По времето, когато светът беше по-млад с цели 14 години, българският поет и литературен критик Йордан Ганчовски слага в пътническата си чанта няколко недовършени ръкописа, малко снимки из неспокойния лит-свят на своята родина, пъха в джоба си поканата за една престижна обменна програма в САЩ и се качва на самолета за Новия свят.
      Той е сред онази миниатюрна част българи, които идват в Америка не за да правят пари и трупат състояние, а за да продължи пътя си в полето на духа и културата на ново място, сред нови хора. Постъпва като човек, споходен от орисията на пътешественика - не си стои в бащини двори и градина, а тръгва по непознати места, без да се плаши, че там ще има и да пати.
      За разлика от блажените непосветени, които виждат Америка само като блестящ Елдорадо, той знае и светлините и сенките, и плюсовете и минусите, на очакващия го нов живот. Не мисли за пари и слава. Парите са като наркотик, който роботизира, а славата е един много неверен другар и в повечето случаи те води до задънена улица. Познава суетата на творците, но знае и това, че ако я надвиеш, може да останеш и верен на себе си и достатъчно човечен индивид в този труден свят на срутващи се като от земетръс човешки добродетели.
      В Америка, в Ню Йорк и Вашингтон, преминава известната американска програма, която е формирала много популярни в света на мениджмънта и политиката личности, като Маргарет Тачър и други европейски, японски, латиноамерикански общественици и политици.

      Йордан Ганчовски, издателят на един от броените на пръсти по света специализирани имигрантски вестници като "Златорог", се среща в Америка с преподаватели и специализанти от цял свят. Той може да сравнява и преценява. И се убеждава още веднъж в добрите качества на българина, в това, че сред нас винаги е имало таланти и даровити личности. Още в първите години в Университета влиянието на такива великолепни литературоведи като професорите Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Чавдар Добрев и пр. създават у него високи естетични и литературни критерии.

      Започва творческата си дейност в центъра на нашия литературен живот - вестник "Литературен фронт" - по личното настояване на водещия отдел "Литературна критика" Александър Спиридонов и е единственият непартиен редактор в изданието. Четири месеца дели бюрото с Кеворк Кеворкян, който също по това време е литератор в изданията на Съюза на българските писатели, събрани в съюзната сграда на улица "Ангел Кънчев".

      Младият литературен критик още с първите си публикации стряска литературното спокойствие по онова време. Безкомпромисен към некадърното хабене на хартията от посредствени "писатели", Ганчовски за броени месеци създава респект към своето откровено, професионално, изчистено и твърдо отстоявано мнение.

      В България има "Златен медал" за литературна критика, получава и две Национални награди - за първа издадена книга и за "Зимна сеитба", отличена като едно от най-значителните явления в нашата поезия.
      През 2000 и 2001 година получава за издадените си в САЩ на английски език книги "Писма, изпратени по вятъра" и "Каменният кораб" две награди, а тази година стана известно, че и Международната библиотека за поезия в Ню Йорк го е отличила със своя приз сред хилядите поети от цял свят, издали свои книги в САЩ.

      Идвайки в Америка Ганчовски знае действителността, която ще го посрещне. Очаква суров труд и изпитанието да пробиваш бетонна стена с инструменти, подготвяни за гипс. И без да знаеш колко дебела е стената... Но знае и това, че когато човек е подготвен за екстремната ситуация - той не се огъва.
      Обект за размисъл за братята по съдба - имигранти - са неговите прозрения, че всичко е в главата на човека - и това дали си стар или млад, дали имаш свобода или те подтискат, дали трудът ти може да те изправи или нищо не можеш да постигнеш... Както посрещаш нещата в съзнанието си - такава е съдбата ти!
      С тази философия решението му да остане в САЩ е обосновано и логично - дори и в най-черните моменти от имигрантската съдба, каквито всеки от нас познава.

      В началото работи на чикагското международно летище. После за известно време има свое такси и зад волана му се чувства абсолютно независим. Доволен е, че може да опознава американския живот отвътре, макар и това да е свързано с почти постоянен стрес от кипящия котел на живота в големите градове като Ню Йорк и Чикаго. А може би точно и това му трябва на пишещия човек?

      През 1992 година се включва в българското издание "Good Luck", тогавашния вестник на българските имигранти в Чикаго. Шегува се, че по време на дългите безсънни нощи, за да "направят" вестника са хвърляли за няколкото негови страници толкова труд, сякаш правят огромния като библиотека "Чикаго Трибюн"...
      След осем месеца започва да издава своя "Ек" - нещо абсолютно в Дон-Кихотовски стил - при малкото имигранти и почти пълното отсъствие на български бизнеси по това време в Чикаго.
      После е поканен за редактор, какъвто е и досега, на може би най-старото, печатащо се и днес, българско списание - и в България и при българите в чужбина - "Борба". Издава го патриотичната организация "Български национален фронт" още от 1948 година.

      Историята за името на издавания от Ганчовски "Златорог" в Чикаго е романтична и изцяло изтъкана от духовни подбуди. Вдъхновен е от гения на журналиста и литератор Владимир Василев, който посява в България високия европейски литературен вкус чрез издавания от него "Златорог" от 1921 до 1943 година. Около това издание и редактора му израстват всички стойностни литератори на България от онова време.
      Ганчовски ни дарява днес в Чикаго със същото - убеден е, че и сред имигрантите трябва да съществува повече светлинка, мисъл, идеали, покрай тежката и затрупваща духа ни информация, от която спасение няма! "Златорог" в Чикаго ни носи култура, идеи, надежда, мисъл... Той е оазис на разума сред гърмящата музика, агресивната реклама, безсмисления тътен на шоу-индустрията и отчайващата тъпота на хороскопната, вицовата, шоковата, кървавата журналистика...

      Но българската преса в Чикаго винаги се е разграничавала от това течение. Ганчовски смята, че нашите медии се представят достойно и пред своите читатели и сред всички етнически медии в САЩ, които са хиляди.
      Имиграцията не е естествено състояние на човека и той вижда в печата лечебно биле, което може да помогне на смутения дух при отчаяния човек, откъснат от родния корен.
      Смята, че нашите български издания не се конкурират помежду си - всеки от сегашните вестници си има своята писта, своите читатели и своята мисия. Поетът и редакторът е готов да помогне на всички и е сигурен, че всеки колега ще помогне и на него при необходимост.
      Знае, че щастието е мираж, фикция, но то трябва да стои пред човека винаги и да го държи в "работен и състезателен дух". Без стремежи и без илюзии ще бъде много скучно. Затова духът трябва да открива зрънцето щастие в много събития и факти и то постоянно, почти всеки момент.
      Себичният, алчният човек, е винаги нещастен - все вижда придобивки, което му се искат, а ги няма...
      Не всекиму е дадено да бъде Айнщайн или Достоевски - това не зависи от нас. От нас зависи да вършим своята работа и да сме благодарни за онова, що имаме.
      Животът е игра, надлъгване с времето, и ние трябва да я играем така, че то да не ни затрупа и забули светлината.

      ***
      Представихме ви нашият приятел и колега Йордан Ганчовски, издателят на литературния, бихме го нарекли "мисловен", вестник "Златорог" в Чикаго.
      Поразпитахме го на връх Йордановден, въпреки отчаяната му съпротива. Защото човекът-творец, дори и скромен да е, все пак трябва да го представим на тези, дето четат него или неговите вестници. Щото пишещият се явява донякъде и учител на тези, които разумяват словото му... И те трябва малко от малко да го познават...

Пази се,
прозяват се високитебездни.
Задъхани оргии,
дребни борбици,
охлузена слава,
лакти-криле
отвеждат към сиви магнитни писти,
чието небе е до колене.

А някъде, някъде толкова близо
животът изпраща нови заряди -
надолу, където е трудно и истинско,
нагоре, където е студено и ясно.

Нагоре, нагоре, но всъщност едва ли
може да има "нагоре" в кръг.
Над всеки и всичко накрая пада
различна забрава, еднакъв сън.

Твоят корен е забит във Вселената,
затуй избери, преди да изстинеш -
насрещен вятър пред лесна песен
и пъпна връв пред златен синджир.

Назад