Към нашите читатели
     Продължаваме публикуването на откъси от книгата на Марко Семов "Писма до България". Точно в тези дни сякаш стигнахме своеобразен връх в съмненията ни накъде отива България. И сякаш виждаме в страниците, написани не много отдавна от нашия прозорлив писател, поличби и предсказания, които се сбъдват.
     Защо е толкова труден и непредсказуем животът ни?
     През тази есен ще се опитаме да приближим българските книги до българите, които живеем в Чикаго и САЩ, да се срещнем с авторите на тези книги и заедно да търсим отговори на въпросите от нашето битие...
“Старт”

     Марко Семов - “Писма от България”
    Отговорът е в самите нас
     Името на потърпевшата не е важно, нито на университета, от където излиза това "препоръчително писмо" за членството ни в Европейския съюз. Даже в този, и в подобни случай и евреите, и ромите не са ни виновни, както тъй обичаме да търсим виновниците другаде. И национално, и етнически работата си е толкова българска, че повече не може да бъде... Важното е, че това е също тъй България, нейната фотография, портрета й, който ние сами си правим и без никакво колебание бързаме да го изпратим в Европа.
     По наш адрес вече се изписва и приказва какво ли не... Хлебари, бръснари, миячи на чинии, автори на речници, високопоставени европейски политици говорят за нас каквото им мине през ума. Чиновничета от Европейския съюз с колежанско образование ни размахват пръст от нашата национална телевизия, каним ги в Парламента и от там ни дават дълбоко мъдри съвети. Нашият депутат и всякакъв друг политик, е като ням. Колкото тежкарски го дава като седне в Мерцедеса и в качеството на "елит" обикаля електората, толкова когато оплюват България и я унижават - него го няма. Друго и да знае и да не знае за миналото, той е запомнил великата фраза на Тодор Живков при започването на прословутите "промени" - "Сега малко ще се снишим, докато мине и тая буря". Можем го това снишаването, лазенето и тътрузенето към всякакви други чуждоземни ценности, освен към нашите български, също тъй го можем.
     И все гоним велики цели. От една висока политическа цел незабавно налитаме в друга. Отдих и почивка няма за племето ни. Преди - петилетни планове, овчарски скокове, сега приватизация, реални граници, раздържавяване. Демокрацията - то се знае вече за нищо я нямаме. България се оказа пълна с родени демократи и просто да се чудиш как при това обилие, тя можа да бъде такава тоталитарна държава.
     И предизвикателства, предизвикателства пред нас, свързани с НАТО и Европейския съюз, колкото щеш. Броих в петнадесет минутната реч на една партийна лидерка - тридесет и два пъти ни заплаши с предизвикателствата, които членството в Европейския съюз ни поставя.
     Между тия "предизвикателства" има едно, без което обаче няма да видим никаква Европа. Ако ще със спални чувалчета да легнем на границата й. За съжаление, аз поне не съм чул някой за него да говори. Това е нашето човешко и национално достойнство. Когато ние сами с такъв мерак го препикаваме, как и защо да се сърдим на този или онзи в Европа...
     ...Та тръгва колежка, преподавателка в български университет, за Финландия. Младо, образовано момиче. С докторат. Поканена лично от ректора на един от големите финландски университети да чете една седмица лекции по въпросите на националната идентичност. Дошъл в България, чул я, харесали му знанията и позициите й... Отишло момичето, справило се така, както българите умеят да се справят, когато не им се пречи. Показало можене. Интелект и дух показало. Поканили го за още цяла година. Когато си тръгвала за България, ректорът я повикал и казал: Какви хора сте вие българите? Не ви разбирам, объркан съм... И показал три факса, изпратени от неин български колега, от нейния си български факултет. Все в този смисъл, че избраната от ректора преподавателка, далеч не е най-подходящата. Тя е само доктор, а по тази тема има професори. Ето, той самият, например...
     - Благодаря Ви - казал ректорът, - че така блестящо защитихте своето име, името на Вашия Университет и Родина...
     Момичето гледало като зашеметено. Какво да каже, освен да се черви и да чупи объркано пръсти...
     Да изреждаме ли сега случаите, когато без някой да ни бие по главата, без никакви - освен най-долнопробни егоистични и политически причини, наши депутати и държавни "мъже" ходят в Европа и клепят в разни институции, комисии и вестници колегите си - за едно, за второ, за трето. И с това България.
     Действуващ депутат, клел се в Българската конституция, избран от същия този български парламент в Съвета на Европа, нон-стоп говореше срещу същата тази "конституция", че е незаконна, че даже Държавата ни от 1944 година насам е също тъй незаконна. След което се върна в България и блажено се кротна в същия този "незаконен" Парламент, когото така храбро оплюваше в Европа. Без при това някой да му поиска най-елементарна сметка за антинационалното му поведение.
     Вицепремиер, на блестящ английски език, обясни на същата тая Европа, че ако някой пречи на България днес и на реформите в нея - това е българският съд... Интелектуалка кле и ръцете и краката, които гласуваха Конституцията на България. Не след дълго, като й падна случай да заеме супер висок държавен пост, клекна пред тази Конституция и я целуна. И се кръсти и кле, как свято ще я спазва... Пътека направихме до Брюксел и Страсбург да се самооплюваме, да се съдим, да се доказваме все на една и съща цена - униженото достойнство на Държавата и народа си. И Европа немее, Европа се стъписва, Европа се е хванала за главата - какво политическо безумие владее държавата ни. Ами като сме такива оплюватели и ругатели, нали утре, ако ни пусне по-близо до себе си, ще емнем и нея да я ругаем - било пред САЩ, било другаде... Понякога си мисля - тези европейски институции дали не ги създадоха точно за това -да видят нас и ако има и други такива като нас, колко пари струват...
     Почти с никакви изключения не чухме от половин век и повече насам един български политик да се изправи, не само на европейска, но и на национална трибуна и да заговори за качествата, които имаме като народ, да заговори за нашето велико минало, което ни вика да си спомним кои сме били и какви, какво сме дали на Европа и света. За да заяви какво можем отново да и дадем, да защити достойнството ни като народ. Понякога, като слуша висшите ни държавници, човек има чувството, че щяха да си умрат от кеф, ако се бе доказало, че ние българите сме направили опит да убием папата.
     Че на всичкото отгоре, същия този велик наш президент - демократ, обвини българския народ, че той бил предал най-великия си син - Васил Левски. И да го попиташ как дядо му от... оня край на България, които по онова време едва ли е чувал името на Левски, е бил негов предател - няма какво да ти отговори. Кой президент, на коя страна си позволява така да клевети народа си? Представяте ли си какво ще стане с Жак Ширак, ако каже нещо подобно за Мария Антоанета дори... Или с американския президент Буш, или с Шрьодер. Не говорят ли всички тези поплаци пред Европа за една нравствена перверзия, от която няма и няма отърване. Няма и никаква съпротива срещу нея... Тогава какво друго да каже хлебаря от Холандия за нас, освен онова, което ние сами му предлагаме като слово и гледка...
     Един народ има нужда не само от зрелища - такива му се осигуряват от политиците ни достатъчно, но и от самочувствие, а пък народите - кандидати за приобщаване към европейските ценности още повече.
     Ще се роди ли един нов Петко Каравелов, който на въпроса на чуждестранен журналист - вярно ли е, че е бил затворен и жестоко бит от своите политически врагове в Черната джамия - отговорил гордо: "В България такива работи не могат да се случат". Без да е бит, без да е пипнат с пръст, един нов демократ, при това Председател на Българския парламент - си изцапа шлифера и овика Европа и на страшни съдилища предаде тая зловеща държава, в която негово Величество живее. В същото време друг негов съпартиец, със счупена глава лежа в болница и не каза нито дума срещу държавата си.
     Никой не смее да се противопостави на ругатните и посегателствата срещу нас дори когато, както е случаят с АЕЦ, сме не само очевидно, но и очевадно прави. И когато доказани лаици се опитват да ни съдят - нашите самолетни туристи, пак като девици кършат пръсти да не би да подразним Европейските си братя, сакън да не ги погледнат накриво и да развалят кариерата им. Кой и как ли не клекна докато предаде АЕЦ. "Козлодуй" завинаги ще си остане място на най-велико българолюбие и на най-унизително нискостеблие пред интересите на Отечеството.
     Тази централа е най-скъпо платеният пример за пълна липса на политическо мъжество у нас. Единствен Президентът се опита да защити държавното ни достойнство, но уви - никой не го подкрепи... В политическите коридори на България - защитата на такива понятия като национална чест и достойнство, отдавна се гледа като на наивни излишни усилия.
     И всичко това става във времена, когато Държавата ни има такава нужда от име, от достойно присъствие, от собствена чест...
     Да не би другите народи да са направени от някакво различно тесто, та са се научили да щадят миналото си, националното си име, държавата си... А ние все рушим я, надъхани от омраза към политическия си враг и поради това към нея, твърде често и без дори да се усетим и замислим за това.
     Този въпрос не е без отговор. Само че и този отговор, както и редица други, не е в Европа и няма защо да го търсим там. Защото той е тук, в самите нас....

Марко Семов
“Писма от България”

Назад