На 4 март в Анкоридж, щат Аляска, стартира едно от най-самобитните състезания в историята на човечеството - Големият пробег с шейни, теглени от кучета, от Анкоридж до Ном. 1 700 километра. Леденият маратон продължава повече от 10 дни и той е едно от най-тежките изпитания за духа и силата на човека и неговия най-стар и верен приятел сред останалата жива природа.
      На това събитие ще присъствува и нашият специален кореспондент за САЩ Васил Цончев. Очаквайте неговите специални репортажи в следващите броеве.
      Сега ви представяме предварителни материали и снимки за състезанието в Аляска.
      Представяме ви на снимката и нашия специален кореспондент в САЩ Васил Цончев с неговия четирикрак приятел, останал в България, вероятно поради визови проблеми или дълбок патриотизъм.

      ...Сюзън Батчър, най-известната жена в Аляска, четири пъти шампион на "Великото надбягване", разпряга екипа. Кучетата са паднали от смъртна умора. Лапите на всяко са обути в меки топли чорапи-обувки със специални връзки. Без тях ледът между ноктите ще ги извади от строя. Те подават лапите си без да си отварят очите. Наоколо се тълпят деца . Обувчиците на героите от надбягването са най-мечтаният сувенир за тях.

      Уникалният пробег с шейни и кучета от Анкоридж до Ном
      Първата заповед за състезателя в това уникално състезание е да се погрижи за кучетата, а после, ако остане време, да си почине и той самият. Отстрани на всяко куче е привързана малка торбичка с подсилки и витамини... Сюзън ги разпаря с ножа си и изсипва в съд с гореща вода храната и витамините. Слага отделно и по малко парче овчо месо. Благоуханието кара носовете на състезателите да се впуснат в своеобразния танц на обонянието. Но не всички се събуждат. Някои са толкова уморени, че не могат да отворят очи. Необходимо е ласкаво да ги побутват, както се прави сутрин с децата. После всички бързо изгълтват храната и, лягайки на кравай, заспиват. Някои похъркват, трепкат. Както хората и те виждат свои сънища. Хилядите километри зад опашката се превъртат като кинолента във възбудения от напрежението мозък...
      С кучетата всичко е наред. Сега човек може да се усмихне на специално долетелите от цял свят репортери. Сюзън сваля от главата си специалната шапка с прожектор - състезанието продължава ден и нощ, и приветства медиите.
      Четирите предишни победи са направили от нея изпечена звезда. Говори рязко, категорично. В новата си победа не се съмнява. Възможно е дори да премине дистанцията не за 11 денонощия, колкото е нейният рекорд, а за десет. Заедно с нея е и мъжът й Дейвид. Също известен състезател. Но сега само я следва по маршрута със специално нает самолет. Поддържа я, дава съвети.

      Мъдрите мисли и дела на Голямата стара лисица
      В това време пристига и втори състезател. Джо Редингтон. Той също може да претендира, че е първа знаменитост на надбягването. Джо е далече от понятието "младеж". Движенията му са бавни, очите му сълзят. И той, както Сюзън, освобождава кучетата, събува ги, храни ги и едва след това изтрива замръзналите по очите му сълзи. Прочутият вестник "Аляска" бе отпечатал статия за него под заглавие: "Голямата стара лисица". Сега Голямата лисица изглеждаше уморена до припадък. Но, отръсквайки се от снега, сдъвквайки нещо от малката торбичка, която носи, както кучетата, със себе си, сяда срещу репортерите и повече от два часа разказва за кучетата, за хората, за живота, за историята на това състезание, за факта, че в своите 73 години той участва вече за 17-ти път!
      - Да спечелиш състезанието - е хубаво. Но главната награда е да участваш и да не се откажеш по пътя!
      Джо никога не е печелил. Но тук, в Аляска, името му е не по-малко почитано, отколкото това на Сюзън или на главния й съперник Рик Свенсон. Джо Редингтон е "бащата на Айтитород" - така се нарича Великото бяло състезание на Аляска - 1 700 километра по снежни пустини без следа от пътища, от Анкоридж до Ном.
      Джо говори за себе си откровено.
      - Носил съм много и различни шапки в живота си. Баща ми беше добър човек, а майка ми - непоправима авантюристка. В годините на Голямата депресия, без съмнение, е участвала в бандитските грабежи в Оклахома. В онези драматични за Америка дни аз, баща ми и брат ми бяхме скитници. Пребродихме като "зайци" цяла Америка - виснали на някой товарен вагон. През 1934 година видях на една карта Аляска. Имах 37 долара в джоба си - стигнах само до Сиатъл. Тук затънах за 11 години и попаднах в обятията на този прекрасен щат Аляска едва след войната. Веднъж ми подариха кученце - сибирска лайка. И от тогава животът ми е свързан с кучетата непрестанно.
      В Аляска Джо бил летец, инструктор по парашутизъм, туристически гид, спасител - вадил от преспите хора, претърпели авария със самолет.
      - Тук, при нас, постоянно някой се изгубва, пада от скалите, потъва във вода - "успокоява" той събеседниците си за довиждане...

      Уникално изпитание за мъжеството и духа
      Идеята за Великото състезание възниква през шейсетте години на миналия век. Тогава моторните снегоходи започнали да избутват от сцената шейните с кучета.
      - Целият колорит, цялата история на Аляска, можеше да изчезне. И аз започнах упорито да бия тази камбана, въпреки насмешките на хората, които днес ме величаят.
      Джо Редингтън пътувал като апостол през целия щат: "Състезанието ще бъде уникална проба на мъжеството, майсторството, издръжливостта. То ще бъде израз на духа на Аляска... Цял свят ще види, че ни има на света! И сме силни! И уважението към кучетата ще се върне и възроди..."
      Джо постигнал своето. Намерил пари за голямата награда. Уговорил военните да маркират трасето през дивата земя на Аляска - през горите и тундрата, двата планински хребета, руслото на река Юкон, край морския бряг с ураганните арктически ветрове...
      Изборът на маршрута бил повлиян от трагично събитие през 1925 г., когато в Ном избухнала епидемия от дифтерит и възникнала опасност от гибел на цели селища. Да се пренесе ваксина до Ном тогава можело само с кучешки шейни. Героят на Аляска Леонард Сепала извършил този невероятен подвиг. Кучетата сменяли навсякъде, където това можело да стане. Леонард почти не спал, не почивал и не се хранил, серумът замръзвал, но не изгубил качеството си.
      Хората били спасени. Те поканили Сепала, поклонили му се и го нарекли "Великият машер". Машер е човек, който управлява шейни с кучешки впряг. За него и днес се пеят песни и е пример за всеки в тази сурова земя.
      Още един повод да се прокара този маршрут е и фактът, че по средата на трасето е градчето Айти-торд. На езика на атапаските - "далечно място".
      Някога тук добивали злато и го прекарвали с кучешки шейни до незамръзващото пристанище Анкоридж.

      За 3 дни и 3 нощи - 5 минути сън!
      Състезанието стартирало в 1973 година. Победителят преминал дистанцията за 20 денонощия и 49 минути. Рекордът на Сюзън Батчър е 11 денонощия 1 час и 53 минути.
      Участвуват хора от Аляска и от цял свят. Японци, французи, руснаци...
      Наградният фонд на състезанието е 300 000 долара. 50 000 получава победителят. По 1000 долара - всеки, които стигне финала. Останалото се дели по проценти между двадесетимата най-добри.
      Състезанието е утвърдено от Конгреса на САЩ през 1976 г. То стартира всяка година в първата събота на месец март. Тази година това се пада на 4 март - на следващия ден след националния празник на България.
      Трасето е отбелязано с оранжеви пръти и флагчета, отразяващи светлината. Даже в снежна буря острите сетива на кучетата и опитността на машера не позволяват отклонение от верния път. През нощта движението е по-интензивно - снегът замръзва и шейните се плъзгат по-добре.       Скоростта понякога надминава 20 километра в час. Всеки състезател сам избира колко време да се състезава и колко да отдели за почивка. Но основната формула е 4 часа препускане, 4 часа отдих. На първо място са възможностите на кучетата. Има и строго правило - на определено място да се почива цяло денонощие. Но и това се прави по избор. "Новаците" го правят в началото на състезанието. Опитните - колкото се може по-накрая.
      Тежината на шейната и всичко друго в нея е около 200 килограма. Стремежът е да се вземе само най-необходимото и... колкото се може по-малко. Сред вещите са обезателните: брадва, оръжие, нож, отвертка, фенер и батерии, печка, кибрит, термос, спален чувал. Медикаментите са антибиотици, пургативи, антипростудни, витамини и аптечка за травми. Храната - кексове и сладкиши, праскови, сухо мляко, кафе. Основната храна за кучетата се хвърля от самолети на определени места по трасето.
      По пътя машерът не може да ползува ничия помощ. Нарушителите се дисквалифицират. Всичко правиш сам - палатката, грижата за кучетата, ремонт на шейните. Често не губиш време и спиш в шейната. Кучетата - в снега.
      Главната беля е липсата на сън. При своя рекорд Сюзън Батчър през първите три денонощия спи само... 5 минути! Слабаците в това състезание просто не виреят. Виж - с възрастта нещата стоят другояче. Често пъти старото изглежда по-жилаво. На едно от състезанията стартира Норман Уогиш. Всички са сигурни, че няма да завърши. Но той схрусква като топъл хляб 1 700-те километра. Независимо от своите 84 години.
      По време на гонката се преминават реки, има главоломни спускания по склона на заледени върхове, минава се през монотонни, изгорели от пожари, гори...

      Похвално слово за най-добрия приятел
      Случват се такива неща, каквито и най-развинтената фантазия на писателя не може да измисли. Веднъж Сюзън Батчър губи победата заради огромен сърдит лос. Рогатото животно за нищо на света не искало да отстъпи път на шейната. Кучетата атакували лоса, но той безстрашно приел битката. Убил едно куче и ранил три...
      Кучетата служат предано на своя стопанин. Човек, застигнат от буря, трябва на сто процента да се довери на техните неразбираеми за човека способности. Не трябва дори да мърда в шейната - и те ще го върнат в родното място. Ако човек е ранен, трябва да легне между своите кучета. Те ще изближат раните му. Няма по-добра дезинфекция.
      Ескимосите и придошлите бели хора обикновено слагат във впряга от пет до седем кучета. За една риба на ден тези яки и непридирчиви приятели теглят шейните на златотърсачи, ловци, полицаи, пощальони, свещеници, дървосекачи, строители...
      По времето, когато знаменитият Джек Лондон още не пишел своите книги и изкарвал от хамалския си труд по долар на ден в Сан Франциско, добре обученото и силно куче в Аляска се продавало за 1 000 долара.
      Специално за ледения маратон от Анкоридж до Ном тестът е простичък: преценява се иска ли кучето да тича или не иска. Тренират и подготвят за голямото състезание само онези, които показват безспорен ентусиазъм.
      Решаваща е ролята на водача. От неговия ум, сила, послушност, преданост и от авторитета му сред всички други във впряга, зависи успеха в състезанието. Това е кучето, което е посредник между своите събратя и човека. Неговата грешка или непослушание лишават състезателя от всичко.
      Кучетата-лидери са така популярни в Аляска, както и техните стопани. Цената им достига до 10 000 долара.
      Слабото място на всички от екипа са техните лапи. Всеки състезател изразходва хиляди чорап-обувки за своите кучета и въпреки това лапите им често са потънали в кръв.
      Според правилата състезаващите се екипажи могат да включват от 5 до 20 кучета. Оптимално са около двадесет. Кучетата не се сменят по дистанцията. Уморените или заболели кучета може да си починат като се возят в шейната или се оставят в някой пункт на ветеринари.

      В деня на пробуждане от полярната нощ
      За Аляска Голямото състезание е нещо като пробуждане от дългата полярна нощ. По цялото трасе хората излизат да посрещнат героите и следят с часове пристигащите екипи.
      Изведнъж някой се провиква: "Виждам ги! Идват!" И всички се втурват да ги посрещнат.
      Първата жена-победителка е жителката на Ном - Либи Ридзл. През 1985 г. тя единствена не се уплашила да кара шейната си през надигналата се ледена буря и спечелила непреодолима преднина.
      Победителят на финала, колкото и да е уморен, трябва да каже няколко думи. Помнят се думите на Рик Свенсон: "Не съм аз шампионът - моите кучета победиха! Велика е природата, човекът е малък!". Либи Ридзъл казва на финала: "Сега вече мога да умра". Понякога се изповядват: "Време е да помисля - кучетата или семейството".
      На финала в Ном винаги има огромен банкет, на който в залата вкарват шейна с ягоди. Наоколо - море от топлина и радост! Присъствуват героите от най-уникалното състезание на нашата планета. И в очите на тези мъже и жени може да се видят много от човешките черти, които всеки от нас би могъл да си пожелае...

По материали на В.Песков и други очевидци на Голямото състезание

Назад