Косата ти е като стадо кози...
     Всяка година през юни усещам особено силно желание да се върна в Родопите. Тогава сякаш ми е писано да се срещна отново с онзи благословен свят, където мина детството ми.
     Така и сега - само за миг стигнах от Чикаго до зелената поляна пред нашата къща, където сутрин слънцето идваше през прозореца да ме пробуди. Трябваше да ставам, да изтичам на поляната, да видя колко по-рано от мен са се събудили цветята и вече си говорят с птиците, прелитащи през дърветата, застанали на стража край буйната пролетна зеленина. Пчелите вече се трудеха над своята цветна нива, от която взимаха и пренасяха меда в натежалите вече от златистата храна кошери. Хиляди щурци озвучаваха родопската шир и заедно с птиците правеха такъв концерт, в чийто мелодии биха се вслушали и всичките добри композитори от нашия свят...
     Нощта си е отишла, дошъл е денят и ние, децата, си знаем работата. Бегом стигаме до егреците, където лятно поостриганите овце и техните агънца ни посрещат с радостни и свежи приветствия, които ние, не зная защо, пренебрежително наричаме "блеене"... Премествам леската и цялото стадо се сурва към поляните - на свобода! И на паша.
     Сред стадата, като принцеси, се разхождат гордо и кокетно козите. Чановете ми огласят цялата планина. Сигурно се чуват до Чепеларе, че и до Смолян дори!
     И човек си спомня писаното в Стария Завет на Библията, там дето пророкът е искал да се чуе за благодатния труд на хората сред природата:
     "Косата ти е като стадо кози, кога слизат от Галаад, зъбите ти като стадо овци, кога излизат из къпалня, от които всяка с по две агънца..." /Стр. 753р гл. 6:62/
     А когато дойде нощта и слънцето си полегне зад баира за да си почине, идва ред и на нощните гласове на птиците. "Гюх-тюх...гюх-тюх...гюх..тюх..." - гласовете им се носят по долищата, ехото се повтаря от рид на рид... И навсякъде е мирно и спокойно, хората са добри, имат си работа, имат си чиста вода и здрава храна, живеят си в собствен дом, всички се обичат и почитат, та всекиму е драго да те срещне и ти каже "Добър ти ден"!
     _______________________
     Футболът в бяло и черно
     ...Уж бях в Родопите, а нещо ме грабва и тръшка на двата сиви матрака, струпани в ъгъла на забулената със щори чикагска стая. А-ха! Сирената! Пожарна или линейка?
     Но добре стана - днес е неделя, избоядисал съм всичките стени, що са ми е наредил газдата и сега, рано, мога да отида в бара, при сърбите, да гледаме мачовете от Световното първенство.
     Даже ми завиждат.
     - По-добре беше и нас да ни нема на светското! Као вас!? Вашиот футбол го удавиха на по-забутано място - на квалификациите. Кой разбрал, кой не... А нашиот го умориха насред земята! Всички го видяха позорът ни! Нема държава, нема футбол!
     Брачата в бара псуват позорното 0:6, с което ги би Аржентина, но не им се сърдят на аржентинците. Сърдят се техните, дето се шетат по Теразие и Кале Мегдан, а немат кураж да дигнат глава. А що да кажем ние?
     Нас никой не може да ни бие. Нас там ни нема!
     Гледаме мачове. Световно. Подхранваме се и попийваме - всеки каквото му се иска. Футболът е велико нещо. Той ни кара, нас хората, които работят с ръцете си, да се чувствуваме близки. Живеем на една планета, бели, черни, жълти... Би трябвало да се обичаме и почитаме.
     Но не е така. Незнайно защо и как се върти като песъчинка нашата планетка в някакъв необозрим и немислим безкрай и ние сме като мушици еднодневки, а толкова се бъхтим да сме с пълни джобове, да командваме някого, да ни се покланят някои и, ако може, да имаме 9 къщи и 17 пълни гаража и, ако може, и една, макар и малка, коронка на главата...
     Разказаха ми, покрай това Световно, че сатанинството, което живее по хората, може да отрови радостта дори от такова физическо и духовно чудо, каквото е футболът. По време на Втората световна война, когато Киев бил окупиран от хитлеристите, окупаторите решили да покажат на света, чрез футбола, колко човечни са те, колко несправедливи са приказките за "някаква кървава човешка драма", каквото е истинското лице на всяка война. Събрали останалите живи футболисти в поробения град, съставили и един свой отбор и обявили "международен мач". Вестниците и радиото трябвало да напишат и разтръбят, че ето - виждате ли - хитлеристката армия е армия освободителка, носи европейските нрави и идеали сред дивия Изток, и местните хора са толкова щастливи, че си правят мачове с тях и се изпотрепват да отидат на стадиона, да пият квас и водка и да гледат "Световен мач".
     Доведените с камионетки футболисти знаели какво ги чака, ако победят "благодетелите" си. Но решили да завършат последния мач в живота си с победа! За себе си и за Родината. Победили. И били разстреляни.
     Днес не разстрелват. Непокорните ги лишават от проценти и не ги включват в отбора да играят.
     И въпреки всичката сатанинска шетня около футбола и парите в него - той си остава Велика игра и ще стане още по-велика, когато човечеството се спаси от алчността си и заживее с Божието слово и Библейската мъдрост.
     ____________________
     Новият Храм в Смолян
     Заедно с "Германия 2006" тази година се случва и друго, голямо и важно събитие. Може да не е за цял свят, но за мен и моя Родопски край е знаменито.
     На неделя, 2 юли, в Смолян ще бъде осветен Катедралният храм, носещ името на светеца от нашия край "Свети Висарион Смоленски". Най-модерната църква на Балканите, втори по големина храм в България. Първата копка бе направена на 7 април 2002 година. Родопчани изградиха нещо уникално, за което Апостол Павел казва, че "Духовните и материални дела свидетелствуват за искрено желание да се следват Божите повели за мир на земята и добро между хората".
     Хиляди са сънародниците, които вградиха част от себе си в Храма като дариха труд и талант, свои средства за делото.Сред тях са много строители,начело с арх. Антон Тодоров, които проектираха и градиха без каквото и да е възнаграждение това културно-религиозно средище в Родопите.
     Особени са заслугите на издателя на в. "Стандарт" адвокат Тодор Батков и семейството му, които осигуриха две трети от необходимите средства.
     Храмът е издигнат на главния градски булевард, в съседство с Планетариума. Наосът побира над 500 вярващи, а остъкленият купол е 17 метра в диаметър. Иконостасът, дело на проф. Кънчо Цанев, е от 3 части, с 3 врати.Камбанарията се издига на 32 метра. Единадесетте камбани, всяка със своя тоналност, са отлети в Русия. Най-голямата тежи 2 тона, най-малката - 8 килограма.
     След 1989 г. в България се построиха 750 нови църкви и параклиса. Много са и изградените и ремонтирани /което значи най-често построени отново/ джамии, издигнати са две католически църкви и различни евангелски молитвени домове, строи се арменска църква. В Родопите има хора, изповядващи различни религии. Вярвайки в своя единен Бог те знаят, че уважението и търпимостта към духовните ценности на всеки вярващ са основа на мирния и угоден Богу живот на хората. Вратите на Храма "Свети Висарион Смоленски" ще са отворени за всички.
     Нека бъде както вещае пророкът:
     "Моят дом ще се нарече Молитвен дом за всички народи" /Исайа 56:7/
     Новото духовно средище в Смолян ще има още Параклис за кръщаване, Музейна сбирка, Неделно училище, Синодална библиотека.
     Нека поздравим от Чикаго нашите сънародници, които създадоха новия Храм в Родопите! Да бъде Бог с всички нас!

Самуил КАВАРДЖИЕВ

Назад