Левски е с нас – навсякъде по света!
За девети път тази година, откакто съм в Америка, отидох в нашия Православен храм “Свети Иван Рилски – Чудотворец” в Чикаго да почета паметта на най-великия българин Васил Левски.
Първият път стана в един частен дом. После се създаде църквата, назована с името на закрилника на българския народ Свети Иван Рилски и от тогава не пропуснах нито един от февруарските дни, когато идваме да се преклоним пред паметта и великото дело на Левски – историческият символ на България.
Преди години бях строителен работник в Ирак. И помня колко тежко ни беше там от душевната самота и липсата на българското с нас. Затова и откакто съм в Чикаго и имам до себе си, и в себе си, този наш български кът – винаги съм тук. И за празник и на молитва. Само тези, които са живяли дълги години в духовна пустота и са били лишени от нашите български традиции, могат да почустват истински колко важно е за нас това българско огнище зад океана, където можем да се съберем и да бъдем заедно с Васил Левски и България.
На мен ми е мило в сърцето да усещам обичта към този свят и героичен човек, обрекъл се на своята Родина, като слушам величествените и топли думи, с които отец Валентин ни го представя всяка година досега. И винаги откривам в казаното нещо ново – толкова е била галяма човешката същност на Апостола!
И тази година, след словото за Левски, деца жени и мъже излязохме пред Храма до “Алеята на Великите българи”, която неотдавна бе съградена край Храма “Свети Иван Рилски – Чудотворец”. Ние, смълчаният народ, далеко от роднота страна, присъствахме на църковното и народностното тайнство – свещеникът смеси в един съд живителните кълнове на хлябното жито с искрящо вино, пренесено до тук от нашите лозя, по нашите огрени от слънцето родни хълмове на България. И така се усетихме заедно до нашия български храм на нашата българска земя с нашия велик брат и сънародник, нашият пример и икона Васил Левски!
В този ден и в този час от нас беше далеко лошото – нашите ежби и пререкания, завист и сребрелюбие. Те не стискаха в сатанинската си хватка сърцата ни… Защо ли и в другите ни дни, Апостоле, не сме такива?
От българския дом в Чикаго на Любимка и Крум Кирилови беше житото. От баба Радка беше хлябъ,т припомнящ нашия душевен спомен за дякона Левски, с кръста на Спасителя, с припламващата свещ, чийто огън ни показваше колко жива и искряща трябва да бъде нашата вяра към нашата народност. От баба Яна бяха белите кокичета, като онези, някога, през февруари 1973 г., които избързаха пред всички други цветя и първи отправиха скръбните си личица към падналия за свободата на отечеството си герой. Но Левски никога не ще умре в душите на своя народ! От Крум Кирилов и Стоян Димитров бе традиционният курбан, който години наред е част от тази свята традиция и честване. Бяхме се събрали много народ, имаше и толкова много млади лица, че сякаш вече предусетихме онова, макар и още плахо обновление в българския народ без идването на което не би имало бъдеще…
После децата от училището към Църквата представиха пред нас една трогателна програма за живота и делото на Апостола на свободата. Бяха стихове и песни, разкази и сценки, музика и живи картини, които и ние помним от нашето детство, които още веднаж доказват, че има род и народност там, където хората помнят своята история и тачат своите велики синове… Беше толкова хубава картина! Съжалих, че не съм художник да я нарисувам! Талнти на сцената и поклонници в салона, дошли млади истари, дори дечица на броени месеци имаше като Борис от семейството на новия генерален консул на Чикаго Симеон Стоилов… Този ден, Денят на Левски, пречисти злото в кръвта ни, направи ни малко по-добри и вля нови сили и надежда в сърцата ни.
Самуил КАВАРДЖИЕВ
