Според Eвангелието - "В началото бе словото".
     Като художник аз поддържам тезата, че в началото е бил образът. От мига, в който пещерният човек е взел въглен, за да нарисува бизон или сърна.
     Можем ли да си представим историята на човечеството от този ден до наши дни без изобразителното изкуство? Без музиката, театъра, литературата, киното?
     Но ако сме съгласни, че изкуството дава живот и светлина на човешката душа, сигурно ще възприемем и това, че медиите са онези живителни артерии, по които то стига до нас, човеците.
     Без печатното слово, без екрана и радиото, милиони човешки души ще изпитват духовна нищета.
     Решаващо е значението на тази симбиоза между медии и изкуство.
     Защото и медиите обедняват без изкуството.
     Да предаваш дни и месеци наред само политически борби, скандали и престъпления, да купуваш и продаваш, значи да превърнеш медията в демагог или амбулантен търговец.
     Още по-отговорна е ролята на нашите, български, медии по света. Те трябва да са рамо до рамо с българските културни традиции, да пренасят чистите струи на вековната българска духовност там, където сънародниците ни са заобиколени от десетки други етноси, всеки със своята същност и нескрита жажда за свое развитие и просперитет.
     Това са и мотивите ни, с които "България 21 век" и "Старт" - Чикаго включиха още от първите си броеве българското изкуство, бит и култура на своите страници.
     Случайно или не, при нас имаше и има съчетание на желание и възможности за такова професионално единение на медии с национален дух, с култура и изкуство.
     Отговорността на редакцията е не само към подбора и тълкуванията на дадено културно събитие - изложба, концерт, фолклорни изяви и пр. Не само пресяване на значимо и стойностно от комерсиалното, но и лично и пряко участие в това трудно присаждане на българското в друга среда сред други условия.
     Понякога изглежда чиста химера да се бориш за изкуство и култура там, където доказани актьори от киното и театъра, талантливи художници и музиканти, са останали само със спомените от артистичния си живот. Тук карат камиони, работят в строителството, чистят чужди къщи или гледат деца.
     Но опитът показва, че вестникът може да ги върне към духовния живот и стопли сърцата им. Да ги представи пред сънародниците им като творци.
     Пишем често за изкуството на такива наши сънародници.За децата им, които играят народни хора и рисуват България. Организираме изложби на картините им, и те рисуват нови български картини в своя американски живот. Събираме нашата общност със статиите и съобщенията за гостуващите от България артисти, поддържаме тези искри, за да ги разпалим на много места в Чикаго и Америка.
     Ако трябва да говорим за свободата на словото то тя е тук, при нас.
     Нас никой не ни назначава и никой не може да ни уволни. Няма премии, ако направим повече репортажи, но няма и санкции, ако не ги напишем.
     Кое е предизвикателството?
     Със сигурност не е носталгията по България. В Америка идваме след като изчерпим икономическия потенциал на своите духовни потребности, защото само материализираната идея на твореца има някаква стойност.
     Предизвикателство е да напишеш материал за професионален и талантлив актьор, изнесъл театрален спектакъл с монолог от два часа и половина, разучаван от касета, докато кара товарен камион, да помогнеш в набирането на средства за народни носии на първия български хореографски състав в Чикаго. Или да се обади читател, "че никога преди нашата статия не се е замислял каква сила е изкуството и какъв е смисълът на творчеството на Кристо, какво се крие зад неговото "опаковане"...
     Вестникът е инициатор на обществени и културни изяви, последното от които е Конкурсът "Васил Левски". За петте си години сме поканили и осъществили над 15 групови изложби на български художници, концерти и още много, много подобни изяви на жаждата за изкуство и култура у нашите сънародници.
     За едно събитие влагаш време да го организираш, да го посетиш и да публикуваш материал във вестника. И когато заспиваш в колата то не е от скука, а от часовете в безкрайни пътувания от едната точка на Чикаго до другата. Като прибавиш към това задълженията си на родител и вечните грижи, свързани с всеки Божи ден, тук и в България, май не ти остава време да скучаеш...
     Но трябва още много да се направи. По-лесно ни е да изброим какво ни липсва, отколкото какво имаме.
     И ние, пресата, знаем, че също носим отговорност за това. Заедно с тези така търсени родолюбиви българи, "бащи на общността", меценати и крепители на българския дух, които са все още толкова малко...
     Нямаме библиотека. А сме стохиляден български град.
     Нямаме дори читалище, а ако се сравняваме с бедната ни родина би трябвало да имаме поне десетина...
     Нямаме музей. Нямаме художествена галерия. Нямаме Български културен дом. Нямаме сцена, на която да покажем драма или танцов спектакъл. Нямаме салон, в който да се съберем поне няколко хиляди сънародници и да видим български филм, да гледаме български театър, да отпразнуваме събитие.
     Издаваме вестници, книги, събират се спомени, мемоари, фотоси,... И всичко това се пръска по четирите посоки, няма кой и няма къде да се събере. Ние дори вестниците си не сме събрали, изгубили сме тази хроника, която създаваме, няма кому къде да покажем... За което сме си виновни, разбира се, сами.
     Но има и други причини.
     Сред тях е и липсата на достатъчен интерес от страна на България. На българските институции. Включително и на медиите. Нашите опити да разкажем за изложба, за концерт, за празник остават често недочути. Питат ни за българите, които източвали кредитни карти, трафиканти, криминални престъпници.
     Мрачното правило за добрите лоши новини изглежда непоклатимо.
     Питат ни защо не можем да живеем в България, а пък тук изпитваме носталгия по нея. Ами не можем, защото ако се върнем семействата ни ще останат гладни.
     А носталгията идва защото сме родени българи и всеки път се събуждаме като българи.
     Сега е време медиите да моделират национален дух и съзнание у нашите общности, така както Микеланжело прави от мраморен къс превъзходна скулптура, а не обратното скулптурата да превръщаме в безформена маса. Без тях всяка нация и народност е осъдена на труден живот и забрава в сложния, глобален, свят.
     Убедена съм, че Втората световна среща на българските медии в Чикаго е успех. Успех, защото говорим за морал, за етика, за толерантност, за духовност, а това значи критерий в подхода към моделиране на човешкото съзнание, което е дълъг процес и изисква търпение. Вярвам да продължим това и за напред.
     Благодарим на Българската Телеграфна Агенция за тази инициатива и на всички организатори, благодарим на спонсорите. Благодарни сме на нашите доброволци от Чикаго.
     И накрая - нека горещо възприемем една инициатива - "Да подариш книга", по идея на Президента на България. Нека я подкрепим и ние в Чикаго, за да не прекъсва връзката с нашите талантливи български писатели, с нашата, българска, култура и дух!

Кина Бъговска

Назад