Към нашите читатели
     Продължаваме да ви представяме творбите на Марко Семов.
     Обадете се в редакцията ни и с вашите идеи, предложете своите възможности да работим заедно за живота на българската книга.
“Старт”

     Марко Семов
    ГРАДУШКА
     На майка ми
     Денят не обещаваше да стори лошо на никого... Разсъмва се, някъде мучи крава, петли се протягат в курниците и се разпяват, пролайва куче, босоноги и неприбрани жени пресичат дворовете, мъже се окашлят и палят първата цигара... Камбаната бие за навръшка...
     Утро като утро.
     И Балканът се обистря. Мъгли или облаци, ако е имало нощес по билото на планината, сега и те отиват да подремнат в някой завет, да се отморят, защото и те никога не знаят кога и за какво ще ги повика дядо Господ. Балканджиите са сигурни, че той рядко ги вика за друго, освен да се навържат една о друга, да се степят горе на високото и после да изсипят върху главите на нашенеца - било дъжд, било вятър, а не рядко и да го запердашат градушките, на които също там им е фабриката - около челото на Ботев връх. Поради това, те най-често тук си опитват и силата - върху коравото чело на върха, покрито с рядка и остра тревица - веднъж убита от честите порои, втори път повалена от вятъра, който също тъй тук се ражда, и тук умира...Този вятър, като шалче се увива около Върха - и не дава на тревата да си покаже нослето.
     Когато пък е на кеф дядо Господ, рано рано си повиква слънцето, да му свари на първите си лъчи кафето. И докато той си го пие, да му разкаже като е ходило по света, какво е видяло, какво му е подсладило душата, та да ръсне от него и по нашия Балкан, да отпусне душата на балканджията и да му каже - хайде, вземай косата и започвай да бръснеш поляните, събирай сила и живот за всичкия добитък, който сега щипе сладката тревица на планината...
     Нали са на балканджии и очите на нашенци са други. Ако се случат в такива утрини на високото, когато слънцето е още кефлия, Балканът се е наспал и главата му е бистра и отморена - тогава окото отива надалеч и вижда светове, които след час, като настане маранята - загубват се. Само че, тревицата, която рехаво никне по челото на Ботев връх, никога не ги е виждала тия красоти и светове. Ха де - на най-високото стоят тия тънки тревици, на всякакви виелици и бури издържат, а на тях Господ не им дава да се изправят на пръсти като едни балеринки и за миг поне да погледат далечините, за да видят там какъв народ живее, какво вино пие и какви хора играе...
     В такова утро, кравите и биволиците са вече издоени и бавно излизат из оборите, като се отъркват о коловете и дърветата, покрай които минават, сякаш да се разсънят. Цялото село замирисва на обор и на животинска топлина. И всичката тази стока, бавно и раздърпано потегля към Маринска.
     Маринска е равна поляна - с гребло и с мерак е минал някоя отдавнашна сутрин дядо Господ отгоре й - не му се прибирало греблото, не бързал изглежда за никъде - та доста земя подравнил... Наоколо са все урви и чукари - тук станало равно и широко - да има къде копитото на добиче и краката на човека да стъпят спокойно и да се отморят...

     ...Такова беше и онова сутрешно разсъмване. Излезе слънцето, засмя се. Ала балканджията, който има око за времето, зърна как за челото на Юмрука - се лепна една, като от зебло съшита мъглица, лепна се и не помръдна от там...
     Като се събуди сутрин нашенеца, първата му работа е да хвърли око към Юмрука - има ли я тази мъглица, малка, гуглеста, като че с два пръста някой е отскубнал памучето от чашката на бодил и го е пуснал върху планината...
     Малко, ама стига балканджията да прехапе цигарата и да поклати глава... Защото той знае, никога такова ранобудно облаче не остава само.
     Бяха се минали два - три часа откак изкарахме стоката. Едно добре помня, че добитъкът беше стигнал гробищата, минал ги беше и отиваше към валога. Когато наближи пладне, добичето там го търси. И нас пастирите, също тъй... Баба Рада Ковачкина, комай вече деветдесет годишна жена - изгърбила се като питанка, сяда под най-големия габър, наглася къделята и преди да завърти вретеното, казва - Сега да има кой да рипне за студена водица...
     Студената водица извираше от корените на Горуня, старо и високо дъбово дърво, което от как се помня все тъй стърчи - на най-високото място. Като един стражар, турен да съглежда хорските деяния. А в краката му - изворчето. И то от как се помня, все е живо, все цъцри. Другаде и в най-жежките лета - и да има, и да няма вода, тук - ако не тече, капе. Божия сълзица му викаха на това кладенче бабичките... До него води тясна, като конец пътечка, правена от такива като нас - пастири. Два заека да се срещнат по нея, не могат да се разминат. Наоколо няма ниви, поради което и хора рядко минават. И ние пастирчетата, припкаме по нея на групи, пътечката отеснява, трънаците жулят босите ни крака. Хич не ни пука. Кожата на краката ни се е опекла от слънцето и е като изпръхнала. Няма морска вода из балкана да я разхлажда, няма мазила да я омекотяват, та е закоравяла... И трън като я закачи - остават върху нея драскотини, накривени по краката ни, начупени - цяло едно тайнствено писмо на нашето пастирско лято...
     ...Кога се степаха облаците над Юмрука, кога се наговориха да сторят това, което сториха, не го разбрахме. Дойдеше ли добитъкът във Валога, играта тъй ни се услаждаше, че забравяхме дори да го наглеждаме. Тая работа я възлагахме на баба Рада. Тя нямаше крака за игри, но очи да контролира положението, имаше...
     В жегаво време тук е сенчесто, а завали ли дъжд - габарите ни пазят. Бяха десетина дървета, по на няколко метра едно от друго, та сянка тук имаше по всяко време на деня... На всичко отгоре, тревата във Валога беше винаги зелена, оная водица, която извираше изпод краката на Горуня, по малко, по малко, ала стигаше до тук... Поради което, добитъкът също тъй обичаше това място.
     Не забелязахме кога се притъмни. Само усетихме, че времето се притаи, като хищно животно, когато ще скача върху жертвата си. Притаи ли се тъй времето и реката се чува, сякаш не е долу в ниското, ами е до сами ушите ти... Тръгне ли реката извън коритото си, тъй да приказва, има да се случи нещо. Какво му беше станало нощес на Балкана, от какво се беше тъй ядосал и озверил - кой да ти каже...
     По едно време тишината стана толкова степана, че чак добитъкът изправи глави и се ослуша. Ни съчка препуква, ни жаба рипа, ни змия се провира из трънаците... Тесчина. Облаците още смениха цветовете си - от тъмни и наводнени, като че ли напоени с тиня, станаха черни. Христо Ботев го е забелязал още - причернее ли един облак - не знаеш какво има в него.
     Първата капка падна, като че идеше от много далеч. Тупна в краката ни, като че някой беше хвърлил камък. Веднага след нея падна и втора, след секунди като отприщен бент, рукна едър дъжд, толкова едър, че капките му пернат ли те по ушите - заболява те... Бързешком се настанихме под най-коравия и печен габър - него си го знаехме - завали ли дъжд - там ни търси. Клоните и шумата му тъй настръхват и се подреждат, че ако ще не облаци, а някое море да се излее отгоре ни - те не пускат капка да мине през тях... Много си го обичахме в дъждовно време този габър...
     Този ден другите деца си носеха някоя дрешка или чердженце, аз се бях измъкнал от дома само по една ризка... Мразех тогава, мразя и сега излишните багажи като тръгна на път или другаде... Мразя ли ги?
     Изведнъж стана студено, както само в планината може тъй рязко да се сменя топлото със студеното... Сякаш не беше лято и Петровден, а ноември, или даже някой лют, озлобен декември. Студът още се засили и от към Балкана се зачу бучене... Ето това бучене, стигне ли до ушите на балканджията, душата му се свива на две, че и на три. Стъмни се още, бученето още се засили - идеше от планината към селото, като че ли всички дупки и пещери на планината сега бяха зинали срещу нас и от там излизаше рев, бяс, лудост някаква. И още притъмня - и баирите, и планината се отдалечиха и скриха. Небето се спусна ниско, още малко, ще легне върху нас...
     Тревожен стана и добитъкът. Кравите вдигнаха глави и задушиха въздуха, спряха да пасат и биволите, конете се събраха на куп, вкараха малките кончета в средата и направиха около тях кръг. Главите им събрани, малките вътре в този харман, а задниците навън... Тъй правят конете и в планината, когато звяр ги напада - хвърлят къчове и ритат със силните си задни крака, а главите им са защитени. И мечка да е - като я перне един подкован конски крак по главата, искри ще хвръкнат от малките мечи оченца и ще го удари на бяг.
     Кравите не стояха дълго с навирени глави - те са страхливи, тънкокожи и в такова време хукват да бягат коя накъде види. Само на биволите не им пука... Те продължават да стоят - корави и тромави на местата си. В дъждовно време биволът най-обича да пасе...
     Дъждовно, ама то не беше само дъждовно... Защото пороят бързо премина в град. Онова бучене, което тътнеше в планината, диво се спусна към селото, премина го като една виелица и дойде над Валога... Денят стана нощ, трескавици зацепиха небето. Изплашени, ние децата се притиснахме едно о друго, защото устата на всички ни взеха да посиняват от студа... Баба Рада се кръстеше и викаше през минута - Боже, опази...
     Скри се планината, никаква я няма. Там, гдето се кипреше преди час красавецът Ботев - легна нощ. Скри се и Горунът, който винаги стърчи и в най-мъгливо време показва най-горните си клони. Скри се всичко... Град, едър и страшен, заудря и не по-малко изплашени от нас, конете преместиха спасителния си харман под габъра. И се омесихме - коне и пастири.
     Парчета град, като че цигани бяха чукали камъни горе в небето, затрескаха едно о друго, земята взе да тръпне. Ледените камъни удряха челата си и трясъкът им заглушаваше всичко. Трещеше ледът - и аз съм го запомнил този трясък, колко години вече става, като нещо най-зловещо. И в каменоломни съм бил отподир, и в дискотеки с по десетина барабана в тях - ряпа да ядат всички те - лед о лед, когато се бие, като че ли се трошат едновременно костите на хиляди животни - такова чудо с нищо не може да се сравни. Трещеше и набъбваше върху земята ледът. Зелената трева на мерата се покри, дебело ледено халище се метна върху нея.
     Габърът продължаваше да ни пази... Парчетата лед разбира се, раздираха и неговия чадър, пердашеха клоните му, шмулеха безмилостно листата - и все пак гъстата корона се съпротивляваше и не даваше на леда да пада направо върху главите ни. Вместо него, по нас се сипеха ударени листа, смачкани и разкъсани, падаха с тях и парчета лед, ала те не удряха направо, а се изсулваха. Пернали най-първо някой клон - обелили го, после отскочили на друг и тогава чак падаха върху главите ни...
     Бяло! Навред стана бяло и зима. Има - няма за един час...
     Бях излязъл от дома не само по една ризка, но и бос. Поради туй не можех да направя и крачка извън короната на дървото.
     Както избухна тази война между земята и небето, тъй се и прекрати. Тогава видях: баба Рада беше извадила костурката си, вързана с червена прашка о сукмана й, обърнала я беше по гръб, та да сече градушката. Има поверие - едно зрънце град да се сцепи и Господ ще спре да бие... Костурката на бабичката се беше килнала настрани - ала сигурно беше сцепила главата поне на един от ледените куршуми... Не зная - нейната костура ли, гневът на Бога ли, или правилото всяко чудо за три дни - ала градът спря, облаците, вече пуснали върху земята всичко, дето го бяха понесли в търбусите си, пак смениха цветове, разшаваха се и разбутаха място за виделина...
     Тогава видяхме в далечния край на мерата човек. Най-напред никой не му обърна внимание. До него ли ни беше сега. Толкова бяхме премръзнали, че първата ни мисъл беше да си запалим огън! Но огънят иска кибрит, а ние нямахме. Тогава се сетихме, че оня човек, който вървеше към нас из ледения камънак може пък да има. И вторачихме очи в него. Къде по това време може да тръгне човек? Какво може да го накара да остави къщата си в това обезумяло време...
     Докато премръзнали и учудени гледахме човека, конете около нас се разшаваха, мръднаха в страни, развалиха колелото, което бяха сплели, ала не отидоха далеч - ледът натрошен, до където стигаше окото, ги върна...
     Човекът обаче продължаваше да върви към нас, като от време на време се препъваше о ледените буци и пак тръгваше.
     Замириса на колендро. Всичките треви, бурени, билки, листата на дървета - бяха пуснали сокове и миризми и сякаш чрез тях природата сега издишваше всичкото напрежение, болката си, но и надеждата си, че след седмица - две, раните ще зараснат, опадалото ще поникне, животът ще се върне... Мирис на колендро - страшен и силен е той... Тъй мирише отминалият гняв на природата.
     А човекът приближаваше, все повече, колкото и трудно да беше да се върви по леда. Бързаше този човек за някъде, нужда голяма трябва да беше го подгонила!
     Виждаше се, че вече е уморен, все по-трудно вървеше из ледените бабуни, ала не спираше.
     Като още наближи и махна завивката от главата си, познахме - беше жена. Като се загледах в нея, познах я. Беше майка ми!
     От тогава, вече 60 години са минали, стъмни ли се небето, тя застава отпреде ми!
     Така, както я видях тогава - с обувчиците ми в ръцете, с фанела една, с чердженце - да се увия в него...
     И тръгнала в бурята - мокра, болнава...
     И до сега не зная, през тия 60 години отподир, можах ли да й се отплатя поне за половината път, който бе извървяла в оня ден.
     И също тъй не разбрах, възможна ли е въобще отплата за майчината обич...

Марко Семов

Назад