Един българин в земите на Рая!
     Намира се на един самолет разстояние от мястото, където четете този вестник.
     Но преди да тръгнете за Коста Рика - прочетете и този пътепис, от който ще научите, че само с правене на пари не се живее... Или поне не е живот...
     И като се върнете ще работите по-добре и ще имате повече.
     Б.Р.

     Галена от топлите води на Карибско море от Изток и Пасифика от Запад, Коста Рика лежи изпънала внушителен планински гръбнак, на места достигащ над 3500 метра. В дълбоките корита на планинските каньони, пълноводни реки се спускат в страховити водни каскади от височината на бълващите огнена лава вулкани. През дъждовния сезон, напълнили коритата с невъобразим грохот и пара, водните стихии препускат през гъстите джунгли, за да отнесат част от зеления, земен свят в безкрайните води на океана.
     От самолет гледката е зашеметяваща! Летим над тихите, тюркоазени води на Пасифика, нарушавани само от бляскавите върхове на вълните като сребърни коремчета на риби. После златните, пясъчни ивици с надвесени палмови клони като покорни слугини. След гъстия зелен пояс на девствени гори и джунгли летим над многоцветния вулканичен гръбнак. Огромни, още дишащи, кратери като незараснали рани сменят цвета на пейзажа от черно през жълто до огнено червено. Ще ми се да не ползувам клишета, но тук изразът "лунен пейзаж" пасва така точно, че не звучи като клише. Изтръпвам при вида на тази огромна, димяща паст и само удобното седло в самолета нарушава усещането за връщане във времето.
     За страна с толкова скромни размери, Коста Рика предлага изключително разнообразие по отношение на климат, демография, флора и фауна. Четирите планински вериги например (Гуанакасте, Тилпаран, Централ и Таламанка), спират облаците и влажните топли течения от Карибско море. Заклещени във високите, хладни планини, пухените палавници източват всичката си вода на Източния бряг. Затова Карибският бряг е много по зелен, покрит почти изцяло с девствени, дъждовни гори и непроходими джунгли. Обогатена от вулканичната пепел и благословена с много слънце и влага, земята в Карибската част е много по-плодородна, което донякъде оформя и манталитета в тази част на страната. Хората са ведри и усмихнати, музиката лека и неангажираща, миризмите свежи и ненатрапчиви, цветовете изчистени, въздухът топъл, жените красиви. Може би това е точният пощенски код на Рая.
     За съжаление, нашата крайна точка е от другата страна на Рая, с което съвсем не искам да предизвикам прибързани асоциации. Полуостров Никоя в провинцията Гуанакасте по нищо не отстъпва на гореописаната картина. Може би единствено по забързания начин на живот, наложен от новите "нови" заселници. Последната вълна западни авантюристи (или по новому инвестори), бързат да се възползуват от реформата в закона за земята. Веднъж намерили начин да купуват брегова ивица, чуждите инвеститори с големите хотелски вериги и резорти, нападат залива с не по-малка алчност от Колумбовите заселници от края на 14-ти век. Местните хора с горчивина наричат новите бели "хормега" вместо "гринго". Хормега е подобно на мравка същество, което помита всичко по пътя си.
     Дългият сух сезон е благоприятен за туризъм. Много скоро и тук ще е пълно с частни плажове и табели "Не преминавай - частна собственост ". Но за сега сме все още изцяло в третия свят и това не важи почти никъде.
     Имах добро предчувствие още от летището в Либерия, където ни качи един еднорък шофьор на такси. Дясната му ръка - отрязана малко под лакътя, а колата му - с ръчни скорости. В Коста Рика сигурно няма понятие "шофиране на четири ръце", но си мислех, че и това ще е малко да избегнеш безбройните ями по пътищата. Въпреки безупречната виртуозност на нашия шофьор, успявахме да избегнем едва 30% от пътните капани. На всяка дупка, от която трябваше да се измъкнем на заден, шофьорът се усмихваше виновно в огледалото и нито веднъж не показа, че е готов да изругае. Смаян бях от безмълвната му толерантност! По едно време българското заговори в мен и започнах да "мамкам му", но като не срещнах съпричастност в погледа му, затраях си и ...в Рим като римляните. Бързо осъзнах после, че спокойствието и толерантността са национална черта. Животът в тази част на света си тече на свободни обороти. Няколкото местни, с които се запознах и по стар български обичай заговорих за бизнес, когато съм в отпуска, не проявиха никакъв интерес към подобен разговор. Изглежда щедростта на природата ги задоволяваше напълно и никакви болни амбиции за повече пари и имоти не беше в състояние да наруши тази хармония. Живеят масово в малки правоъгълни къщурки около 40 кв.м., пръснати в джунглата на по няколко км. Навътре от морето. Малки веранди, накичени с хамаци и никакви излишни декорации като колони, еркери, входни антрета и прочие ненужна площ. Простота и непретенциозност, подправена само за вкус с малко местен тропически наивитет във вътрешния дизайн.
     Миризмите са също нещо, което те прави добре дошъл в костариканската къща: тенджерка с кафе, къкреща на огъня, сладката смесица на кокос, какао и тропически плодове. Споменът от гощавка с такива миризми остава за дълго в душата. Може и да звучи не на място, но тук ще разкажа и за най-сладката пура, която изпуших в Коста Рика. В типична тропическа вечер пред входа на шикозен хотел млада възпълничка кубинка навиваше пури на ръка. Очевидно част от входното шоу на хотела. Ситните капчици сребърна пот по челото, широката усмивка и миризмата на хубав тютюн ме заковаха пред красивата девойка. Поръчах си голям "Чърчил размер" пура и се втренчих в пъргавите и пръсти. Когато зави последния лист тютюн, запретна дългата си рокля, облиза края на листото с върха на розовия си език и притъркаля пурата по вътрешната част на бедрото си. Сигурно никога вече няма да пуша пура с по истински вкус на жена и по жив спомен. Дори жена ми съчувствено ме потупа по рамото, пълна с разбиране. Извинявам се за лиричното отклонение, но какво пък толкова, аз дори не сменям темата. Разказът не е за жени, а за спомена от тях.
     Градчето, в което сме настанени - Тамариндо, е във външната част на полуострова към океана. Малък уютен хотел с богат тропически озеленителен дизайн. Името - "Градината на Еден". От Райската градина в Еденската е все-пак стъпка надолу.
     Двойката французи, които притежават хотела, наливат очевидно яки капитали и се целят в отбраното общество. И тук, обаче, отварянето на вратите за чужди капитали не е помогнало на местните. Работни места за местните са само в пералнята, градината и отчасти сервитьорство. Бялата мравка отново се е възползувала от доверчивия туземец по пътя на новата треска за злато. Някога Колумб е разочаровал Испанската корона като е обещавал злато и диаманти, базирайки се на легенди за златни находища и до днес неоткрити. Германци и англичани остават излъгани в началото на 18-ти век, привлечени от световния бум на кафето. В последните 10-15 години потомците на същите ония авантюристи с кожените кесии извадиха дедели, чекови книжки и за кой ли път залагат на Златния бряг. Дали туризмът е отговорът на загадката с Богатия бряг или Колумб просто е забравил да постави кавички като е кръстил новооткритата земя. Хората са щастливи тук с каквото Бог е отредил, а така ли ще е за новите заселници да оставим времето да покаже.
     Като изключим няколкото напудрени хотела, общото впечатление от Тамариндо е за селище с неустановен или въобще без поминък. Това обаче не личи да стряска хората. Местният вариант на "Гларус" е от Ямайка. Млади добре сложени момчета със сплетени сплъстени коси и сърф под мишницата. Седнали до тях на плажа, белите луничави блондинки изглеждат като измито отражение от евтино западно списание. Ролите също са сменени. Около един такъв левент обикновено кръжи ято бели чайки, вдигащи същата весела врява като пернатите им сестри. Вечер улиците се огласят от лежерно реге сред пушека на уличните скари и натрапчивата миризма на пура и трева. Разноцветни лампички, кичозни висулки и дим от миризливи свещи допълват хипарската атмосфера. Стари, северо-американски, хипи-бардове са заели сергиите на по закътаните тротоари и се стараят да привлекат носталгичните туристи на средна възраст към безконечния набор от лули за трева, кръстове и какъв ли не още отмиращ символ на 60-те. Присъствието им в крайна сметка е съвсем импресионистично и неналагащо се. Като фон. Като палмите, които първо те шашват, а после преставаш да забелязваш.
     Доминиращото население новодошли са охолно пенсионирани двойки от Северна Америка и Западна Европа. Нахлузили пъстроцветни хипарски фланелки за камуфлаж, дефилират в големите си 4х4 ландкрузери от хотела до голфа и до някоя снобарска кръчма за разнообразие. Сутрин пък тичат до припадък по плажа, а после лежат, намазани с всякакви мазила, за да скрият белезите от множеството пластични експерименти. С изпънати скули и закачени като с ластици зад ушите усмивки не мога да не ги сравня с местните. Лицата на местните говорят. Обветрени и нарязани от ситни бръчки край очите, всяко лице има история да разкаже. Било морска случка или тежка изневяра, селска свада или пиратска измишльотина - лицата присъстват. Открито любопитни, подканящи към откровения, лицата на хората са на масата срещу тебе. Вечер в такава компания се помни. Ако пък и Салца засвири отнякъде, всичко наоколо оживява и последният щрих на страстна тропическа нощ е нанесен. Купонът е всеобщ!
     След една такава нощ си тръгваме. Разменяме адреси, обещания, но всички знаем, че надали някога пак ще се видим. Светът е толкова голям. На мен ми стига споменът за Коста Рика и пясъкът от морето в обувката.

Текст и снимки: Огнян КАРЧЕВ

Назад