Приказка

          Имало някога една страна. Била малка тази страна. Като всички други големи и малки страни и тя си  имала цар и много различни господари. Царят и господарите били богати и ставали още по-богати. Народът бил беден и ставал все по-беден. Недоволен бил народът и ставал все по-недоволен. Недоволството му растяло много бързо и той се вдигнал на бунт и даже на революция. Свалил царя  и всичките си господари. Взел властта и започнал сам да се управлява, но то, управлението се оказало не от лесните работи, както му се виждало от страни. Избрал си народът управници, защото той трябвало да си гледа своята работа, с която бил свикнал да си изкарва хляба.
          Народът, е…, не целият народ, бил доволен. Имало и недоволни, защото то не може всички от всичко и от всички да са доволни, но голямата част, много по-голямата част от народа бил доволен, защото вече халът му ставал по-добър.
          Новите управници  решили, а народът приел и започнали да строят фабрики, за да има работа за всички. Настроили много фабрики. Започнали да произвеждат машини, платове, дрехи, кожи, обувки, чорапи,  цимент, компютри, консерви от всякакви видове, бои, лепила, различни химикали и всичко, за каквото можете да се сетите.
          Селяните вече не искали да орат земята с дървеното рало. Работниците от фабриките им направили рала от метал – плугове. Направили им и сеялки да не сеят на ръка, направили им вършачки да си вършеят житото, после им направили комбайни  хем да жънат, хем да вършеят. Старата диканя, дето по-младите не са чували и не знаят като как изглежда това нещо, служило на човека, от както е станал човек, вече станала много ценена, защото трудно я намирали, за да я сложат в музеите и да я показват да се знае  нещо и за нея. Обединили се селяните в кооперативи, че да може по-добре да ползват машините и добивите им да станат по-големи. Нарекли си кооперативите ТКЗС-та, което ще рече Трудово кооперативни земеделски стопанства, а после още по-големи ги направили и ги нарекли АПК-та, или на разбираем език това е Аграрно промишлени комплекси. Поолекнало им на хората на село, машините ги отменили в кърската и друга селска работа и те хукнали да се преселват в градовете. Не било малко това преселване, а много голямо. Опустяли селата. Ами сега? Кой ще ни храни, затревожили се хората, че и управниците много се разтревожили. Учените измисляли все нови и нови неща, които наричали нови технологии, за да отменят хората, защото на тях селската и тежката работа започнала да не им харесва вече. В градовете им станало по-добре. Там и децата вече започнали да учат в градските училища. Всичко в града било по-различно, а всичко по-различно е и по-интересно. На младите и на децата толкова им захаресало, че не искали да чуят за селото.
          Това долу-горе добре, ама трябва някъде да се живее, а в градовете къщи за толкова народ няма. Наблъскали се хората в тесните и неудобни къщички и апартаменти. Нароили се още деца. В такава теснотия живот ли е? Започнали да строят нови къщи-блокове-панелки. Вече повечето хора имали къде да се приберат, но пак са недоволни. Като какви домове са тези панелки? Някои взели да не ги харесват вече. Забравили, че са били петимни за някакво жилище, пък било то и панелно. Но нали знаете, че човек насита няма. Като няма нещо така го иска и му се струва, че като го получи ще бъде доволен. Да! Ама не! Той иска още, иска и друго, дето преди не му се е струвало  толкова потребно. Французите имат една поговорка, че апетитът идвал с яденето. Прави били тези французи. Хората все искали още и още. Те били прави и защото той, човекът, ако бил се задоволявал с това дето го имал да си е останал в рая. Нали там Господ дал на Адам и Ева всичко. Е…!  Не им разрешил само да ядат от ябълките на забраненото дърво на познанието. От адамово време се знае, че човекът винаги иска да има и да опита това, което няма и което е забранено.
         Държавата, нали взела всичко в ръцете си, трябвало всичко да прави: да строи нови и нови заводи; да се грижи те да работят добре и даже много добре; да строи все повече нови къщи и блокове, за да има къде всички да живеят; да строи и да дава много пари за училища и детски градини; здравето на народа също е грижа на държавата и трябва да има много болници и пари за тях; да са преметени и чисти улиците и тротоарите, че даже и около домовете на хората; да чисти снега в градовете и селата и извън тях. А културата? Нароили се нови Домове на културата – същински дворци; киносалони; младежки домове. Не останало нищо дето да не е грижа на държавата. Управниците не му мислели много-много дали това ще е добре и дали тази всевластна майка-държава има сили да понесе такъв голям товар и добре да го носи, че да не го изпусне или да не сбърка и да почне да дава не според заслуженото от човека.
         Станало така, че хората се научили да получават от майката-държава всичко и това им се виждало нормално и даже съвсем нормално. Отучили се те да се грижат за къщите си, да метат около тях; отучили се да се грижат да отделят пари за доктори, за училището и университетите на децата си, за много неща, защото за тях мислела и се грижела майката-държава. Да е чист въздухът също било грижа само на държавата. С лекото и с хубавото лесно се свиква!
         Така животът си вървял мирно и тихо, но до време. На някои хора им се виждало, че са по-кадърни от другите, че заслугите им са по-големи, че трябва да станат по-лични и по-имотни. Не били доволни и от панелките, и от работата си, и от равенството, дето така го искали предците им, че даже и от въздуха, който управниците  им осигурявали да дишат. От всичко вече били недоволни. То живот ли е да има равенство, което не е истинско равенство, защото, нали знаете поговорката, че „чуждата кокошка е като патка”.
         Началниците, нали всичката власт била в ръцете им, си държели яко властта и давали да се разбере от всички, че те са главните и тяхната воля трябва да се слуша. Кажете ми, има ли човек, който обича да слуша чужда воля? Мисля, че няма. Даже и да сме съгласни с другите ще намерим с както да сме против тях. Така винаги е било, така станало и в нашата малка страна. Недоволни били по-старите, дето някога дядовците и бащите им били богати, дето знаели какво е това богат живот. Но те били вече старички за митинги и революции. Това е работа за младежта. Започнали да им дават съвети и да ги подкокоросват да покажат недоволство от властниците, които вече започнали да наричат тоталитаристи. Послушали ги младите, повярвали им. Дигнали се на бунт. Е… не всички, малко били недоволните, но били гласовити и упорити. Освен това каква романтика им се привиждала! А на младите им дай романтика и революция. Излизали на митинги по улиците, скачали по площадите, лежали и спали в палатки, подписи събирали от недоволните. Какво опиянение, какъв патос!
          Продължило това пиянство на част от народа дълго. Другата част стояла от страни и гледала. Било й като, че е на театър, като че ли ще свърши театрото и всичко ще си иде, където трябва. Не станало в нашата малка страна като на сцената. Тълпата завладяла не само улиците и площадите, ами напирала и влязла и в палатите на управлението. Свалила го от власт и взела властта в свои ръце. Вече имала властта, но нали била тълпа, подстрекателите й бързо се съферясали и бързо се настанили на мястото на вчерашните управници. Че като започнало едно грабене, дето го нарекоха приватизация, което ще рече връщане на имотите, дето някога са били на дедите им. Взели си тяхното и покрай тяхното и построеното от народа, защото то, тяхното било като капката в морето пред новосъзиданото от повече от две поколения. Не стигало това, ами почнали да рушат де що им се изпречело, че да си вземат, каквото им било потребно и им харесвало. Най-голямо било рушенето по селата. Трябвало камък върху камък да не остане от ТКЗС-тата и АПК-тата, дето преди не само хранели целия народ, че и за износ имало много. Земята разпърчудисали, нарекли го връщане в реални граници. Какви реални граници били тези нови граници? За две и повече поколения наследниците се нароили толкова много, че нивичките станали от малки по-малки и вече не могли да се обработват с машини. Да не мислите, че нашите нови демократи  оставили машините? Нарязали го и ги продали, както модерно го нарекли, на скрап.
         На улиците и навсякъде царувал пълен хаос. Старите закони са изхвърлени на боклука, а нови още няма. Благодат, голям благодат за крадците и за лакомите за имотност и богатство! Така станало и продължило дълго, защото през тоталитарните години било настроено и накупено много. Толкова много, че ето вече повече от деветнайсет години  и още не може да се разграби и разруши съгражданото с толкова труд и упоритост от хората. Станало така, че едни станали богати, ама много богати, а други бедни, ама много бедни! Появил се един нов поминък, клошарство го нарекли, дето в тази малка страна не го е имало и в на-старите времена на неравенство и несправедливост.
          Казват, че преди промяната било тоталитаризъм, което ще рече, че нямало демокрация, а сега е времето на демокрацията.
         Аз съм стар човек. Може и да не виждам добре на стари години, както  ни набеждават младите, нас старите. Вече не се признава на старите да имат мъдрост и опитност. Както е тръгнало едни без мяра и законност да богатеят, а други да стават от бедни по-бедни, не ми се вижда тази, така наречена демокрация,  да е толкова демократична.
         На моето поколение му е останало малко подарено от съдбата време да се диви на сътвореното. Питам се как стана така, че научихме децата си да недоволстват (в това няма нищо лошо), но не ги научихме достатъчно добре да ценят и пазят съграденото от дедите, да го уголемяват и подобряват?!
         Сами отсъдете и решете!
                                                                                14 март 2008 г.
 
                                               КАКВО Е СВОБОДТА
 
           Много пъти съм мислила и говорила по въпросите за свободата. Какво е това свобода? Струва ми се, че различни хора в различно време имат разни определения за свободата. Всички я желаят, мечтаят да са свободни, но разбират ли напълно каква птица е това!? Когато, човек работи му се струва, че ако има свободно време за желани неща, които не може да върши, поради заетост, ще бъде свободен. Когато на някого не му достигат парите е притеснен и се усеща не свободен, защото не може да си купи потребните му вещи или да си купи примерно билет за пътуване или за спектакъл.
           Като разсъждавам си припомням разни случки и съдби. Например, съпруги на богати мъже, които не ходят на работа, имат си достатъчно финансова осигуреност и независимост, а дали са свободни? Не са ли зависими от тези, които им дават парите, пък били те и съпрузите или родителите им? Аз не ги възприемам като свободни. А вие?
          Поробените народи, които се борят за свободата си са най-типичният пример за жадуването на свободата. Дали като я получат ще се чувстват удовлетворени? Припомням си многото съдби на наши борци за свободата, участници в народно освободителното движение от турско (сега го наричат османско) робство, които след освобождението не само че не са получили желаната и изстрадана свобода, но са били фактически заробени финансово, а преди всичко – заробени морално. Загубили са стимулите си, средата, съратниците си. Свободата, за която са били готови даже живота си да дадат, вече не е това, за което са мечтали. Припомням си филма за съдбата на Петко Войвода. Вярно, филм е, но нали той е по истински случай.
          Имам познати, които преди промените и демокрацията бяха осигурени, но се чувстваха бедни и не свободни. Искаха да имат по-добро жилище, да могат да си купуват по-скъпи неща, да могат да ходят на близки и далечни екскурзии. Имали са много желания, които са били неизпълними и те са се чувствали несвободни. След промените някои от тях станаха финансово много добре. Имат не едно, а няколко големи и хубави жилища, Имат пари в банки, инвестирали са и в други финансови продукти. Като наблюдавам живота им не ми се струва, че като са станали по-богати са по-щастливи и по-свободни. Напротив, сега се терзаят да не загубят спечеленото, повече се стискат и по-малко пътуват, защото сега времето им е заето с делата им и не могат много-много да се разхождат за кеф. Чувала съм да казват, че нямат свободно време и свободни пари. Това ли е свободата, която са желали?
         Не бяха малко хората, които бяха недоволни при социализма: че имало много ограничения, че нямало свобода на словото, на печата, че не можел всеки да си прави каквото му душа сака. Сигурно са прави, че имаше ограничения, които не позволяваха вечер след десет часа да се шуми по улиците; не позволяваха хулигански прояви, като чупенето на пейките в парковете и градинките, чупенето на уличните лампите; не позволяваха безразборното драскане където може и където не може; забранено беше да се кощунства над паметниците; за обидни думи по улиците или в транспортните средства можеха да попаднат в милицията. Примери на такава несвобода мога да изреждам още много. Сега всичко това може да се право свободно, и се прави. Никой на никого не може да направи забележка или да се обади някъде да се вземат мерки и се възпре това безсмислено похабяване, нараняване, обиждане  и поругаване. Сега имаме свобода на словото, но погледнете какво стана това слово. Къде изчезна красивата българска реч? От къде се пръкнаха тези думи и изрази, които се леят от сутрин до вечер по телевизията, във вестниците и по улиците. Като че стана мода важни институции да си служат с езика и жаргона на мутрите. Даже като четем нароилите се напоследък книги за престъпния свят, ни се обяснява под черта как се превеждат изразите и думите на полицаите. Правилните литературни думи станаха за под чертата!
          Примери за желана, получена или не получена свобода има много. Сигурно всеки от вас, драги читатели, може да изреди още повече примери.  В книгите от прастари времена има записано, че свободата била наличието на свободно време за човека. Съгласна съм с това, но то не ми се вижда все пак напълно достатъчно.  Човекът е най-ненаситното същество. Животното, като се нахрани, отива да си почива или да се разхожда и е щастливо и свободно. Ние хората не сме така устроени. Ние винаги сме недоволни от това, което имаме, което сме постигнали. Ние винаги мечтаем за още и за още. Робът мечтае за освобождаване от робството. Пишещият брат мечтае да няма цензура. Наемният работник или служител желае за освобождаване от работодателя си или най-малкото да получи изравняване с неговите доходи и бит. На млади години не са малко тези, които чакат с нетърпение да станат пенсионери и да разполагат с много свободно време. Всички мечтаят за това, което им липсва в момента. Дали, обаче са доволни, когато го придобият или получат подарено. Според мен придобитото до някое време се цени, но после и то омръзва или се омаловажава. Да не говорим за подареното. Най-малко се цени подарената свобода!
           Като се пенсионирах се сдобих с така желаното на младини свободно време, почувствах се освободена от всички задължения, станах свободен човек в пълния смисъл на думата. Да, ама не!!! Не мина много време и вече не се чувствах щастлива със свободата си. За да се почувства човек свободен е нужно преди всичко да освободи душата си, да е в хармония със самия себе си. Не мислете, че това лесно и от всеки се постига. На мен ми беше трудно, а не мисля, че съм постигнала тази свобода на духа, която ми е потребна, за да мога да се нарека напълно свободен човек.
          Сигурно, вечният стремеж към свобода на духа е най-големият и мощен генератор на енергия, който кара човека докато е жив да се стреми да се извисява и освобождава от дребните неща на ежедневието, да има самочувствието на свободен човек. Мисля, че стремежът към свободата на духа е най-висша форма на свобода! Дали това е постижимо? Може би, но трудно и не от всеки.

Здравка ЦАНКОВА
9 май 2008 г.