Последният влак за Димитровград

Из цикъла разкази :”Някои къси американски работи”.Всички лица и събития са плод на авторовото въображение и нямат нищо общо с действителността. Всяка прилика с действителни хора, имена и действия е напълно случайна.

– Абе имам едно комшийче от Димитровград, тука е в Уискансин и ако искаш да ви запозная – обади ми се веднъж кака Тети.

– Какво запознанство с мен, на колко години е девойката? 

– На 25 и ще идва да си сменя паспорта в Чикаго.

– Пък аз на 40, лика прилика тъй да се каже.

Последваха редовните за моя случай на стар ерген увещания и житейски примери. Най-накрая склоних, щото човек не знае от коя трънка ще изскочи  жена му.

След две седмици къде икиндия с вярните си кучи: „Итсубиши”, щото дилърът бе забравил да й поправи табелата и „Саманата” търсехме спирката на „Сивите хрътки”. Саманата хитро се опитваше да ме убеди, че една банка е нужната ни дестинация, но аз не и хващах много, много вяра, но такива са проблемите с диско звездите от 80-те работещи като GPS-си. Докато се мотках и съществото нададе вой по телефона.

–  След пет минути съм при тебе! – опитах се да звуча уверено, иначе девойката съвсем щеше да прокълне съдбата си, хем дърт, хем загубен.

Намерих спирката и като същий автобус заковах пред мястото за качване на пътниците, майната им на английския ми и ченгетата. Някакво моме плахо пристъпи към колата, а аз сграбчих букета от задната седалка. Точно в този момент от запознанствата най ми се иска да избягам. Нямаше обаче къде. Чакаше ме само студеният самотен бейсмънт.

Бях имал и по-хубави. Съществото имаше хубави малки цици и голямо дупе. Казват, че това било от храната. Косата и бе накъдрена, а носът орлов, очите синьо – сиви. Толкова за късмета, ама и  какво друго да му се пада на застаряващ, беден ерген като мен ?

Подадох  букета, целувка по бузата, отворих вратата и потеглихме.

– А сега на къде ?

– А ми при  леля Тети.

На  срещата  се наядох с мекици, разбрах какъв съм късметлия с това хубаво момиче и че то ще спи в къщи.

По това време бях безработен. От борсата ми плащаха  около една трета от заплатата. Едвам изкарвах месеца, колкото и да живеех пестеливо парите все не стигаха, вече бях издумкал няколко кредитни карти и на всичкото отгоре и ново запознанство, щастието не пита като дойде.  Държах бейсмънт, близо до Линкълн скуеър. Мястото си го биваше, пък и мазата също. Бившите наематели семейство възрастни сърби ми бяха продали за 200 кинта цялата си покъщнина. Макар и на старо си имах  всичко. Имах дори и мишки които гонех с ултразвук. Някои от тях бяха или глухи или от глад нечуваха никакви звуци. Освен това броях влаковете на кафявата линия, а нощно време плъховете на Чикаго. А бе идилия.

Въведох девойката в землянката. Прочутите ми кулинарни умения този път се изчерпваха с печено пиле, картофена салата и тирамису. Първото и последното от „Жълтия магазин”. За утре бях подготвил боб по ергенски разбирай с к’вот ти падне и леко не доварен пък после щяхме да караме на сандвичи и салати. За пиене имах бутилка вино, от бившата си любовница. За нея, обаче друг път.

Подредих масата набързо и пуснах музика. Лек пенсионерски джаз. Момето през това време се плацикаше в банята.

– Аз …………. – опита се тя да каже нещо.

– Сешоарът е в банята, чакай ей сега ще го включа.

След малко се върна и седнахме на масата.  Налях и от бутилката.

– Две неща относно виното – все пак трябваше да кажа нещо – първо не разбирам от вина и второ ти нали не си някой полов хищник, дето ще  пийне и ще иска да ме чука ?

– Приличам ли ? – изгледаме някак плахо.

– А бе не зная, ама на тези години и стоя болен кръст,  вземеш да разбиеш и последните ми илюзии на донжуан, че после нямам време и кога да се поправя.

Тя се засмя и от там разговора потръгна. Кой кога дошъл, какво работел, как тя научила английския, аз защо не мога. Стигнах ме и до гаджета.

– Ами първо той спечели зелена карта и дойде в Уискансин, пък после аз дойдох на бригада и останах. Бяхме около година заедно, той се върна в Димитровград и се ожени за една бивша съученичка и ….

– И сега  ……. ?

– Нищо живея си, това лято пак ще дойдат колежките на бригада …

Вече се бяхме преместили на дивана с по чаша вино в ръка. Знаех че ще прозвучи просташки, но виното ме бе хванало :

– Тези цици наистина ли са толкова хубави или аз трябва пак да сменям очилата?

– Толкова  са малки, а на вас ви харесват по надарените.

Свалих и блузката и ги целунах.

– Трябва да си много добър щом ме съблече на първата среща………….

Не, не се изчукахме. Не и в традиционния смисъл. Да зная, че съм смотаняк. Да зная, и колко много мъже със зелени  карти изчукват момичета без документи. Зная.

После всичко ми бе като насън. Ходенето в посолството. Пазаруването на български стоки. Разглеждането на чикагските забележителности, начина по който уж случайно ми хващаше ръката.  Два дена. Само два.

Изпратих я на спирката и двамата не бяхме спали.

– И да ми се обадиш когато се прибереш в къщи ! – усмихна ми се тя, на качване.

Разбира се изпълних обещанието. И това бе последния ни разговор. След седмица реших да поговоря  по въпроса с кака Тети :

 – Ще я търсиш, една жена  отива при този който е по-нахален, а не при този който  й харесва. Това за тебе е последният влак. Гледай да го хванеш.

Може, но не и тази. Последно и оставих съобщение, че съм си намерил работа като пица деливъри.

Седмиците си минаваха. Заваляха дъждовете. Работех на пицарията. Живеех самичък. Вечер когато излизах да пуша на вратата, пред къщи броях влаковете на кафявата линия. Гледах преминаващите за секунди лица на пътниците и знаех, че няма да намеря там  познати. Знаех, че съм изпуснал последния влак . Последния влак за Димитровград.

Авакум ЗАХОФ

е анонимен автор от широките Илинойски поля. Единствените данни за подобен човек намираме в книгате на Андрей Гуляшки. Последното приключение на Авакум Захов  казва: „Авакум изчезна. Експедицията стигнала до индийската граница, после доближила китайската граница и там Авакум изчезнал. Когато дошло време да се връща, не се завърнал.” Вещи критици на българската проза  и емигрантска  словесност утвърждават, че това е именно същия Авакум .