Спомени за Бразилия
Преди години в Сао Пауло се запознах с Жаими Франко. Беше един от босовете на легендарния „Сао Пауло Футебол Клубе”- казват, че имал 17 милиона привърженици. Фабрикант, в чиито заводи по цяла Бразилия се произвеждаха най-различни неща. От копчета за дънки до кораби, годни и за река като Амазонка.
Една привечер той ми разказа удивителната история на българина Иван, имигрант в страната на кафето, футбола и страстно желаните жени. Нашият роден Иван не си загубил времето да превива гръб някому за една надница, ами се качил в някаква лодка и заминал нагоре-нагоре и в далечината, накъм изворите на Голямата синя магистрала през страховитите джунгли.
И стигнал Иван до едно усмихнато индианско племе, което все още смятало, че Белият човек е нещо по-специално. Удостоил ги Той с благоволението си да приеме гостоприемството, грижите и храната им, а младите момичета били луди по него, та по цели територии, колкото България по Симеоново време, вековните дървета на гъстата бразилска гора изсъхнали, попарени от тежките въздишки на младите индианки.
Накрая се случило и това, което всички очаквали: оженили Иван за най-личната дъщеря на вожда и му дали скиптъра на управлението. Така, че да има да взема Дилма Русеф, не е тя първата българка, която седи на бразилски трон… престол или каквото и да е там, може и президнтско кресло да го наречете.
Истина ви казвам! Бяхме стигнали до там и ние да тръгнем с Жаими Франко на гости при Цар Иван и неговото племе! Той стегна дори едно свое корабче и приятно натъпка бара с необходимите за достатъчно коктейли алкохолни суровини. Но жена му ни усети и блокира експедицията.
И защо ви разправям всичко това на страница за Бразилските българи?
Дори и само Цар Иван да е – пак е достатъчна причината. А ако отново се направи конкурс за най-успелия българин по чужбината – обезателно за него ще гласувам, той ми е на сърцето с примера си!
Но има и още нещо. Там е завръзката, че и ние с Жаими Франко, сме българи. Е, аз малко повече от него, но никога не съм го пренебрегвал и унижавал с нещо поради това… Особено по време на някоя от служебните вечери, на които ме канеше. По такива места бразилските президенти и бизнесмени си вършат деловите работи, а не в някой смотан кабинет, както в Европейския Съюз.
Помня две неща от една такава среща. Бяха дошли японци да купуват играчи от Сао Пауло и, виждайки ме до дясното коляно на Жаими, толкова много пъти се поклониха и на мене, че още ги броя и не мога да ги пресметна… Вторият ми спомен от тази среща е, че напихме японците и по това разбрахме, че и те са хора като нас.
Три от мачовете на „Сао Пауло” съзерцавах от президентската ложа на „Ещадио до Морумби”. Броя ги за триста. Господи! Знате ли какво е бразилски стадион, когато на него играят два гранда?! Ако не знаете – събирайте пари за „Бразилия 2014” като мене и един друг Иван, дето дойде от Южна Африка и с него миналата година скитахме по чикагските кръчми и кафенета да гледаме Африканското издание на ФИФА. Той с вувузела, аз без. Но щяха да ни бият и двамата, защото южноафрикаанският Иван постаянно я надуваше – дори и от тоалетната, ако някой по Африката беше вкарал гол… Та двамата се стягаме за новото Световно в Бразилията, може и вас да вземем, ако си платите… И тогава на място ще видите, че футболът в тази страна е нещо сродно и с пищните римски зрелища на Колизея и със звездна хроника от спортно събитие в бъдещето на планета от Касиопея… Някой ден ще зарежа всичко и ще седна да го опиша. Грехота е да се разказва на малки парчата…
И така: Жаими Франко е син на български евреи от Русе. Когато в началото на четиридесетте години на миналия век бъдещите му родители усетили, че Хитлер се кани да посети и Балканите – предвидливо се преместили на възможно най-отдалеченото от неговите Ес-Ес момчета място – Бразилия. Там им потръгнало в бизнеса, там се родил и Жаими, който говореше много лошо български, но с по-добри думи за българското, отколкото понякога ние го коментираме помежду си.
И аз съм много важен човек като него. Участвал съм на Световно първенство по тенис за журналисти в Бертесгаден, Германия, и на Световните „Мастерс Геймс” в Бризбейн, Австралия, където се събрахме 21 000 аматьори в 32 вида спорт, включитено и тенис. Отидохме там най-дивите по тениса български спортни журналисти след жестоки квалификации на кортовете на БСФС при бай Владо и на „Академик” при Пешо Михнев. С такава закалка аз се оказах любим партньор на босия в изкуството на корта Жаими. Нищо, че на тия две световни първенства съм изиграл ообща 3 мача… На първото някакъв отвратителен италиянец ме би с 6:1, 6:0, защото бе подкупил съдията. Видях ги как си правеха знаци, показваха ме с пръст и се хилеха… Но за Жаими аз бях Бог на ракетата и доброто ми улично възпитание, получено покрай известния столичен квартал „Факулето”, не ми позволи да убия вярата му в човека до него, на корта…
Бяха вероятно най-хубавите кортове, в най-хубавия тенис-клуб, на който съм стъпвал. И аз му се реванширах достойно, като го заведох на финалите на Federation Cup отборното световно първенство при женския тенис, на чиито финали Сао Пауло през 1984 година беше домакин. На практика това е женската „Купа Дейвис”. И по онова време, благодарение на Голямата Юлия Берберян като майка и треньор на трите си много работливи и хубави деца Мануела, Катерина и Магдалена, малката България беше станала опасна тигрица в тениса. Покрай тях поминавах и аз – Бог знае колко пъти съм бил акредитиран на Уимбълдан, на Ролан Гарос, на US Open и легендарната зала Madison Square Garden в Ню Йорк, във Ванкувър, или както тогава – в Сао Пауло…
На Уимбълдан ми даваха 1000 лири за двуседмичния ми журналистически пас и, мислех си аз, че с такава сума по онова време щях да изкупя целия Кореком, или поне достатъчно вещи за да сваля една Цветанка, но не го направих. Още повече, че и Цветанка си беше вече свалена и нищо повече не й трябваше.
Когато за първи път Мануела игра на Централния корт на Уимбълдън, усетих аз що значи душевно щастие като я гледах такава красива, талантлива и достойна тенисистка, дошла до Лондон чак от нашите кортове в Парка до редакцията на „Старт” на стадион „Васил Левски”… Гледах я от ложата на пресата, а в дясно от нас, в другата ложа, седяха великобританските перове и министри, крале и кралици, дори и Лейди Даяна, с която веднаж щяхме да си намигнем, ако бяхме сигурни, че няма да ни видят…
В нашата вестникарска история преди време „Страт” беше нещо като лидер в спортната преса на България, имаше огромен тираж и още по-голямо търсене. Редакцията ни тогава си позволяваше да предоставя част от печалбите на спортните федерации за да поддържат те своите юношески школи и олимпийски отбори. Имаше и за репортерите на изданието, които пишеха репортажите си действително от прочути спортни места. Бяхме изключително щастливи, че такива животни като Интернет тогава нямаше, но не се досегщахме даже, че сме „щастливи”, защото никой не знаеше какво ни чака. Нас, репортерите, ни пращаха тогава лично да гледаме, да пишеме и снимаме спортния свят за нашите вестици, а сега най-често преписваме Интернет, като че е Паисиевата история или Библията… За по-евтино, разбира се и да не се разкарваме много.
Затова и аз бях в Сао Пауло, да напиша за огромната аудитория на първия илюстрован цветен спортен седмичник „Старт” впечатленията си от игрите на отборите, съставени от най-силните тенисистки в света. Семейство Франко, които се радваха като деца на българските „деца”, както наричаха тенисистките ни, бяха зашеметени от късмета, че гледат достойните победи на българки, да слушат българска реч, да си спомнят младите дни край Дунава от България. Впрочеем, родителите не я бяха забравяли никога своята България, докато пък „малкият” Жаими въобще не беше я и помирисвал. Дестинациите Бразилия – България и България – Бразилия бяха много пусти откъм пътници по онова врем
Юлия Берберян – Малеева беше водач, треньор, капитан и играч в състава. Мануела Малеева, на 17 години тогава, Катерина Малеева – на 15 и Дора Здравкова Рангелова /17/ сразиха още в първия мач с 3:0 отбора на Великобритания, тия дето са измислили тениса, дето имаха поне 30 000 корта, а ние имахме по един в три града и три в един град, наречен София.
На Federation Cup срещите са с елиминиране – по 2 сингъла и един мач на двойки. В четвъртфинала сразихме с нашите ракети и Великия Съветски Съюз. Става дума за тенисни ракети, при балистичните руснаците имаха преимущество и тогава… Катя – Пархоменко 7:6, 6:3. Мануела – Рева 6:2, 6:0. Мануела и Катя – Егорова, Пархоменко 6:3, 7:5! Но не стигнахме финала. Загубихме от Югославия, която по оново време не беше на парчета, а беше сбор от Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Косово, Черна гора и Македония! Спечели своя мач Мануела, загубиха Катя, после и двете сестри при двойката.
Усещам, обаче… нещо много резултати взех да пиша, което е явен признак, че трябва да спирам. Накратко, накрая – след тези събития още два пъти ходих по спортни работи в Бразилия, и двата пъти в Рио де Жанейро. Чувахме се със Жаими по телафона, но не можахме да се видим.
И двата пъти не срещнах нито един бразилски българин, което е перфектно доказателство, че Рио изобщо не е Чикаго. Видяхме се с един руснак, който пък ми каза, че се видял преди години с друг един българин, архитект, който пък построил вилата на нашия познат Едсон Арантес до Насименто в неговия роден град Трес Корасойш, щат Минас Жерайш. Та, ето, явно е, че българи има в Бръзилия. Макар и малцина, но много качествени ги има! Един станал цар, Русеф – президент, Жаими – мой приятел, а четвъртият пък, архитектът, строи къщите на най-известния цар по света – Царят на футбола Пеле…
Какво да говорим повече?
Климент Величков
