От Илинден до Преображение

/А и след това/ 108 години от Въстанието

За бунта и борбата за свобода на българите  в Македония и Одринско са изписани хиляди и хиляди страници. Ако се добавят и спекулациите, политическата пропаганда и различните тълкувания на фактите от страна на историците в няколко балкански държави, темата е неизчерпаема, без начало и без край.
И все пак в тази привидна бъркотия, има документи и факти, които не могат да бъдат пренебрегнати. Някои факти ни карат да се гордеем, други будят учудване, недоумение и дори съмнение…

Ако е възможно да бъде описана обстановката преди въстанието с няколко думи, то трябва да се споменат двете движещи революционни сили.
Върховната организация е създадена в София през 1895 г. по инициатива на Трайко Китанчев. В нея членуват македонски бежанци, някои от тях офицери в българската армия, любимци на княза. Тактиката им е била да се изпращат чети в Македония, които да вдигнат народа на борба, а това да даде повод на България  да обяви война на Турция.
Вътрешната организация е основана  в Солун от Христо Татарчев и Дамян Груев. Към тях след известно време се присъединява и учителят по български език към Екзархията Гоце Делчев.
Първото име на организацията било Български Македоно-Одрински комитети. В Устава, написан от Гоце Делчев и Гьорче Петров /запазен и до днес/, се казва, че “… Организацията трябва да събужда съзнанието за самозащита в българското население…” А член може да бъде “…всеки честен българин.”
През 1902 г., обаче, организацията се преименува в Тайна Македоно-Одринска организация, Гоце заменя думата “българин” от първия устав с “македонец” и “одринец”. Целта била “Автономна Македония”, освободена със собствени сили /съюз на българи, гърци, власи, евреи и всички други подтиснати/.

Бунтът раздели един народ

Решението за въстание е взето на 2 януари  1903 г. на Конгрес, проведен в Българската гимназия в Солун. Присъствали  17 души, двама от тях – от Одринско.
Гоце Делчев не бил поканен, но се знаело мнението му, че “едно не добре подготвено въстание е равно на самоубийство”. Въпреки острите спорове, решено било бунтът да не се отлага.
Въстането избухнало на Илинден в село Смилево, Битолско, а от там се пренесло в Преспански, Охридски, Кичовски, Костурски, Крушевски и други райони. На 22 юли била основана Крушевската република. Там е образувано временно правителство от 6 души – по двама представители  на българи, власи и гърци.
На 30 юли, с настъпление от четири страни и артилерийски обстрел, турската страна превзема обратно града. Запалени са 350 къщи, голяма част от населението е избито. Въстанниците напускат, с изключение на воеводата Питу Гули, който с четата си остава да се бие докрай. След време и тримата сина на Гули също ще загинат  като доброволци в българската армия или в четите на ВМРО/.

Често се забравя не по-малко героичният бунт на българите в Одринско. На Преображение четата на Цено Куртев напада турската войска край Резово. Турците отговарят с масови насилия и народът се вдига на борба, организиран в т.н. “смъртни дружини”, под ръководството на воеводите Михаил Герджиков, Петър Ангелов, Пеньо Шиваров и др. Да вдигнеш бунт не в някоя отдалечена провинция, а пред самите порти на Цариград, се е искало спартанска храброст!

Три месеца около 12 000 въстанници в Македония и Одринско  се сражавали с двеста хилядна турска войска. И накрая дошъл погромът.  А с него и насилието, характерно за тогавашното време. Опожарени са над 200 села, избити са 5 000 души, насилени са над 3 000 жени, стотици девойки са отвлечени.Над 50 000 души, боси, с по една торбичка в ръка, хвърлили за последен път поглед на горящите си села, се запътили към България.
Дамян Груев пише до българското правителство: “Тук всичко българско рискува да изгине! Ние апелираме от името на роба български, да му се притечете на помощ!”
Страхувайки се от война не само с Турция, но и със съседните държави, правителството не се намесва. Това, обаче, разгневява отчаяния народ, чувствата към България охладняват. Вътрешната организеция обвинява  Върховистите, че напразно са проляли  кръвта на хората. Говори се все по-разпалено не за бъдещо обединение с България, а за автономия. /Трябва да се прави разлика между идеята за “автономия” и “македонизма”. “Македонизмът” е лансиран от  сръбския професор Новакович и неговия български стипендиянт  Кръсте Мисирков  в началото на миналия век и има за цел да се ликвидира “бугарщината” в Македония/.

След въстанието положението на българите в Македония е трагично. Турция извършва свиреп терор, необезпокоявана от Великите сили. Сърбия и Гърция, стреснати, че България ще “отмъкне” Македония под носа им, започват своята офанзива  – с чети и пропаганда. А сред българите започва едно нечувано и невиждано братоубийство.
Първите куршуми са изстреляни по заповед на Яне Сандански  – в София са убити ръководителите  на Върховната организация Борис Сарафов и Иван Гарванов. Сандански – човек корав и безкомпромисен се прочува с аферата “Мис Стоун”, когато зедно с воеводата Христо Чернопеев, я отвличат за откуп. Скарал се с Върховистите, Сандански изразходвал повече време и куршуми срещу техните чети, вместо да се бие с турската войска . През 1908 г. се съюзил с “младотурците”, които обещали права на “раята”. Българите слезли от планините, предали оръжието си и се върнали по селата си. После тихо, един по един, ги прибрали и натикали из затворите и  или ги застреляли по нивите им. Вътрешната организация била ликвидирана. А Сандански се скрил в Пирин, но там го открили негови земляци за да му отмъстят.
И когато всичко изглеждало напълно загубено, организацията възкръснала, а огънят прамнал с нова сила.

ВМРО, Тодор Алесандров и Ванче Михайлов

Тодор Александров – най-колоритният и последователен борец за свободата на българите в Македония е роден в Ново село, недалече от Щип. Учил в българско училище в Скопие, участник в Илинденско-Преображенското въстание, воевода на чета. Известе с бомбените атентати в Дойран, Щип и Кочани. Участвал в Балканската война с четата си на страната на България. След войните писал и изпращал писма и петиции  до европейските правителства, описвайки тежкото положение на българите, попаднали под гръцко и сръбско управление.
Това не помогнало и той се установил в София, където през 1919 г. , заедно с Христо Матов – директор на българската гимназия в Солун и родения в Охрид генерал Александър Протогоров, въстановили революционната организация под ново име  – ВМРО. След войните България трябвало да пази неутралитет, тъй като била разорена, а според договорите,  нямала право дори на армия. При това положение ВМРО била единствената сила, която давала отпор. Чети, сформирани от македонски бежанци, започнали да щурмуват Гърция и Сърбия ежедневно!
Тези атаки до такава степен са шокирали тогавашните историци, че са описани  подробно в An Encyclopedia оf World History /Харвардски университет, 1940 г./

В продължение на няколко години ВМРО е може би най-влиятелната организация в България. В София тя контролира всички – от политиците до тъмничарите в затворите. ВМРО блокира дори правописната реформа в страната, окупира Кюстендил и Неврокоп в знак на протест против външната политика на България, а четата на организацията екзекутира сваления с преврат през 1923 г. министър-председател Александър Стамболийски.

Обстановката, обаче, се променя. От една страна България иска да подобри отношенията си със съседите, но те поставяли условия – организацията да бъде разстурена. От друга страна левицата на ВМРО все повече се сближавала с Коминтерна в Москва, който искал българия да се откаже от стремежите си за национално обединение в името на общобалканска федерация. Тодор Александров станал неудобен на всички. Убит е на 31 август 1924 г. в Пирин планина.

За ужас на “левите” председател, обаче, става 28-годишният Ванче Михайлов. Като своя предшественик той също е роден в Ново село, днес в Република Македоия. Учи в българската гимназия в Солун, преди да бъде затворена от гръцките власти. След време отказва стипендия, предложена му от сръбското правителство и заминава за София, където следва право. Там става член на ВМРО и личен секретар на Тодор Александров. След убийството на Александров Ванче поканва хората от  лявото крило  – федералисти, коминтернаджии и илинденци  в Горна Джумая за да се “разберат”, но през нощта неговите чети нахлуват в града  и избиват над 200 човека. Чистката продължава в други градове  из Пиринско, в София, Милано и Виена.
Интелигентен и непредсказуем, обградил се не само с верните си чети, но и с десетки адвокати, Ванче не се спира пред нищо. Изпраща годеницата си Менча Кърничева във Виена за да застреля  един от хората на Сандански, после я измъква от европейските съдилища  и се оженва за нея.
В същото време четите на ВМРО извършват стотици нападения и саботажи срещу сръбски казарми , полицейски участъци и кметства във Вардарска Македония, както и покушения срещу офицери, държавни служители и… доносници. През 1934 г. идва ред и на сръбския крал. Акцията е организирана от хървати, но убиецът е Владо Черноземски  – най-добрият стрелец на ВМРО.
След Втората светона война, търсен от няколко балкански правителства, Ванче изчезва безследно за около четири десетилетия. През 80-те години на миналия век престарелият комита неочаквано се появи в Рим и каза последните си думи на българския народ.

В годините на социализма други хора бяха обявени за национални герои. Тодор Алексапндров и Ванче Михайлов бяха наречени “шовинисти” и бе направено всичко възможно  имената им да бъдат забравени.
Но мина време и в Република Македония  един българин вдигна паметник на Александров в двора на къщата си. Защото, както казва Ботев: “Тоз който падне в бой за свобода…”

Орлин Крумов, Чикаго
Посвещавам този материал на прадядо ми Стоян Вълков, загинал в Леринско, Егейска Македония.

/Б.Р. Съществуват различни оценки на събитията, засегнати в статията на Орлин Крумов, редактор и издател на “Гуд Лак” – първата в следвоенаия период медия на българската имиграция в САЩ. Редакцията на “Старт” не изключва възможността да се представят и други мнения по темата/.