Магиите на Сиатъл
Климент ВЕЛИЧКОВ
Из моите спортни пътища, по които ме пращаше блестящата преди години спортна редакция на Илюстрованият спортният седмичник „Старт” има и две американски турнета, които са изключително оригинални. Едното от тях беше за „Вторите световни игри на добра воля” в Сиатъл през 1990 г., другото – на Четвъртите игри – в Ню Йорк през 1998 г.
“Goodwill Games” се родиха след двата бойкота на Олимпийските игри: „Москва 1980” – бойкотирани от САЩ и приятели и „Лос Анджелис 1984” – бойкотирани от СССР и приятели.
По инициатива на САЩ и моменталното съгласие на СССР беше решено, че спортът не може да бъде повече арена на политически ежби и безобразия, а напротив – както в древна Елада – да спира войните и „да се бори за мир”. Главна фигура беше прочутият Тед Търнър и неговата „Търнър Бродкястинг Систем”, чието блестящо гостоприемство и умела организация направиха Сиатъл любим град на всичките 2312 спортисти от 54 страни, които се състезаваха в 21 спорта, на всичкит 1300 артисти, певци, танцьори от супер-класа, които направиха от Игрите и класическо антично културно средище, каквито са били Древните олимпиади, имаше и 1400 руснаци – специални гости, с които американците разбиваха заедно ледовете от „Студената война”.
Видяхме как на сергиите, които бяха разпънали нашите братя славяни една пилотка на червеноармеец се продаваше за 800 долара, а профсъюзна значка със сърп и чук , каквито у нас се ринеха с лотапи – само за 50! При това положение няма да се изненадате, ако ви кажа, че както аз, така и Ивайло Герчев, /сега в Спортната редакция на Българското Национално Радио/, които представяхме родната спортна преса, както и журналисти от други страни, станахме „Почетни граждани„ на събърбите, където бяхме разпратени да живеем – сред американци!
Ние специално, ощастливихме Обърн – едно китно селище, до което стигахме покрай заводите на „Боинг”. После дълго си писахме с кмета и домакините, които ни гледаха като нещо средно между писани яйца и картина на светия, нарисувана с маслени бои… Случи ни се да живеем у един бояджия по аеропланите, дето ги правят по тия места, който сам си имаше двуместен самолет, та ние с Ивайло, редувайки се, направихме сума ти дневни полети над неземните красоти на Сиатъл и залива – смирено седнали зад гърба на Джеки, разбира се…
Поживяхме царски в Сиатъл, за което ще стане дума по-нататаък, но този град има и една черна точка в моята биография – когато си тръгвахме Ивайло рече: „Абе що не кацнем на връщане в Чикаго – там имам нещо малко роднина – все ме кани…” Разбира се, че кацнахме. И този роднина ни поразведе като зулуски принцове из тогавашното Чикаго – капите ни изпопадаха да гледаме по небостъргачите, добре че добре ни хранеше човекът след тези упражнения. Та може би от тогава се излъгах и като дойде време – пак се върнах в Чикаго. И като си ходех по църквите – позапознах се в „Света София” с Ценко. Всички го знаете – преди години беше постоянно в Храма и беше нещо като в Църковното настоятелство. И ето го – връща се един ден Ценко от България и право към мене – „Абе, ти ли беше онзи хаймана, дето ми беше на гости с Ивайло”. Разбрах. Беше станало дума в България за някакъв вестникарин дето бил в Чикаго и Ивайло тутакси развбрал кой е той. Жално ни стана и на двамата – колко сме се изменили за един миг от години – та не можем да се познаем! Не е за приказване.
Но да се върнем в Сиатъл. Аеропланаджията Джеки имаше доста познати индианци, с каквито се славят тези места. Ходихме им на гости. По време на тия срещи стана дума и за прочутото писмо на вожда на племето Дуамиш до президента на САЩ Франклин Пиърс през 1855 г. Американското правителство предлагало да купи 2 милиона акра земя, на която индианците живеели, за 150 000 долара, после те да се преселят в отредената им „резервация” /не „резерват„ – „резерват” било за животни и растения/. Вождът Сиатъл, на чието име след време бил наречен един от най-хубавите на света градове, му написал напълно необичайно за нас, белите, писмо. То е много известно – особено в средите на защитниците на природата. Нека започнем нашето познанство със Сиатъл с това писмо:
И белите ще си отидат, както всички останали племена
Отговор на индианския вожд Сиатъл до президента на САЩ Франклин Пиърс, който през 1855 г. предлага на племето Дуамиш белите да купят земята им, а те да се преселят в резерват.
Големият вожд ни праща известие, че иска да купи земята ни. Големият вожд ни праща думи на приятелство и добра воля. Това е много любезно от негова страна, защото ние знаем, че той няма нужда от нашето приятелство.
Ние ще разгледаме неговото предложение. Защото разбираме, че ако не продадем земята си, ще дойде белият човек и с оръжието ще си я вземе сам.
Но как може човек да купи небето? Или да продаде топлината на земята. Такава представа е чужда за нас. След като ние не притежаваме чистотата на въздуха, нито блясъците на водата, как можете да ги купите от нас?
Но ние ще вземем решение по въпроса. Големият вожд във Вашингтон може да вярва на думата на вожда Сиатъл – те са така сигурни както кръговрата на годишните времена. Моите думи са като звездите. Те не падат.
Всяка педя от тази земя е свята за моя народ. Всеки сияен бор, всяка песъчинка край брега, всяка мъгличка в тъмните гори, всяка поляна, всяко жужащо насекомо е нещо свято в мислите на моя народ.Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са ни сестри. Сръндакът, конят и големият орел са наши братя. Планинските скали, тучните ливади, топлината на конете и хората – всички принадлежат към едно семейство.
И когато Големият вожд във Вашингтон ни праща известие, че смята да купи нашата земя, той иска твърде много от нас. Големият вожд ни казва, че е приготвил за нас едно място, където ще можем да живеем удобно и приятно. Той ще бъде наш баща, а ние – негови деца.
Нима това е възможно? Господ обича вашия народ. Той изостави своите червени деца. Той изпраща машини на белия човек, за да му помага в работата, гради му големи градове. Той прави вашия народ все по-силен, ден след ден. Скоро вие ще препълните нашата страна, както се препълват реките след могъщ порой от небето, който никой не е очаквал. А моят народ е един отлив без прилив.
Ще разгледаме вашето предложение да купите земята ни. Ще размислим. Но няма да ни е лесно. Защото тази земя е свята за нас.
Ние се радваме на тези гори. Не зная – нашето мислене изглежда различно от вашето. Блестящата вода, която се движи в ручеите и реките не е само вода. Това е и кръвта на нашите предци. Ако ви продадем земята си трябва да знаете, че тя е свята. И трябва да кажете на децата си, че е свята. И всяка игра на светлината в ясните води на езерото е напомняне за живота на моя народ. Бълбукането на водите е гласът на моите предци. Реките са наши братя. Те утоляват жаждата ни. Реките носят нашите канута и хранят нашите деца. Ако ви продадем земята си, вие трябва да помните и да научите децата си, че реките са наши братя, а също и ваши. И трябва да бъдете добри към тях, както и към другите си братя.
Ние знаем, че белият човек не разбира нашето мислене. За него всички части на земята са еднакви, защото той е чужденец навсякъде. Той идва през нощта и взема от земята това, от което има нужда в момента. Земята не му е брат. Тя му е враг. И когато я завладее, той продължава нататък. Неговият глад ще погълне земята. И след него ще остане само пустиня.
Не зная, ние сме различни от вас. Като гледам градовете ви, очите ме болят. Може би защото сме горски хора и не разбираме. В градовете на белите няма тишина. Няма място, където може да се чуе разпукването на листата през пролетта, нито бръмченето на насекомите. Може би аз съм горски човек и не разбирам нещата. Но градският шум наранява ушите ми. Как може да има нещо хубаво в живота, щом не може да се чуе страстния вик на елена, или шумния говор на жабите в блатото през нощта. Аз съм червен и не разбирам. Индианецът обича тихия полъх на вятъра над езерото, дъха на вятъра, изчистен от дъжда по пладне или понесъл миризмата на бора. За червения човек въздухът е скъпоценен. Защото всички неща дишат. И животното, и дървото и човекът. Всички дишат същия въздух. Поделят го помежду си.
Но когато ви продадем земята си, вие не трябва да забравяте, че въздухът за нас е много скъп. Той дели своя дух с целия живот, който съдържа. Вятърът даде на бащите ни първата глътка въздух. И прие в себе си последния им дъх. Вятърът ни ще даде и на децата ни духа на живота. И когато ви продадем нашата земя, трябва много да цените въздуха. Тук, в тази земя, дори белият човек чувства, че вятърът има сладък вкус или мирише на цветя от ливадите.
Ще обмислим, вашето намерение да купите земята ни. И ако приемем, това ще стане само при едно условие: белият човек трябва да се държи с животните по тези места като със свой братя. Аз съм един горски човек и не разбирам. Аз съм виждал хиляди избити бизони, оставени от белия човек да изгният, застреляни от прозореца на някой влак, който е минавал покрай тях. Аз съм горски човек и не разбирам как може шумящият железен кон да е по-важен от бизона. Ние убиваме бизона само когато трябва да преживеем. Какво е човекът без животните. Ако всички животни умрат, тогава и човекът ще умре в голяма самота на духа. Каквото се случи на животните, ще се случи и на човека. Всички неща са свързани едно с друго. Това, което поразява земята, ще порази и синовете на земята.
Не човекът е създал тъканта на живота. Човекът е само една нишка в нея. И каквото направите на тъканта, правите го на себе си.
Ще обмислим намерението на белия човек да купи земята ни. Но моят народ пита – какво иска белият човек? Можете ли да правите каквото си поискате със земята само защото червеният човек е подписал едно парче хартия. Можете ли да си купите отново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?
Ние ще обсъдим вашето предложение. Знаем, че ако не ви продадем земята, вие сами ще си я вземете. Ние сме горски хора. Но белият човек, като притежава силата си мисли, че той вече е Господ. Защото земята е Господ. Как може човек да го притежава?
Ден и нощ не могат да живеят заедно. Затова ще обмислим вашето предложение да отидем в резерват. Там ще живеем в уединение и мир. Нашите деца видяха бащите си победени и унизени. Нашите войни бяха посрамени. След пораженията те прекарват зле дните си – тровят своите тела със сладки храни и силни напитки. Не е толкова важно къде ще прекараме остатъка от дните си. И не са останали много дни за нас. Още малко, няколко зими и няма да остане нито едно дете на големите племена, които някога живееха по тази земя, а сега останаха малки групи да бродят по горите, нито едно дете няма да остане да скърби върху гробовете на моя народ. Един народ, който някога беше така силен и пълен с надежда какъвто е сега вашият.
Но защо да тъгувам за загиването на моя народ. Народите се състоят от хора, не от нещо друго. Хората идват и си отиват. Като вълните в морето. Дори и белият човек, чиито Господ сега върви с него и му говори като приятел , не може да избегне общата съдба. Възможно е все пак да се окажем братя. Ще видим. Ние знаем едно, което може би и белият човек един ден ще открие – нашият Бог е същият Бог, вашият.
Вие може би мислите, че и него го притежавате. Както имате желание да притежавате земята ни. Но това не е възможно. Той е Бог на всички хора – и на белите и на червените. Тази земя е ценна за него. Да мърсиш земята значи да не уважаваш нейния създател.
И белите ще си отидат като всички останали племена.
Ако продължавате така да замърсявате леглото си, някоя нощ вие ще загинете в собствената си мръсотия. Но докато загивате, вие излъчвате светло сияние чрез силата на Бога, който ви доведе в тая страна и ви определи да владеете над нея и над червения човек. Тази ваша съдба е загадка за нас.
Когато всички бизони бъдат унищожени, мустангите – уловени, девствените гори – наситени с миризмата на много хора, когато просторът над всички хълмове бъде наранен от пеещите жици, когато вече ги няма храсталаците, когато го няма орелът, когато кажем сбогом на бързите коне – това ще е край на живота. И началото на новия живот.
Господ ви даде да владеете над животните, горите и червения човек по някакво странно съображение. Неговият план за нас е загадка. Може би бихме разбрали, ако разбирахме за какво мечтае белият човек. Какви надежди предава той на децата си в дългите зимни нощи. Какви мечти запалва в техните умове.
Ние сме горски хора и мечтите на белия човек са тайни за нас. Затова ще вървим по наш собствен път. Защото повече от всичко друго ние ценим правото на всеки човек да живее както той сам желае. Независимо колко е различен от свойте братя.
Когато последният червен човек изчезне от тази земя, и споменът за него остане само сянка на облак над прерията, по тези брегове, по тези гори ще остане завинаги духът на моя баща, ще бъде жив завинаги. Защото моите предци обичаха тази земя както новороденото обича ударите на майчиното сърце.
Когато ви продадем земята си, обичайте я така, както ние я обичаме, грижете се за нея, както ние се грижим. Запазете спомените за земята такива каквито са сега, когато я взимате. С цялата ваша сила, с целия си дух и цялото си сърце я запазете за вашите деца, обичайте я. Така, както Господ обича всички нас. Понеже ние знаем едно – Бог е един за всички ни и тази земя е свята за него. Не може белият човек да избяга от общата съдба. Така, че може би все пак сме братя.
Ще видим.
Погледни Сиатъл – от небето и земята /2/
Когато нашият странен нов приятел взе мене и Ивайло Герчев /тогава от „Спорт”, сега в БНР/ от Пресцентъра на Вторите игри на добра воля в Сиатъл и потеглихме към къщата му в Обърн ние не си представяхме какви приятни случки и изненади ни очакват.
Предния път стана дума за тези Goodwill Games, които САЩ и Русия измислиха, за да уталожат малко напрежението, създало се в спортния свят след двата поредни бойкота на Олимпиадите – в Москва и Лос Анджелис. Станаха наистина силни спортни състезания, на които се канеха най-големите спортисти, провеждаха се през четири години в стандартния олимпийски формат и спортните медии ги отразяваха с голям апломб. Просъществуваха до 2000-та година – 5 пъти. Домакините не бяха нито случайни, нито се избираха с гласуване. Само САЩ, Русия и Австралия. Мене от редакцията на „Старт” ме пращаха в по-комплицирани и трудни места – Сиатъл, Ню Йорк и Брисбейн. На Игрите в Москва и Санкт Петеребург кореспонденти бяха по-заслужили и мастити колеги.
Джеки и семейството му щяха да са наши домакини повече от месец. За да „стопят ледовете” от все още свежата по онова време „Студена война” само спортисти и треньори се настаняваха в добре контролирано, заради състезателния режим, „Олимпийско село”. Официални лица и поканени гости, както и журналистите, живееха – за да се опознаят и обикнат с бившите си политически врагове – в американски и австралийски семейства. Съответно – в руски… Където за преживяванията си моят колега от Ню Йорк Джон Етли ми прочете страничка от дневника си:
„Сряда. Руснаците се напиха. Ние трябваше да ги разнесем по стаите. Направихме две грешки като объркахме креватите и не случихме съответните мъже със съответните жени. На сутринта нямаше никакви оплаквания.
Четвъртък. Ние се напихме. Руснаците ни разнесли по леглата и по стаите.
Петък. И руснаците и ние се напихме. Дошли съседите и ни разпределили по стаите. На сутринта преживях нещо необикновено. При мен бе попаднала Маша, която ме събуди със зелев сок и кафе със сметана. Оказа се изненадващо и хубаво. В Америка е ужасно – все аз сервирам кафето…”
Като влязохме в къщата на Джеки и обаятелната му жена Джоана и седнахме на масата да похапнем, до нас се наместиха двете им фантастични щерки. Бяха много заинтригувани от нашето присъствие. Приеха ни за две непознати бели мечки и през цялото време ни изследваха внимателно – какво ядем и какво не. Поднасяха ни с ръка по хапки от това и онова и много се радваха, когато ние с Ивайло изревавахме като мечка /надявахме се, че така реват белите мечки/ – знак, че ни е харесало. Сравнението не е случайно. Семейството бе живяло известно време в Аляска и родителите бяха предали на децета си любовта към природата и животните. После бяха дошли в Сиатъл и тук Джеки, почти сам – с две ръце и брадва, построява къщата, която и нас приюти.
Предложиха ни да си изберем по една стая. Ние избрахме караваната, която беше паркирана в двора. И в нея имаше две стаи и салон. И още вода, електричество с всякакви домашни уреди, най-вече – много добре натъпкан хладилник, където не липсваше дори огнена вода – и то от различни чучури – американски, финландски, ирландски, разбира се и руски. Преимуществото бе, че сме напълно самостоятелни и малките ни хранителки нямаше да си пробват върху нас своите „сириали”, кашички и сиропчета, а ние ще си пием каквото си пием. Неудобството – че когато аз стъпвах в предната част на караваната „ресорите” изхвърляха Ивайло към небето в задната. И обратното – когато той се разхождаше в своя апартамент – аз трябваше да се завързвам с коланите за леглото в моя. Но кой ти мисли в Сиатъл за спане?
Още първото утро Джеки ни взе със себе си в частния аеропорт, където преспиваше неговия самолет. Забравих да ви кажа, че той беше голямо нещо в заводите на „Боинг”, където работеше. Каза, че е бояджия – прави всичко, което се прави с бои по самолетите в това голямо гнездо, дето се излюпват най-познатите по света самолети.
Джеки имаше свободен ден, нашите „Игри на добра воля” почваха в по-следващия, така че нямаше по-удобно време да литнем по небето! И стопанинът ни – наш и на двуместния си самолет, направи този ден два полета – със всеки един от нас на борда. За пръв път излитах с толкова малък самолет, за пръв път се чуствах като щъркел, който извива врат във висинето да види по-добре в кой гьол ще да има повече и по-тлъсти жаби…
Питам Джеки – за колко време и колко ще струва един полет до Ню Йорк от Сиатъл. Казва, че струва толкова, колкото ако пътува до там с колата си, само че ще трябва да кацаш 10 – 12 пъти, за да зареждаш.
Питам го – кой ти е диспечерът, който те води при излитане и кацане? Гледа ме учудено. Няма такова животно. Той е всичко. Пилот, борд-инженер, диспетчер, Бог… И така беше – животът ми беше в неговите ръце. Докато летяхме под Бога, над почти развратно-привлекателните красоти на Сиатъл и Тихоокеанския залив, където е намерил своето място и друг необикновен град – Ванкувър, зърнах толкова много малки частни летища, че изтръпнах – абе, Джеки, как ще намерим на връщане нашата писта!!! Джеки се смее и ме будалка, че при него ставало „по миризмата”. В Аляска, сред безкрайната снежна пустиня, се ориентирал благодарене на обонянието си – като „Белият зъб” и братята му вълци! Но поне десет минути на мен не ми беше до смях.
Сиатъл има репутацията на най-дъждовния град в САЩ. Но нашият полет беше специален, изглежда Бог, който е Българин, гениалното откритие на нашия незабравим спортен коментатор Николай Колев – Мичмана, се беше погрижил този път да грее слънце. Градът, макар и под нас, изглеждаше величествен, много красив и зелен. Не напразно щат Вашингтон, „Големият брат” /600 000 жители/, се нарича «Evergreen State».
Особено силно впечатление правеха пристанищата, от които тръгват планини от стоки за Азия и кервани риболовни кораби към бреговете на Канада и Аляска. Затова и из вечно будните крайбрежни барове и кръчмета има толкова много „ловци на късмета” – студували с месеци по палубите и в трюма да кормят рибата, спечелили цяло състояние и опитващи се /с успех/ да го пръснат само за 3 – 4 седмици.
Небостъргачите се виждаха като на длан, на изток – голямото езеро Вашингтон на брега на което живее човекът, виновен за много неща – най-малкото, че с неговите компютри се прави и този вестник, който четете сега – Бил Гейтс.
Първа грабва погледа, обаче, знаменитата кула, станала символ на града, така както Айфеловата кула – на Париж – Space Needle. След няколко дни се покатерихме на нея за 43 секунди /с помощта на лифта, разбира се, но можехме и по 832-те стъпала при добро желание/ и горе ни разказаха, че била построена за Световното изложение „Сиатъл 1962”. На него показвали последните достижения в областта на науката, техниката и промишлеността. Висока е 184 метра…
На утрото след нашите знаменити полети ни поразведоха и из самия град. На „Площада на пионерите” разбрахме, че от него през 1851 година градът започва да се застройва и расте. Тук е и тотемът на Вожда Сиатъл, с чийто знаменит отговор до Американския Президент, по повод желанието на бледоликите да закупят за 150 000 долара 2 милиона акра – земите на индианското племе, ви запознах преди.
Сиатъл стартира като поселище на дървосекачи. Младите мъже, които практикували този мъжествен занаят, освен с топори и дърворезници, обичали да се занимават и с жени. Затова успоредно с дървообработването процъфтявала и обработката на нежния пол, който за съжаление, колкото и да се стараели сутеньорите, все се оказвал недостатъчен. Имало много бордеи, но най-прочута в тази индустрия била легендарната Мадам Лу Грем. Нейният бизнес бил особено доходоносен към края на 19 век. Своето огромно завещание Мадам оставила на училищата в града. На практика тя е основателката и благодетелката на днешното забележително по своето качество начално образование в Сиатъл. Не е изключено /а може би е изключено/, че и някои от българските вождове с дебели вратове или с бели якички ще направи същото. Ще завещае своите палати и хотели на училища и болници…
Е, и в Сиатъл е имало хора като нашите. Например сенаторът Джексън, който 30 години държал здраво юздите в ръцете си и управлявал с тях ориентацията на много хора: „Печалбата – това е важното. Успехът – това е смисълът на живота. Естественият подбор в схватките между хората, наричан „конкуренция” е истината. Оцеляват само силните и коравите. Нацията трябва да се спаси от слабите и нерешителните. Законно е всичко, което правиш за успеха си!” По време на „Златната треска” по тези места е имало и много кръв, много убийства и грабежи. Тук се стичали авантюристи от цяла Америка. Сиатъл бил изходен пункт за златните находища в Аляска.
В днешни години Сиатъл е прочут и с други занаяти и с други хора. Например с легандарните самолетостроителни заводи „Боинг”, с Бил Гейтс и неговия „Майкрософт”, с „Амазон”, с благодатното кафе „Старбакс” и пр. Но затова – следващия път.
