За Априловското училище в Шарлът За Галина от Северна Каролина
В Шарлът, най-големия град на Северна Каролина, вестник „Старт US” закъснява… Не е пристигнал. Има неколцина, които вече са свикнали с него. Леко се вълнуват. Както навремето във Варна, примерно, или Пловдив… Пристигат някогашните репортери на някогашния български „Старт” и вместо те да задават въпроси, първи местните спортни лобисти ги питат в упор „Защо по будките го няма Старта?” А в Шарлът защо го няма американският български „Старт”? На знам! Пощите… Не, не може, по тия места не минава… Американската поща е сериозна работа. Не знам, братко, сигурно някой наш не си е свършил работа навреме. Може и аз да съм…
В Шарлът това не бива да става. Това е много точен американски град. Втори по значимост финансов център в САЩ след Ню Йорк. Казват, че финансовите му авоари са повече от два трилиона. Не знам колко са нашите, на България, но ако срещнете някъде из магистралите Бойко, кажете му да намине насам. Тук живее звездната Bank of America и четвъртата по мощ банка Wachovia. 328 от 500-те първи по капитал компании в САЩ имат свои представителства в Шарлът. На всичко отгоре профсъюзът на американските кметове… е, да го наречем „сдружението”, го определи като най-приятния град за живеене, и в тройката по гостоприемство.
Погледнете сега и снимките по страниците – аз направо бях изумен от толкова много усмивки, нерално много дори и в усмихваща се Америка.
Още по-нереална картина, направо фантастика, за нашия, български, най-често навъсен характер. /А казват, че парите разваляли човека?/
Имало в Шарлът и по околните места около 300 българи. Пръснати като в Космоса – на светлинни години един от друг, редко се срещат… Злите езици казват, че от това били усмивките. Както и да е, но тук е така: като се срещнат – винаги е празник!
И хубаво им е да се събират в град, където някои улици са с три платна, има много качествени кръчми и ресторанти, даже и нощни клубове от висока, но и достъпна класа, даже и The North Carolina Blumenthal Performing Arts Centre, където постоянно кънтят оперни арии и цигулки. Шарлът има музей на занаятите, почти като този на Рачо Ковача. Но още по-интесен за мен от занаятчийството е този факт, че там живеят две познати ми и много уважавани от мен личности – Майкъл Джордан, който сега е бос на тукашния баскетболен клуб и Галина Йорданова, която пък е бос на местното българско училище.
Малко се затруднявам в последните няколко години да отделям време за Джордан, но ми беше много приятно да поразговарям надълго и широко с Галина. Тя е габровка. Това за мен е вече достатъчна индикация да й вярвам почти във всичко. Повече отколкото на себе си. Липсата на габровско възпитание у мен беше причината за непремерения избор, който направих. Да бях габровец сега щях да съм като че по-вероятно шарлътянин и като че по-малко вероятно чикагец…
Какво да я питам Галина? И сам човек ще се сети, че една габровка ще нарече създаденото от нея през 2009-та годиина училище „Васил Априлов”. Габрово си има най-старото българско светско /а не килийно/ училище открито на 2 януари 1835 година, после през 1872 година, още по турско, става първата у нас гимназия, Априловскта гимназия. Ето, че и в Шарлът първото българско училище е кръстено на името на грижовния за българското габровец Васил Априлов. Той е най-щедрият дарител и инициаторът сред българите в Одеса през 1832 година да се отвори една Книга за просвета, в която се вписват даренията за построяването на първото българско школо в Габрово. И книгата свършва ръбота.
Априловското училище на Шарлът също се създава с дарения и се самоиздържа почти две години. От тази година е включено в Програмата „Роден език и култура зад граница” на Министерството на образованоието, младежта и науката. В заниманията са включени петдесетина деца, учебният процес се води в наето за неделните чесове клубно помещение.
Галина Йорданова е икономист по професия. Тя има две учителки – Илияна Средкова и Стефана Неделкова, неколцина преки помощници, като Павлин Йорданов и всичките безкрайно предани към делото родители. Благодарение на тях училището се е превърнало в пламтящо българско огнище, където може да се стоплиш и съживиш духовните си сили с българска реч и песен, със спорт и танци, с изкуство и култура.
– Трудно ли се прави училище… – питам моята събеседничка, – има ли изненади?
– В началото на учебната година беше станало нещо с учебниците – казва Галина, – закъсняваха , не знаехме дали ще дойдат навреме за да започне обучението с тях. При такава ситуация се запознах, разбира се по телефона, той е в Лос Анджелис, с Любомир Йорданов. Беше необходимо само да му изпратя адреса си за да транспортира до класната ни стая, безплатно, необходимите ни учебници. Същото е направил с всички училища, които са влезли във връзка с неговата транспортна фирма „Бомар Груп”. От тогава насам той винаги ни е подкрепял. Дано има повече хора като него… Господ здраве да му дава! Той помогна и на деца, които са без родителски грижи, като препрати за своя сметка събраните от нас в Шаралот помощи за училището на тези деца. Помогна и на Форума на българските училища в Чигако, плати самолета, пътните разноски на някои участници в него – Лос Анджелис, Сан Диего, нашите, на Лас Вегас… Все по-често разчитаме на Любо. За Деня на детето през юни също изпращаме безплатно, с негов транспорт, наши подаръци и помощи за социално слаби деца и ученици. Спокойни сме и за новите учебница тази есен, защото имаме неговата дума!
– Какво преодолявате най-трудно на вашата училищна нива?
– Разстоянията – усмихва се Галина. – Далаче сме едни от други, а някои от родителите работят и в неделя…
– И какво става – за българските училища няма жълти автобуси?
– Аз съм жълтият автобус. Каква по-почетна работа за директор на училище от това да вози своите ученици от дома до училището и от училището до дома им?
– Е, познавам един директор, който играе с учениците си футбол…
– И аз играя. Само че ние сме многобойци. Във всеки удобен ден отиваме деца и родители в парковете и играем невероятни модификации на футбол, волейбол, багане и скачане, гимнастика и фитнес…
– Имате ли играчи поне за два футболни отбора – мач да направите?
– Разбира се, че имаме. Ние не играем по правилатата на ФИФА. Нашите отбори са от по 5 – 6 или 3 – 4 играчи. Възраст – от деня, в който новият човек може да се задържи прав на краката си до времето до когато още го държат краката. Мъже и жени , момчета и момичета, заедно. Весело е и много полезно!
– Да не станете спортно училище?
– В никакъв случай! Кой ще ни позволи да толерираме само тези два обществеи феномена – училище и спорт? Ние сме вече абсолютен неформален център на българската общнйост…
– Разбрах, че няма други български институции в двета Каролини и въобще по тези краища.
– Временно изпълняваме ролята и на асоциации, и федерации, и библиотеки, и фолклорни састъви, и съюзи, и пикници, и събори, и спортни празници, и културни мероприятия, и чествания – всичко е „Васил Априлов”.
– Истина ли има разочаровани, че „Старт” си е счупил каруцата някъде по пътя и още го няма в Шарлот?
– Истина е. Не правете така. Ние сме сериозни хора. Свикнахме да го четем и си мислим, че и вие трябва сериозно да го пишете и още по-сериозно да ни го пращате навреме. Шарлот получава и чете вестник „Старт” чрез нашето училище – не ни излагайте…
– Няма. Ако се наложи – с гълъб ще ви го пратим, но ще дойде! Хареса ли ви Форумът?
– Форумът ме изненада много приятно. Срещнахме се единомислещи хора, обзети от една идея, отдали се на едно дело. Катох че ни се отвориха ушите и очите. Чухме непознати неща, видяхме какво са постигнали другите. Може и да имаме различни проблеми големите и по-стари училища и ние новите и по-малки. Но крайният резултат – да опазим българския език и култура в младото поколение е един.Сега знаем повече. Ще работим по-добре.
– Какво очаквате от България?
– Не сме търсили да ни финансира. Тук дори американските училища се стремят към самофинансиране. Но искаме ясен регламент. Еднакви критерии за всички. Ако някои са добре под крилото на посолство и консулства, а други са зле навън и на студено – това ще бъде формализъм. Формално ще има нещо малко, което на практика ще прикрива неразборията по другите места. Дават ни пари, а не сме били лицензирани. Ако сме лицензирани може да се борим българският език да бъде кредит в американаските училища – както японски, китайски, испански, френски…
Съществуването на Асоциацията на българските училища в чужбина и нейната дейност са голямо постижение. Форумът, който току що срвърши е най-добрата илюстрация на това.
– Ако имаш право, като директор на училище, да си пожелаеш нещо, но само едно нещо, какво ли би било?
– Да имам винади до мене и до нашата обща работа такива родители, каквито са тези, с които направихме училището и с които работя досега, заедно с възпитаните от тях деца. Аз съм човек с голям късмет… Благодаря им. Много!
Климент ВЕЛИЧКОВ
