Лятна нощ

     Светът на небето се готвеше да влезе в деня, когато вечерният вятър разголи душата си и позволи на светлокосата роса да поръси ливадите. След по-малко от месец тази роса щеше да е по-бяла и по-студена, а още по-нататък и с ледени кристали. Луната я нямаше, звездите все още блестяха в синята вода на небето, а пътеката към дома го водеше вече повече от час през полумрака на полето. Редките дървета тъмнееха, усещаше потрепването на клоните им, а тревата покрай пътеката лежеше притихнала от съня на нощта, която си отиваше. Усети невидимите пръски на росата, протегна високо ръка и леката прохлада на невидимите капчици го погали като с перо на птица.  Чувство, че се е слял с природата, стегна сърцето му. Докосването го изпълни с непозната болка в душата. Развълнува се и потърси място за сядане.

     Животът около него му говореше с всичките си фибри на спокойствие, умилостивление и опрощение. Беше част от заобикалящото го и, ако наистина всичко наоколо бе толкова прекрасно, колкото той го възприемаше, сигурно и самият той бе прекрасен. Погали тревата, облиза полепналата роса на дланта си. Имаше вкус на човешки живот или на небесна сълза, или на паднал звезден прах. Усещането беше красиво и невероятно нежно. Наоколо тишината си говореше с дишането на земята и равно, и спокойно се сливаше с дишането на небето. Равновесието между тях беше съвършено. През въздушните струи се промъкваше шепота на времената и всичко продължаваше неповторимо.
     Писък на птица прониза слуха му. Той стана, пред него пътеката  беше изсветляла. Наближаваше селото, но то още не се виждаше, разположено в ниското на поречието. В този сезон на годината реката бе само една тънка връв между двата бряга.
     Вече бе стигнал до самия връх на баира зад последните къщи. Пред него лежеше терасираната черешова градина, която опираше до гробищата, а след тях беше селото. Напрегна слух да чуе някакви звуци. Долови приглушен единичен лай на куче и кукуригане на петли. Седна отново, преди да започне да се спуска надолу.
     Беше на шестдесет години, висок и кокалест, с дълги ръце и издължено слабо лице с тънки мустаци, пепелявосиви, към кафяви, като косата му. Косата му беше сресана на перчем, цялата обърната назад, не много гъста и не прекалено дълга, но покриваше по-голямата част на врата му. Когато говореше разпалено и когато преглъщаше, адамовата му ябълка ярко се открояваше. Приличаше на селянин от филм на Фелини.
     Връщаше се от гостуване на приятел от детството в съседното село, но се заговориха надълго и нашироко и затова си бе тръгнал на зазоряване. От многото приказки в главата му беше останало само настроението, при което протече разговорът. Говореха за живота, вечната тема на човека. Всичко в неговото ежедневие се свързваше с живота. Човекът носеше живота си, животът носеше човека и връзката между тях беше нещото, което ги държеше здраво един за друг. Самата връзка също бе живот. Това бе онази нишка, по която се движеха дните и годините на човека. Там той беше изкусен танцьор, цирков артист, палячо, евтин смешник, продавач на чудеса и велик импровизатор, за да оцелее. А това, което междувременно вършеше, трябваше да продължи рода на живота, трябваше да даде хляб за следващите и в крайна сметка, трябваше да стигне своята вселенска вечност. Така животът и човекът вървяха слято един в друг и разговорите между хората се въртяха все в тази посока. Кръгообразно и вечно човекът препускаше като впрегатен кон и с пот на челото изкарваше живот от живота си и беше щастлив да падне накрая в браздата на своята нива и да каже време ми е да се отделя от този свят, за да вляза в следващия. А там никой не знаеше какво е. Непознатото на бъдещето крепеше вярата му и бе в мечтата и в стремежа към мечтата. Хората го наричаха надежда. Единственото, което държеше живота им, беше надеждата мечтата да оцелее.
     Последните звезди на нощта едва проблясваха, когато стигна до бункера, останал от Втората война, където шумкарите, по време на диктатурата си, криеха буретата с крадени плодове и вареха незаконно ракия. Като дете той успя веднъж да надникне в дупката под скалата.
Скривалището бе пълно с хранителни провизии само за избрани хора от селото. В къщи разказа на родителите си какво е видял, те му забраниха да се мярка там. Сега бункерът беше полуразрушен, селото полусело, даже четвъртинка от него не бе останала. Много от силата му бе изпито и изядено.Селяните не се задържаха тук, те продължаваха да бягат по градовете, а вече и по други държави.
     Пустош, мина през ума му. Животът сега е пустош, но и като пустош си вървеше напред. Той приличаше на човек, който среща по пътя си ту хълм, ту падина, някъде изворче ще срещне, някъде река, някъде пустиня, а моретата и океаните се пълнеха с този живот. Нямаше край. Нищо нямаше край, а покрай него нищото продължаваше да се доизживява равно и кротко. Всичко се сливаше  в едно. Само човекът оставаше в три неща едновременно – в земята, в небето и в цлокупната  човешка река, като енергия, която движи времето. Човекът от миналото беше и човекът от бъдещето и преминаваше през своето настояще светкавично бързо. Като Божий Дух.
    Замириса на пушек. Вече приближаваше първите къщи. Кучето го беше усетилоq тичаше към него с дълги скокове, гордо вдигнало опашка и радостно джафкаше. Преди година го беше намерил захвърлено пред портата, съвсем малко и безпомощно. Отначало го хранеше с биберон. То стана топчесто и пухкаво, и  тромаво се пречкаше в краката му, а после изведнъж израстна, заприлича на куче от сой, породисто и необикновено някак сред селските си събратя. Беше умно и добро. Не даваше пиле да прехвръкне в двора му, а хората на улицата не лаеше, умилкваше им се, сякаш всички те бяха негови стопани. Поради тази причина той го държеше свободно, но то почиташе дома си и повечето време седеше пред къщния праг или душеше в обширния двор, плашейки белките, които наобикаляха кокошарника.
    Кучето се хвърли радостно към него, събори го и двамата дълго си играха в росната трева. Накрая той се изправи намокрен и уморен от допира с кучешката любов, която го изпълваше и го правеше щастлив. Кучето му говореше нещо, той го погалваше отвреме – навреме и двамата тръгнаха към дома си. Спряха се на стотина метра от селския път, който минаваше покрай гробището.
    На около двеста метра от дворовете се белееха паметниците. Понякога плачът и виенето на жените оттам огласяха селото, хората се кръстеха и мисълта за другия свят ги омилостивяваше. Човек не знаеше колко е на тази земя и добротата в сърцата им напираше, лицата им се избистряха, а после продължаваха да живеят такива каквито бяха и добри, и лоши.
    Живот, помисли той и влезе през портата. Кучето остана да наобиколи гробището, сякаш това влизаше в неговите кучешки задължения.

 Антоанета Богоева

Здравейте!
Аз съм Антоанета Богоева от град Кюстендил, България. Имам издадени няколко поетични книги.Последната ми книга е романът “Тучница” – 2009 година от издателство “Стигмати”, спечелила конкурс на Министерството на културата. До края на годината очаквам да излезе новата ми прозаична книга “Пространства”.