ЖЕНАТА КОТКА

Автор: Весела Люцканова

Ива не приличаше на нея. По нищо.

И никога не бе приличала на нея, макар че се знаеха от деца.

И никога нямаше да прилича на нея…

Бяха толкова различни!

А животът им вървеше някак все успоредно…

Учеха в едно училище. В един клас. Ива на първия чин, Роза на последния. До Ива седеше момиче, късогледо и то, за да вижда добре, до Роза седеше момче, може би най-красивото в класа и най-непокорното, но не й обръщаше никакво внимание и все тичаше да пита нещо Ива, а Роза подскачаше от завист.

За какво толкова си говориш с него? Не си по-умна от мен, не си и по-хубава… – а Ива само повдигаше рамене.

Не зная – отвръщаше й.

Когато училищният лекар откри, че и Роза е късогледа и трябва да носи очила и да седи на първите чинове, тя безцеремонно се настани до Ива, без да се интересува от другото момиче. Момчето от последния чин продължи да идва при нея и да не обръща никакво внимание на Роза. А тя се въртеше около тях, опитваше се да се намесва в разговорите, да налага собствените си преценки за всичко, да се облича всеки ден различно и да се кичи с бижута, докато класната не й направи забележка, а тя се разплака. Бяха вече в пубертета с пробудени сетива за любовта и момчетата, които летяха все по Ива, привлечени от нея като от магнит, а тя ги пропъждаше с досада.

С какво ги привличаш толкова? Какво толкова ти харесват?

Все повече подчертаваше фигурата си, носеше прилепнали пуловери, опнати по наболите й остри гърди, гласът й съдържаше все повече гальовни нотки, скъсяваше дистанцията между себе си и момчетата, уж случайно опряла ръка на нечие рамо, уж случайно докоснала с бюста си чина така, че да го разкрие през зейналото деколте, а дойдеше ли с нова рокля, все казваше:

Колко отива на перфектното ми телце! Нали? – и най напред поглеждаше към някое от момчетата, а после и към Ива, която кимваше леко с глава.

Но някои, на които им беше писнало от нейната перфектност във всичко, се засмиваха.

И какво от това?

Бяха започнали дори да я избягват, но тя се присламчваше незабелязано, включваше се отново в разговорите им, тези, които я познаваха по-малко, не си тръгваха веднага, но другите, но другите… я заобикаляха още от далече, ала тя приплъзваше и към тях, смееше се високо с изкуствен, преднамерен смях, опитваше се да ги привлече с някоя история, със закачка някаква, казваше им нещо приятно, обсипваше ги с комплименти, понякога успяваше да ги задържи, но по-често се измъкваха, а тя махваше с ръка, глупаци, не виждат ли, че и аз съм хубава, какво са лапнали по тая Ива!

Мразеше я, но кръжеше все около нея, защото около нея кръжаха всички и все разчиташе, че поне един ще се отклони и ще й обърне внимание, макар и за кратко, а защо не и за постоянно?

Завършиха и Ива записа да учи инженерство, Роза също. Още в първи курс Ива се омъжи, дори роди, но не се отказа да продължава с ученето. Не я отказа и второто дете, беше си все така усмихната и естествена, без да се натяга от нищо, следваше и гледаше децата си, а мъжът й от по-горен курс непрекъснато я намираше в междучасията, двамата се смееха, държаха се за ръце и когато смятаха че никой не ги гледа, се целуваха. Само че се лъжеха, Роза не ги изпускаше от очи. С какво го държи толкова? Носи се небрежно, не е кой знае каква красавица, скоро ражданията ще я деформират, ще му изпусне края при толкова грижи с децата и тя отново плътно се залепи за тях, уж да помогне, докато един ден мъжът на Ива, прозрял усилието на Роза да го завърти около себе си, не й каза да ги остави на мира.

Та аз обичам Ива, ти не разбираш ли? С нея искам да остарея…   Мъже бол! Намери си свободен!

Лесно е да се каже! Да, мъже бол, от свободни по-свободни, но доста от тях продължаваха да въздишат по Ива, а другите си имаха по някоя и макар често да я сменяха с друга, не поглеждаха Роза, а тя ставаше все по-перфектна, смееше се по-високо дори от преди, разказваше по-цветисто, гласът й звучеше още по-гальовно, присвиваше очи, почти мъркаше, когато незабелязано се присламчваше към някого, научи се да танцува перфектно в различните курсове по танци и вече на двайсет и седем почти загубила надежда, но все още не отказала се затанцува с един самотник като нея, стъпките й последваха неговите, телата им прилепнаха едно към друго, за първи път не говореше и не се смееше, увлечена от танца, от полученото единство в него и притворила очи, тя се остави той да я води и я водеше добре, а когато танцът свърши, зачакаха в средата на дансинга следващия. И неусетно заговориха, искаха да научат повече един за друг и Роза реши, че той ще е мъжът и не трябва да сбърка в нищо, за да не пропусне и този шанс. И двамата единствени деца, и двамата завършили следването и работещи в институти, и двамата по на двайсет и седем, зажаднели за партньорство в живота. И когато той й предложи да се оженят, тя дори не вдигна очи към обикновеното му, но честно лице и каза „да“ с повдигната към него брадичка и затворени очи. Знаеше, че бракът с него ще бъде скучен, но мъжете като че ли харесваха повече омъжените жени, за да не поемат никаква отговорност. А и вече бе открита от някого.

На сватбата си покани и Ива с мъжа й. Нека да види и тя, че и нея са я пожелали за съпруга. А и сигурно вече се е скапала!

Нещо я бодна в сърцето, когато ги видя да влизат в ресторанта. Красива двойка! Ива се беше разхубавила, дългата й коса бе преметната през едното й рамо. Бе някак небрежно елегантна, но впечатляваща, годините бяха работили в нейна полза. Както и в полза на мъжа й. Те все така се държаха за ръце и си хвърляха тайно влюбени погледи, а лицата им се озаряваха. Болката в сърцето й се усили, но тя намери усмивката си, възкликна престорено радостно, посрещна ги и ги запозна със съпруга си. Той ги оцени веднага.

Красива двойка! Младоженци навярно, толкова влюбени…

Никакви младоженци! – каза тя по-остро, отколкото трябваше и веднага смекчи тона. – Ива беше в първи курс, след десет месеца роди първото си дете, а след година и нещо и второто.

И не се отказа от ученето? – учуди се мъжът й.

Не се отказа, потвърди Роза. С нея сме расли още от деца. Бяхме приятелки, допълни. А сега не сте ли? Ако не бяхме, щях ли да я поканя на сватбата ни? Той не отвърна нищо, но доста се застоя при Ива и мъжът й, а когато се върна при Роза каза:

Бих искал и ние след десетина години да изглеждаме влюбени като тях!

Ще изглеждаме – обеща тя, направо го измърка и го погледна закачливо.  Колко беше да му го обещае?

Годините потекоха, Роза забременя, роди, загрижена за фигурата си, не пожела веднага второ, а мъжът й настояваше. Ще ги отгледаме някак изведнъж и двамата, казваше й, но тя не отстъпваше. Помоли Ива да я поощри, Ива само се засмя, решението си е само нейно, трябва да роди, когато е готова. А тя все не беше готова, въпреки че й помагаха за детето и нейните, и неговите родители. И те все се надяваха на още едно, намекваха деликатно и чакаха. Второто се появи след десетина години, винаги ставаше това, което решаваше Роза, но мъжът й бе добряк и й отстъпваше, а тя се хвалеше пред Ива, че я слуша за всичко.

А иначе е скучен, скучен! Така мечтая за истински мъж.

Ива се учудваше на думите й, но не казваше нищо. Забелязваше погледите, които хвърляше на мъжа й и пак не казваше нищо, но той все настояваше да разреждат срещите с тях, Ива да не прекалява с поканите си за виличката, която бе тяхното любовно гнездо, тъй като децата им вече бяха пораснали и не се нуждаеха от тях, обратно, радваха се, когато заминаваха за там и те оставаха сами в апартамента.

Защо да не ги каним? Ти обичаш да има гости…

Той настояваше гостите да се сменят, но най-добре се чувствал там, когато били само двамата и Ива го знаеше.

Знаеше още, че и Роза и мъжът й се чувстват много добре там. Понякога взимаха и двете момчета с тях, те бяха кротки, добри деца и се въртяха все около баща си и Ива.

Синовете ми много те харесват! – констатираше и Роза и някак злъчно добавяше: – Има ли нещо мъжко под слънцето, което да не те е харесвало?

Ива само се усмихваше и не й отговаряше. Понякога й идваше да я запита: А ти, ти харесваш ли ме или… Дори в мисълта си не допускаше, че й завижда, че винаги й е завиждала. А не беше ли точно така?

Годините се нижеха, те се виждаха често, Роза твърдеше пред мъжете, че има Ива едва ли не като сестра. Мъжът на Ива свиваше скептично устни, другият кимаше усмихнато с глава.

– Така е, така е. Като бяхме по едно дете! Затова толкова настоявах децата ни да са поне две. И не с такава огромна разлика. Щеше да е по-добре и за двамата. Като вашите. Брат и сестра и неразделни. На един акъл!

Всичко изглеждаше добре, докато…

Откриха на Ива рак. И да се бе паникьосала, Ива не показа с нищо. Ще го преодолея, казваше и се усмихваше, ще дочакам внуци, рано ми е да си тръгвам от вас. Но мъжът й направо рухна. Тя бе човекът, който го ободряваше.

Правя всичко, което кажат лекарите. Пия всичко, което ми наредят. Живея природосъобразно, спазвам диетите… И зная, че ще оцелея. А ти… не се предавай! Не мога да те гледам такъв!

Роза също го утешаваше и той не усещаше, че тя скъсява дистанцията между тях, че неусетно прилепва и се превръща в необходима. Всичките си страхове споделяше с нея, защото Ива не позволяваше. Дори настоя да не казват на децата. Някой ден, ако стане нужно, не искам сега да ги тревожим. Справям се и ще преодолея и това!

Мъжът на Роза й се възхищаваше на куража. И наистина смяташе, че с този неин дух ще преодолее всичко

Само че човек предполага, а разполага Бог.

Отслабна неочаквано много. Кожата й пожълтя. Бяха се появили разсейки. Мъжът й загуби ума и дума. Роза го прегърна, за да го утеши. Млад си още, животът е пред теб. Каквото и да се случи, трябва да продължиш… Шепотът й успокояваше, главата му на гръдта й си почиваше. Утешаваше го само насаме, пред Ива се смееше, приготвяше й чайове и билки, които помагали. Започна да я води по билкари, да настоява за баячки. Ива не им  вярваше, вярваше единствено на лекарите. И чак когато те й казаха, че не й остава още много, тя подготви децата си какво да очакват. Каза им го спокойно и с усмивка. Дъщеря й се разплака, синът й се притисна в нея. Мамо, не може да няма още някаква надежда, каза й, а тя закима потвърждаващо с глава. А татко знае ли? запита я накрая.

– Още не – отговори му. – Ще му кажа тази вечер!

Събра всичките си сили, за да му каже и на него спокойно и с усмивка, а той се разплака. Не може да е истина! Няма да те дам на оная! Не мога да продължа без теб, свършен съм… Не си! Животът продължава. Имаш децата ни, живяхме щастливо. Все някой ден ще срещнеш жена, с която би продължил. Не оставяй сам! Децата си имат своя живот, и ти ще намериш своя без мен. Без теб съм никой! И скочи внезапно, излезе, чу как и входната врата се отвори и затвори след него.

Беше сама, но не загуби присъствие на духа.

Припомни си целият си живот! Щастлив живот. Още от детството. От юношеството. От студентството. Винаги беше обичала и беше обичана! Какво повече можеше да иска? Никога не бе ламтяла за богатство. За слава. За власт. Единствено да бъде полезна на мъжа си, на децата си, на приятелите си. Ако може да направи добро на някого, да го направи. Не бе завиждала на никого. Бе се радвала на чуждите успехи като на свои. Бе живяла в хармония със себе си и със света;

Какво повече би могла да иска?

Е, още някоя и друга година живот!

Не било писано…

А обичаше живота, обичаше го! И най-сетне заплака!

———————————-

След няколко години Роза и Боян най-сетне отидоха на виличката. Ива все още бе тук, макар да разпиляха праха й както бе пожелала. Трябваше да промени всичко, за да я превърне и в тяхно любовно гнездо. Посегна към покривката, но властният глас на Боян я спря:

– Не пипай нищо! Преписах я на дъщеря ми, а тя иска всичко да бъде както си е!

Тя се обърна стреснато към него.

– А аз зарязах мъжа си заради теб! Не се поколебах. Навярно мислиш, че не бях щастлива с него? Бях!

Не беше – каза тихо той. – Очите ти бяха все в мене. И в мига, в който се оказах слаб, ти просто зае мястото на Ива.

–  И ти беше добре!

Той въздъхна.

– Ти говореше все за нея, ти ме връщаше към нея, към всичко хубаво, което преживях с нея. И така не разбрах как се случи…

– Няма да се караме заради някаква къщурка.

– Тя за мен не е просто къщурка…

– Зная.

– Тогава?

– Ела! Имам още много да ти разказвам за нея.

Боян сложи глава на скута й и затвори очи, а тя с оня неин гальовен глас заговори тихо, почти замърка. Топлината и гласът й го унесоха, пред затворените му очи се изправи Ива и той й се усмихна: Обичам те! Обичам те! Заповтаря тихичко, но гласът му набираше сила.

Знаех, че един ден ще ми го кажеш! – и илюзията свърши, Боян отвори очи, взря се в лицето, надвесено над него, скочи и побягна навън.

Искаше да избяга и от себе си.

—————

Автор: Весела Люцканова