небето се изплашило и сгърчило
в облаците, изправил се сам срещу бурята, орехът прави нощта още по-тъмна
и страшна. Имал е време да се приготви старият войвода,да срещне бурята,
която вече налита към селото със своята дива балканджийска сила. И тогава
имах чувството, че тъй както се е пригласил за война, орехът се мести.
Черната му сянка ту се огъваше назад, ту се връщаше напред и изглеждаше,
че не орехът, а небето се върти около него. И не се чува сега шумът на
реката - жива ли е, здрава ли е в такива нощи? Трябва да идеш до нея,
че да разбереш.
Стенанието на ореха надделява на всичко.
Освен болка, в това стенание ми се е дочувала и песен. По-тънките клони,
поради това, че са по-слаби, се огъват повече. Дебелите държат и чакат
тънкият клон да се облегне о тях и тъй притиснати от виелицата - и тънкото,
и дебелото дърво, се трият едно о друго и свирят. Най-напред като да се
сгласяват, сякаш се пробват бива ли ги, ала колкото бурята се засилва,
толкова повече стенанията на клоните се чуват по-ясно. Боли го ореха.
Кого не го боли , като му заизвиват тъй ръцете, краката, цялото тяло.
Понякога битката между ореха и планината
трае цяла нощ. То се знае, в нея се включват и тополите край реката и
сливовите дървета и ябълките, които ги има в изобилие в нашия край. Включват
се и другите по-малки орехи, които като ергенчета са се наредили нагоре
по реката... Ала голямата битка е с нашия орех и кой кого ще надвие, се
решава чак на разсъмване. И тогава, когато всичката сила на планината
се е изцедила, защото и планината дето е планина, и тя може да се умори,
орехът се отпуска да си почине и подремне...
Всичко спи след такива бури. Не шават ни
листа, ни клончета, свършило е болезненото и многострадално стенание на
клоните. Сега мишка да мине под ореха, ше се чуе... Ала мишка никаква
няма да мине, защото от бурята нощес всяко изсъхнало клонче, е изпопадало.
Да вземеш един търмък, камара от нападали клончета ще струпаш.
И татко ме пращаше да ги събирам. Няма равно
на себе си сухото орехово клонче, ако речеш с него да си палиш печката.
Татко остаряваше, аз растях, баба си отиде
от този свят. А аз все по-често виждах баща ми да задържа погледа си върху
ореха и да си приказва сам:
- Ще вземе да падне това дърво - и от плевнята
и от къщата, треска няма да остане.
Мисълта да отсече ореха все по-често го
глождеше и той току обикаляше и оглеждаше, запалил цигарата и вдигнал
глава нагоре, като че иска да чуе какво мнение по този въпрос има самият
орех.
Ала наесен, като узрееха орехчетата, като
вземеше да им се лющи кората и Марин Глухият довтасваше у дома да го обрули,
сечта на ореха отново се отлагаше. Глухият беше седемдесет годишен човек
и за да те чуе какво му приказваш, правеше с двете си ръце фуния около
ухото си. Той беше единственият, който се осмеляваше да се катери по ореха.
Беше лек човечец, та стигаше до краищата на клоните - и оттам с един прът
брулеше. Никой друг не се е качвал на нашия орех. Затова, като дойдеше
денят за бруленето, цялото село се събираше да гледа. Екшън и половина.
Ни Рамбо, ни Робинзон ти трябват... Не можеше селянин да мине покрай дома
и да не погледа...
Вечерта бай Марин вземаше парите, които
баща ми му даваше, отъркваше ги о брадата си и казваше - догодина пак...
Татко клатеше глава и не казваше какво мисли за догодина...Глухият като
да разчиташе мислите му и клатеше също глава: няма да пипаш дървото -
и викаше тъй силно, като че не той, а татко беше глух.
- Нали гледам клоните му - живи са - като
на малко момче оная работа...
Една година Марин Глухият не дойде да брули
ореха. На следващата година и татко вече не се изправи под клоните, да
ги види съхнат ли, държат ли се още...
Останах сам с ореха. Като ми идваха гости
и го оглеждаха как се е проснал над целия ни имот, клатеха глави: този
орех ще ти създаде ядове... И аз се заглеждах във върха и взех да забелязвам,
че там шумата вече оредява. Като на човек, когато започва да му капе косата.
По тия изсъхнали най-горни клони продължаваха да кацат само враните. Сухи,
черни клони, и върху тях също тъй черни и гръмогласни черни врани... Грачат...
Какво са искали да ми кажат враните за ореха
не зная. Дослукът между тях и ореха е много стар. Защото враните живеят
дълго. Едни казват двеста години, други казват повече... Твърде е възможно
поради дългия живот на враната, тя да е била свидетел как някога някой
е издълбал в земята дупка, боднал е в нея малкото орехово стъбло и от
там е тръгнал животът му.
Родитбата на ореха намаля - нямаше ги ония
големи сочни плодове, два три като изядеш, и ти държат ситост цял ден.
Сега и те се смалиха - станаха дребни и костеливи като лешници. Нямаше
я оная мъзга в ципицата на ядките, няма я оная белота. Най-бялото нещо
на този свят, което съм виждал е ореховата ядка.
И аз разбирах все по-сигурно, че и орехът
вече се е пригласил да напусне нашия двор. Пак не събрах сила да повикам
резачи, все ми се чинеше, че като го повалят ще посегнат и на мене...
И стоях и гледах как голотата на клоните слиза вече по-надолу, как зловещината
на изсъхването сграбчва вече цялата оная мощна и всевластна някогашна
корона, как орехът започва да зъзне от студ и старост...
Резачи не повиках...
Бях се върнал пак в София, самотата отново
се настани в бащината къща и в двора, орехът остана пак сам срещу ветровете
и бурите.
Рано една сутрин телефонът пак се обади.
И вуйчо вече го нямаше, та лошото сега ми го съобщи моят някогашен учител
Варчо.
- Нощес е паднал орехът - рече. - Един метър
над земята се е счупил...
Две сили се сблъскаха в мен - едната, то
се знае, бе страхът - какъв ли леш е настанал при падането? Както и да
паднеше орехът, нямаше начин да не повлече след себе си и къщата и плевнята
и каквото друго докачи с клоните си... Втората от болката, че умря последният
участник в един отишъл си живот.
Замълчах безгласен, учителят ми продължи:
- Няма нищо закачено освен оградата на двора...
- Как тъй няма - едва изрекох...
- Абе да се чудиш как - ама няма... повтори
той.
До вечерта стигнах селото. Отключих припряно
вратата, пресякох двора и то се знае, болка преряза душата ми. Нямаше
го ореха. Празно зееше небето отпреде ми. Виждаха се баирите насреща,
възправяше се отпреде ми планината. Пред мен стърчаха острите игли на
счупения от бурята огромен ствол, дървото беше паднало и аз даже чух в
душата си страхотния трясък, който трябва да бе отекнал през планината,
оттатък в Тракия. Клоните лежаха мъртви, потрошени, горната част на ствола
се беше отскубнала от мястото си, короната я беше повлякла, та се беше
отхвърлила на няколко метра от дънището.
Тогава вдигнах поглед и затърсих поразиите,
които при падането си орехът беше сторил. Единствена телената ограда,
която отделяше двора от речния камънак, лежеше смачкана под огромните
клони и даже железните коли, които я държаха, стърчаха през клоните и
те пощадени от огромната им тежест.
В този миг повярвах, че има Бог! Защото
само Бог можеше да направи това, което виждаха очите ми. Само Той можеше
да вдигне надвесените клони така нависоко, да ги обърне на другата страна
и да ги пренесе няколоко метра надалеч, за да ги тръшне баш там, където
имаше празно масто... Като да беше мерил Бог, кое как да стори, тъй беше
сгромолясал клоните между двете къщи, както хората настаняват мъртвец
между дъските на ковчег.
Прекръстих се... Отидох до ствола, турих
ръка отгоре му, за последно да взема малко от силата на дървото, после
се върнах у дома. Намерих свещ, запалих я, както се прави пред скъп покойник
и се загледах как догаря пламъка й, като последен изпроводяк на два дълги
и неспокойни века, изживени в нашия двор...
Сега вече със сигурност знаех, че и моят
ред беше вече дошъл...
Марко Семов
