МИЛОШ ФОРМАН
човекът, който нe може да има лош филм, дори да иска
Взе, че стана на 80. Днес Франсоа Трюфо щеше да е на толкова. И Андрей Тарковски. Можеха да поканят Анук Еме и да празнуват заедно…
Харесвам неговите филми, биографията му с всичките й перипетии, перфектно описани в книгата „Повратна точка”, както и усещането за мисия, което продължава да не го напуска.
Бунтарството му срещу СИСТЕМАТА.
Индивидуализма, който ревностно защитава. И хумора, разбира се, без който нямаше да е той: чешкият американец Милош Форман, с желание да снима, докато е жив.
Намират се и такива, които го отричат – кадърните никога не са страдали от липса на махнаджии. Спомням си, че когато направи ”Призраците на Гоя”, отнякъде изписка яростно гласче: що за изкуфял бездарник е, обграден от безпомощни актьори и някакъв ужасен диалогист в лицето на Жан Клод Кариер.
Тогава се изумих от първобитната злоба на тази дама (гласчето беше женско, при това българско*) и написах текст, заявявайки несъгласие със завистта в нейните необуздани форми. Сега го публикувам отново, за да изразя почитта си към един вдъхновен от киното творец и да му кажа, че докато стигне 100-те завистниците може и да не намалеят, но се надявам поне да поумнеят.
•
За първи път видях филма на фестивала в Гьотеборг през 2007 в малко, реставрирано кино на кюше, запазило миризмата на 30-те, със стари фотографии по стените, припомнящи историята на киното; с чай, кафе, приятни лица и свещенодействие в полутъмната зала, на каквото отдавна не бях присъствал.
Малко по-късно ме запознаха със Стелан Скарсгард, вече в друга зала, съвременна и глъчна, но и там се усещаше духът на времето от прохождането на кинематографа – в дружелюбието на присъстващите и уважението им към всеки, правещ кино, дишащ кино или просто обичащ добри филми и събеседници.
Приятно беше да се наблюдава как хората тук засвидетелстват уважение към знаменитости и авторитети, без да сервилничат. Как умеят да задават кратки и ясни въпроси, без да се възползват от това, че са взели думата, за да демонстрират ерудиция.
Та, разказваше Скарсгард за работата си с Милош Форман в „Призраците на Гоя”. Разказваше мъдро и скромно, с особена дарба за шега – смес от хумор и ирония, уж между другото, но съвсем точно и на място.
Доволен от преживяното, подсилвайки с жестове някой особено радостен спомен, шведът говореше за трудностите при пресъздаването на Гоя, свързани с начина на съотнасяне към фигура от такъв мащаб. Човек от плът и кръв или митологизиран монумент?
Изчел всичко налично за живота на испанеца, но истинското познание дошло от рисунките на знаменития дворцов художник на Испанската корона. От тях научил каквото научил за страховете и гнева на този необичайно потаен за времето си гений.
Вечерта разговаряхме дълго за филма с моите млади приятели, повечето решили да превземат световните екрани като сценаристи. Мнението ни се обедини около интригуващата фабула с майсторски вплетени сюжетни линии и отдадохме заслуженото на Стелан Скарсгард като Гоя, на Хавиер Бардем като Брат Лоренцо и на Натали Портман в ролята на Инес.
По-късно с удоволствие разказах за тези си срещи. Не мислех, че ще ми се наложи отново да го правя. А се наложи заради това:
„От филма на Форман съм не разочарована, смутена или ядосана, а потресена. Щях да съм изключително щастлива, ако не го бях гледала”.
„След този филм мисля, че Форман и Жан Клод Кариер, защото и двамата са сценаристи на тази ужасна боза, са напълно изкуфели”.
„Трудно ми е да си обясня защо на Милош Форман му е било нужно да направи филм със завоалирана еврейска тематика под претекст, че прави филм за живота на Гоя”.
„За съжаление той (Милош Форман б.а.) си е позволил нещо в крайна сметка непочтено, защото е съсипал една възможност да обогати света със знанието за съществуванието на художника и страховитото му творчество, за което милиони млади хора не подозират”.
„Във филма на Форман за Гоя всъщност не се разказва за него, нито е базиран на истинска история”.
„И на всичкото отгоре филмът е кошмарно некадърно направен – ужасен диалог, безпомощни актьори и пълна бутафория”.
Публикувано е във вестник „Новинар”. Приемам, че всеки е в правото си да харесва или отрича, да заклеймява или възвеличава, стига да го прави с интелект и стил. Ако е възможно да има и хумор, закачка, ирония, сарказъм. Но не подигравка и злоба.
Да кажеш за един диалог, че е ужасен, не стига. Трябва да обясниш, кое му е ужасното. Актьорите били безпомощни. В какво безпомощни?
Да констатираш, че във филма за Гоя всъщност не се разказва за него, и че не е базиран на истинска история, е недостатъчно. И малко нечестно. Спрямо автора. И спрямо жанра.
Знам, че Форман няма да ми се разсърди, ако отговоря на „потресената” госпожа с негови думи: „Гоя вероятно е бил много скучен човек. Не ни е известно нищо за него, с изключение на няколко биографични дати. Например, нямал е дневник. Макар и да е бил добре позната личност, никой от неговите съвременници не е знаел нищо за него. Общувал е само със своите платна. Единственото нещо, което е написал, и ние разполагаме с него, това са писмата му до един приятел от детинство, но те са изключително тривиални и банални”.
Такъв е Гоя на Форман. На него му стига да рисува, да помага на Инес между рисунките и да не остава без пушен бут. Дали е документално-достоверен? Зависи от личната ни достоверност на зрители.
Накратко (за онези, които не са гледали филма) историята е следната:
18 век – Испания. Франциско Гоя е художник, привилегирован да прославя с четка и палитра краля и кралицата на Испания. Има проблеми със Светата служба заради „дяволските” си рисунки, но Брат Лоренцо, влиятелна фигура в Испанската инквизиция, го защитава.
Инес е красивата дъщеря на богат търговец. Позира в ателието на Гоя, съзряна е от Лоренцо, който решава да я има и за по-лесно й скалъпва обвинение в ерес. Инес е затворена в тъмница.
Лоренцо посещава Инес в килията, обладава я, мръсна и окована, самият той изпада в немилост и изчезва, за да се появи след 15 години отново – този път като съмишленик на Наполеон. Инквизицията е унищожена.
Инес е свободна, дъщеря й Алисия е станала проститутка, Лоренцо гледа как да се отърве и от едната, и от другата. Идват англичаните, натирват французите, Инквизицията е възстановена, а Лоренцо е осъден на смърт за измяна. Дават му възможност да оцелее, като се покае. Той не се покайва и бива екзекутиран.
„Призраците на Гоя” е дълга история със сложни взаимоотношения, в която човеците показват всичко, на което са способни: самолюбие, желание за власт, подлост, любов, преданост, лицемерие, животински страх и неочаквана смелост.
Труден за разказване филм; по-лесен да се почувства.
Филм за фанатизма. Фанатизмът не толкова като истина, от която човек е обсебен и иска да я наложи за единствена, а като маска. Удобно прикритие, зад което се спотайват амбиции за власт и притежание.
Филм макар и песимистичен, но в крайна сметка опрощаващ. Необходим на Европа, за да й припомни сътворените глупости и злини. Още-повече необходим на България, където „нашите” са по-добри от „вашите”, при това и едните, и другите се взаимозаменят със същата лекота, с която Брат Лоренцо от образ на инквизицията мутира в образ на революцията.
Лоренцо – инквизитор или революционер? Войн на Христа или на Наполеон? Коя от двете крайности? Тази, която диктува конюнктурата, естествено! В крайна сметка ефектът е еднакъв: и като инквизитор, и като революционер, той е еднакво вреден.
А може би истинският Лоренцо е онзи, който отказва да се покае. Той: колаборационистът, изнудвачът, насилникът, шпионинът, за когото няма нищо свято – избира да умре, но да не приеме подаянието на Църквата. Същата, на която някога предано е служил.
Нищо не е такова, каквото изглежда, и никой не получава онова, което иска. Но си плащат – за исканото и за непоисканото.
Ето ги: талигата с трупа на Лоренцо отпред, Инес след талигата, Гоя след Инес. Всеки със своите призраци.
Това не е творба за Гоя. Не е и за моралните образци. По-скоро е за човешката многоликост, където доброто продължава да се съпротивлява, макар и без никакъв шанс за успех.
Накрая, на онези завистливи и неудовлетворени кино-лели и кино-чичовци, които тъй и не се научиха да остаряват умно и красиво, ще кажа, с надежда да ме разберат: Милош Форман няма лош филм. Милош Форман не може да има лош филм, дори да иска.
Защо ли? Защото и най-лошото творение на талантливия е сто пъти по-добро от шедьовъра на посредствения.
* Реших да спестя името на българката заради самата нея – може би е осъзнала глупостта си и е готова да се извини. Но пък нали българинът не се извинявал, за да не го помислели за задръстен и тъп.
Владо Трифонов
