Към нашите читатели
     Сред най-добрите идеи на "Втората световна среща на Българските медии - Чикаго 2006" е тази, че се обединихме и се обединяваме все повече хора, събираме силите си в Америка и в България, творци и читатели, журналисти, издатели, библиотекари, разпространители, за създаване условия за българската книга и периодика да стигат лесно и бъдат достъпни за всеки български дом.
     Предстои да ви представяме книги на български писатели, издания на нашата периодика, да създаваме с апостолски жар, заедно, български библиотеки, читалища, културни клубове и домове на книгата.
     Създаваме работилница за нашата днешна и утрешна култура!
     Да пишем, да публикуваме и да четем книги! Да ги пренасяме през океана, да събираме за обмен старите, прочетени книги, да ги подреждаме в удобни помещения, да си купим новите, да ги подаряваме на приятели или ги направим безценен влог в културата на децата ни!
     Обадете се в редакцията ни и с вашите идеи, предложете своите възможности да работим заедно за живота на българската книга.
     Живот за Българската Книга!

     Марко Семов
     Марко Семов е роден в с. Видима, Троянско. Завършил е реална гимназия в Троян и висше икономическо образование в София.
     Доктор по социология с докторска дисертация на тема "Отрицателните явления при социализма" и доктор на филологическите науки с изследването си "Българският характер в творчеството на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Иван Хаджийски".
     Работил в продължение на тридесет години като журналист в национални медии - вестници, радио, телевизия. Автор на повече от 50 книги - пътеписи, есета, разкази, романи, публицистика, на тритомна "Българска народопсихология", както и на десетки монографии и стотици статии в периодичния печат по проблемите на общественото развитие и националната психология на българите.
     Автор е на сценарии за игрални и документални филми, както и на стотици статии и предавания в БНР н БНТ.
     Паралелно с това е преподавател по народопсихология и есеистика в Софийския университет "Климент Охридски" и в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Със своите лекции в СУ "Св. Климент Охридски" възстановява дисциплината Народопсихология.
     Член е на Съюза на писателите, на Съюза на журналистите и на Съюза на учените в България. Член-кореспондент на БАН, член на Френската академия за литература и изкуство, на Съвета за електронни медии и на Академическия съвет на Софийския университет. Дългогодишен член на Президиума на ВАК и на Висшия акредитационен съвет.
     Три пъти носител на наградата на читателите, както и на наградата за литература на името на Йордан Йовков.

     Времето на История Славянобългарска отново дойде
     Интересна дискусия предизвика българският президент с Интернет анкетата "Да си върнем или не История Славянобългарска". Това е най-малкото пета поредна дискусия за това, къде е мястото на тази тъй скъпа икона на българския дух. Явиха се мнения и за и против. Аргументи разбира се могат да се намерят и за едната и за другата теза.
     Когато по незнайни и знайни пътища Историята се оказа за кратко в Националния исторически музей, отново така болезнено бликна проблемът - да я върнем или не на гръцката страна, още повече, че тя не поставяше по никакъв начин въпроса за задължителното връщане на Историята. Аз и до сега не зная защо точно я върнахме. На този въпрос нито тогава, нито сега някой дава ясен отговор.
     Във в-к "Труд" тогава написах статия: "Кому е нужна тя там?"
     Стана така, че три пъти имах щастието да посетя Света гора и нашия манастир "Св. Георги". Отидохме и до килията на Паисий в Хилендарския манастир. Пак чрез в."Труд" направихме опит с проф. Младен Григоров, художника Румен Скорчев и големия българолюбец проф. Георгиев, вече покойник.- българската страна да се включи по-активно във възстановяването на килията, където е написана по-голяма част от книгата. И която, по време на нашето посещение там, беше склад за лопати, кирки и пр. Резултат не последва.
     Колкото и пъти да отивах там вземах в ръце Историята, и аз както и учените, с които бях, и целувахме върнатата вече "История". С очите си видях как един патриот - отец Пахомий, трепери над нея повече от колкото над здравето си. Но броят на българите, които изобщо отиват до Света гора е твърде малък, а на тези пък, които влизат в хранилницата, където заедно с Молитвеника на Патриарх Евтимий се пази и "Историята"- още по-малък.
     Навярно е потребно да си зададем един друг въпрос - защо и кога беше написана "История Славянобългарская"?
     Написана беше в средата на 18 век, когато кризата с българското народностно съзнание е вече твърде дълбока и опасността да се загубим в морето от други народи, да се попилеем изобщо, e прекалено близка. Тогава братът на Паисий - игумен по това време на Хилендарския манастир, го изпраща по чужди земи и народи да търси следи от гордото минало на България. Това е критичен момент за съдбата на българската народност. От падането под турско робство са минали вече 350 години. Време предостатъчно българите да забравят, че са имали царство, царе и достойнство не само на велик народ, но и изобщо на народ с държава. Време, в което сме били на прага на пълна амнезия кои сме и какво сме като народ. Въпросът е стоял - или незабавно опомняне или неизбежно изчезване. И паметта, инстинктът за самосъхранение на този народ проговорват най-силно чрез словото на Паисий.
     Известно е, че историята е написана в голямата си част, в Хилендарския манастир, а след като той става сръбски - довършена в днешния български манастир "Свети Георги". Килията на Паисий е била в Южното крило, без да бъде обозначена, впоследствие изгоряла, заедно с цялото крило.
     Има ли днешния ни ден значителни сходства с онова време? От отговора на този въпрос зависи трябва ли ни или не и днес тази история... Отговорът на този въпрос е болезнен, но не по-малко, отколкото е бил и тогава.
     История Славянобългарска беше написана, за да възстанови националната памет. Имаме ли нужда днес от подобно възстановяване на националната си памет, от припомняне какъв народ сме били, за да знаем какви искаме да бъдем... Мисля, че да... И даже няма нужда от привеждане на аргументи. Разрухата на културата ни, на образованието ни, на селата, превръщането на училищата в конюшни, плевници или свърталища за наркомани са предостатъчни...
     История Славянобългарска бе написана, за да върне националното ни самочувствие като народ. Имаме ли и днес подобна нужда? Не е ли отново сериозно нарушено и заплашено нашето национално самочувствие, не се ли вихри и днес с пълна сила националния нихилизъм, изразяващ се най-страшно чрез факта на бягството на младежта ни от България, такава каквато тя е днес.
     История Славянобългарска беше написана, за да даде вяра в народните сили. Имаме ли нужда от такава вяра ние днес? Отговорът е повече от ясен и категоричен. Апатията е толкова силна и обезверяването в основни човешки ценности толкова страшно, че и за това аргументи не са нужни. Само проблемът за прираста на българското население да вземем - без вяра, без дух, без мотиви за живот в България - ние след петнадесетина-двадесет години просто ще се стопим и превърнем в земя с други народи и етноси...
     Беше написана тази История още, за да върне народното ни достойнство. Имаме ли и днес такава нужда, след като на европейските политици открито се отговаря от нашите, заради тяхната пълна сервилност, с унизителното постоянство - да, Господине.
     На прага на Европа тревогите за българската национална свяст, за онова, което ще бъдем като народ и държава утре, са повече от добрите надежди. Трябва ни допинг като народ. Трябва ни ново самочувствие и памет - от къде идваме и какво носим в страниците на историята си. Народността ни отново е изправена пред силни изпитания, за да оцелее. Затова Историята като такъв именно допинг, доказал въздействието си върху народната свяст, ни е потребна ТУК.
     Така, както ни е потребен паметникът на Васил Левски, както ни е потребна бащината къща, от където всички сме излезли.
     Заключена в стъклен шкаф на третия етаж на Манастира, Паисиевата История е реликва... А тук ще бъде мощен будител и пазител на всичко онова, което ни е правило български народ и българска държава.
     Времето на Историята отново дойде. Тя се роди за своя втори живот...

Марко Семов

Назад