Аляска - това име се е загнездило в съзнанието ми благодарение на Джек Лондон от ранно детство. Историята за несметните златни находища, безбройните приключения на златотърсачите, дръзнали да се противопоставят на природата и открили в крайна сметка не благородния метал, а себе си - всичко това предизвикваше в мен едно спонтанно възхищение.
     Във всичките тези истории неизменно, предано и всеотдайно следваше човека неговият най-добър приятел - кучето. /Ако можеше само за миг да се надникне какво означава това за този четириног приятел... То беше готово на всичко за човека, а дали той беше готов да отвърне на тази безкрайна преданост равностойно?/
     По-късно, през ученическите си години, от едно списание научих за Айдитород, за далечната 1925 г. Тогава героят от Аляска Леонард Сепала със своя кучешки впряг преминава през леденото безмълвие и успява да достави в срок животоспасяваща ваксина. По този начин спасява от явна смърт хиляди местни жители.
     Именно неговият подвиг ме впечатли тогава.
     Ежегодно Аляска отбелязва това събитие със състезанието Айдитород. Тази година то бе 34-то по ред. Наблюдавах старта в Анкоридж съвсем отблизо. Така успях да осъществя една моя стара мечта.

     Първото ми съприкосновение с Аляска стана в навечерието на националния ни празник. Ден преди старта.
     Приземяването на самолета сякаш беше влизане в писта за бобслей. Единствената тъмна черта бе добре почистената писта.
     Летището в Анкоридж, със скромни за Америка размери, но иначе добре уредено, беше моята входна врата за "Щата на полярната звезда".
     Излизайки извън сградата, усетих прегръдката на Аляска с всичките си сетива. Въздухът беше кристално чист, сух и сякаш го приемах на порции. Какво е усещането след горещ чай да изгълташ и сладолед, не зная. Но вече знам какво значи да се прехвърлиш от Аризона само за седем часа в Аляска.
     Имах на разположение цял ден преди началото на състезанието. И го използувах за запознаване с града и околностите му.
     Анкоридж е най-големият град в Аляска и наброява 300 000 души - половината от населението на целия щат.
     Градът е добре уреден. Изобилствуват хотелите и заведенията. Тук е и най-голямото летище в света за едноместни и двуместни хидроплани и снегоплани. Понякога ти се струва, че самолетите над главата ти са повече от колите около теб.
     Местните хора, като разбираха, че идвам специално за състезанието, веднага ме канеха или у дома си или в най-близкото заведение. Просто преливаха от гостоприемство.
     Вечерта бях сред наши сънародници. Те ми разказаха много за Аляска и за предстоящото състезание.
     За това кои са българите в Аляска и какво правят там ще ви разкажем в следващите броеве.

     Събота, 4 март. Точно в 10.00 на "Ди Стрийт", на същото онова място, откъдето преди 81 години е тръгнал спасителният впряг, бе даден стартът на Айдитород 2006.
     Човек има усещането, че в това състезание е събран духът на Аляска.
     Хилядите, надвили на студа гости, бяха образували кордон по целия градски маршрут.
     За пръв път видях толкова много кучета на едно място. Повече от 1000!
     83-та машери стартираха през интервал от 2 минути. Имаше 17 представителки на нежния пол. Някои от тях - дългогодишни участнички.
     Не зная поради каква причина, но техните кучета като че бяха най-дисциплинирани. Даже нещо повече - машерката Карин Рамстийд контактуваше с тях на... "кучешки". Тя командваше чрез виене, лаене и други подобни звуци, с което обра овациите на публиката. Беше със 76-ти номер.
     Непосредствено преди старта машерът се приближаваше до водача на впряга. Най-умното, съобразително, издръжливо и силно куче във впряга, състоящ се от 12 до 16 кучета. Водачът стои начело. Той е пръв помощник в приемането на командите и предаването им на останалите кучета. 80 процента от успеха зависи от него.
     Кучето-водач на един от лидерите, изолирало хилядите възгласи на насъбралата се публика, беше настроило слуха си само за гласа на един-единствен човек - стопанина си Мартин Бусер. Номер 58. Неговата команда премина като ток по цялото му тяло и устремявайки се напред, то увлече своите събратя.
     От тук нататък - 1 700 км човек и куче делят една и съща съдба. Съпътствуват ги едни и същи неволи. Взаимно полагат грижи едни за други.
     През двете седмици, денем и нощем, единствените техни спътници ще бъдат ледените виелици през необятната пустош на заскрежената в зимен сън Аляска.
     Те - човек и куче, ще докажат взаимно един на друг своето приятелство - за да победят.
     А победата не е само да пристигнеш пръв. Победител се счита всеки екип, изминал този труден път на предизвикателството между живата и нежива природа.
     Следва

Текст и снимки: Васил ЦОНЧЕВ

Назад