Национален литературен конкурс посветен на Никола Вапцаров

Разказът „Очите на момичето” от пловдивския писател Людмил Христов Попов е отличен в „Националния литературен конкурс посветен на Никола Вапцаров” на свободна тема с втора награда в раздел „Проза”. Връчването на наградите се състоя на 05.12.2015 г. в Благоевград в хоровата зала „Проф. Христо Арищиев”, съпроводено с литературно четене на творци от творческо обединение „ХХІ век”. Бяха прочетени творбите на отличените автори, за които председателят на читалището Васил Новоселски сподели, че въпреки проведената анонимност, на журито е било много трудно да определи първата награда защото всички творби са за първа награда и затова са подходили на принципа на томболата.

Людмил Попов – в Трявна, с „Голямата Славейкова награда”

За автора Людмил Попов – Носител на литературните награди: За хумористичен разказ Хасково „Каунь” `2009 и `2010 г., „Голямата Славейкова награда `2011” – Трявна, „Ирелевант `2011” – София и др.

Работи в Пловдив, издава седмичник „Достойнство” и продължава да пише стихове и разкази за малки и големи. Автор на стихосбирка “Калъфка”, книгата  “Цигански разкази”. Като поет е написал стихотворения за всички български градове и някои по-важни села, както и за всички български манастири, за реки и планини. Подготвя се за печат книгата „Гневът на буквите”.

Създава група за запазване на женския род в българския език и чисти и традиционни български езикови форми,  води телевизионно предаване „Глагорец” за български език и литература в пловдивска обществена телевизия.

Очите на момичето

/разказ/

Аз съм фотограф. Така съм се срастнал с професията си, че тя придружава целия ми живот – на света гледам с окото на фотоапарата – през обектива значи – аз целият съм един обектив. Тази система от лещи ясно и просто отразява това, което се вижда според осветлението върху обекта, а и според настроението на човека който снимаш, от избраният миг на снимката и най-накрая и от твоето отношение – така да се каже да вложиш сърце във снимката като съчетаеш всички тези обективни и субективни моменти, плюс твоето вдъхновение.

Това си е и едно натоварване – всичко което виждам да минава през очите ми като за снимка – моите и тези на обектива преценки, оценки и т.н. Но да оставим, няма да говорим повече за изкуството и занаята на светлината – просто си спомних за това, защото едно нещо което видях и снимах ми направи такова впечатление, така влезе в очите и душата ми, че няма да го забравя дълго време. А може и да ми остане за цял живот – това не е толкова много, драги приятели – цял живот е нещо бързопреходно, но ако оставиш спомен, някаква следа от свои впечатления, то продължава живота ти, или в срещите на оставеното от теб със следващите хора.

И така пътувам с колата и естествено с фотоапарата си винаги, а ако си бях взел и кучето щях да спомена и него, и разказът щеше да придобие още колорит – кучето е пръв приятел и придружител на човека, след жената, знае се, а разликата е, че то ти остава вярно за целия си кучешки живот, а ако си отидеш преди него кученцето ще скърби дълго и непресторено, не както би го изиграла жената, например. Та пътувам си по един път през планината – Родопите да речем, това си спомням, защото природата в тази планина е, както знаем, много впечатляваща – меки и ласкави възвишения, с редуващи се гори и ливади – лъки, както им казват, по-рядко високи върхове в далечината, но и те меки и заоблени, а зад тях други в един ритъм до края на видното – с цветовете в зелено от най-различна тоналност, няма да казвам каква – трябва да изреждам от ласкаво и тънко зеленото на тревите в ливадите, които блестят с лъчите на Райчо; ако светлината им иде отзад, поляната става релефна и светеща, та до гората – тъй тъмна, много тъмна, почти черно – зелена, освен ако китката дървета не е в ливадата и тогава светлината я прави сочно и светещо зелена в по-висока гама от тревите под нея. И стърчат треви и цветни стръкове всеки със своята окраска, със своя зов и ответ към светлото – тук там и друг цветец – червена красчица, жълтичка някаква, оранжец и синчец в картината на великия художник – природата. При – рода, така разчленено тези думи означават –  при своя род, при своята майка и баща, при това което те е създало – рядко човек си мисли какво означава думата и като я разтвори в съставите ù, вижда колко голямо значение е вложено в нея – една думичка, а казва толкова много.

Пътят е добре асфалтиран, доставя ми радост устрема на автомобила по гладката настилка, макар и с доста завои, ти пътуваш уверен и чисто възбуден от скоростта, от изреждащите се край теб гледки, разминаващите насрещни коли, хора, мулета и катъри, натоварени с нещо – ей така се изнизва в редица край теб света и ти забравяш за другото, за това което е било или това което те чака.

Така неусетно – е-е, не е така – неусетно не е неусетено, това което си почувствал при пътуването и мигновените срещи остава във впечатление, което отбелязва в съзнанието ти трайно гледките и ти оставя настроението, което те придружава дълго време. Та така неусетно, но не неусетено, влизам в градчето Якоруда – там спирам за малко, ще видя, ако го намеря един приятел – това е учител по български език, който беше написал книга, която издадох в моето малко издателство. Имаше около книгата нещичко за изясняване – всичко мина почти гладко и тя излезе сполучлива, та от разказите му в книгата и наяве аз се впечатлих и исках да го срещна така, „на терен” и да се уверя верни ли са представите ми, които съм изработил в съзнанието си. То не, че имам много от това нещо, съзнанието де, но все пак разчитам  на него, щото няма на какво друго. Спрях, попитах, хората бяха учтиви, посочиха ми къщата – тя беше съвсем близо срещу нас в центъра. Бяха внимателни – не подскочиха, не казаха нищо лошоп – той ми беше разказал, че са настроени срещу него от политическите им и други различия.

Ей, да не очаквате, че сега ще се втурна да ги разяснявам – не-е-е на тази въдица няма да се хвана, да развалям настроението на някои, а на други да го оправям. Аз не съм поправяч на настроения, нито разрушител на кефове, просто ще отмина темата и ще потърся Живко – може да ми се зарадва, аз пък да му отвърна и да си полафим така за някои минали или забравени нещица, или пък за това „какво е станало после”, „какво възнамеряваш да правиш сега”, „имаше ли някакви неприятности” и „помниш ли това”, „помниш ли онова”, „какво прави тоя, какво прави оня” и така нататък, ама не го намерих и тези лакардии си останаха в ума и намеренията ми. Заминал за София при дъщеря си – там имал нещо важно да прави, ама това ли ми е работата да проучвам личния му живот? – пих една лимонада и хайде на колелата. А те се търкалят не на шега, въртят се и ме отнасят надолу по пътя към следващия град – тръгнал съм за Банско, сега се сетих да ви кажа, да не би да речете тоя пък приказва ей така ненужни приказки, а не казва накъде се е запътил. Може да има и хора да ме питат: „От Банско ле си?”– разни такива банскалийски приказки.

Ама чакайте бе, тук трябва за малко да спра. Ето една пътна среща – срещат се два пътя на кръст и така едно широчко място с пазарче, има и чешма със студена планинска вода. „Ха, таман”, рекох си аз, завих леко замаяно, за малко да се остържа в чешмата, ама късмет – не го направих, паркирах, така казано, оставих колата си настрани, пийнах от чучура резливата от студ вода и хайде на пазарчето-о-о. Гледам на една сергийка, оставена там сигурно от общината да обслужва по-удобно продавачките и пътниците, две жени, по-точно жена и млада девойка да не кажа още дете, момичка в първа възраст, забрадени с шамии и двете, жената по-открито, а девойчето завило кърпата, така че комай само очите му се виждат – или така останах впечатлен от тези очи, че само тях виждах и не мога да кажа докъде е била шамията. Жената ме откъсна от залисията по очите с подканата да си купя нещо, защото още не бяха им направили сефтето – на сергийката бяха подредени бурканчета с мед, със сладко от горски плодове – едни с ягоди, други с боровинки, с малини – все вкусни неща, бях си купувал вече от тях в Родопите – диви плодове, ароматни и чисти. Аз се отказах от сладкото – много обичам, но не мога заради прекарано заболяване и поисках един буркан с кисело мляко, сигурен бях, че е овче или от балканска крава – плътно, маслено и вкусно. Момичето ми подаде буркана и ме погледна с тези очи – планински ли да ги нарека – самодивски ли, езерни ли, небесни ли – синьото така отиваше на изреденото, че събираше всичко това заедно в един поглед чист, любознателен, но и с достатъчно скрито в себе си – да се чудиш и маеш какво е то? А то, това не се описва – нито се сравнява с красота някаква позната, нито с нещо преживяно или видяно, просто само знаем, че са очи – иначе изливат светлина – синя и ясна светлина на девичата душа, непознала още лошавината и нечистото. Замаян, отместих поглед към подаденото, към ръчичките ù, загрубели от домашна работа, от доенето на кравата, саденето и копаенето на тютюта, ваденето на картофите. Ръчички, да ги целунеш със страхопочитание, което идва право от сърцето ти, с уважение към рано наученото на работа и отрудено дете.

– Обичаш ли шоколад? – питам я аз така, защото гледам с нещо да я почета, да сложа в нозете на красотата мъничко от себе си.

Тя не отговаря на въпроса ми и казва: „Ето вземи си млякото” и пак гледа с тези едновременно палещи и смразяващи открити очи. Плащам, майката казва нещо на турски, аз търся в чантата си и изваждам един голям натурален шоколад „Нестле”, подавам го, тя поглежда първо майка си, и като ù се кимва утвърдително, го поема и го прибира някъде под кърпата, в пазвата си.

– Отвори го, хапни си! – а тя се чуди и казва:

– Имам братче, с него ще си го разделя. Ама не знам какво е това нещо.

– Не е яла шоколад – казва майката и пак говори нещо на турски.

– Благодаря – казва момичето и поглежда свенливо, ама както само тя може.

В този миг си спомням за една известна снимка от американски фотограф, поместена на корицата на списанието „Нейшънъл джеографик”. Две очи на девойче гледаха, колкото може да каже една снимка, близо до въздействието на тези пред мен, изразяващи невинност и любопитство, заедно с нещо скрито за чудене. По-късно, след двайсет години, той срещнал същото момиче, вече жена и отново тези очи ни гледаха от корицата на списанието. Тези очи, на това същество, но преминали през живота, през всичките тръни на афганското съществувание на жената. Уморени, позагаснали, но все още с чара на момичето, носи си го тя и не го дава никому. Снимки все пак, а сега, тук ме гледат очи блестящи, влажни и истински до незнайни дълбочини. Така и ще си остана с тези очи в себе си, ще ги отнеса, да не ги загубя с отпечатъка в ретината и сърцето си, никога. В този миг се досетих, по-скоро навикът да снимам ми подсказа, аз вдигнах апарата и запечах погледа, лицето, малко тъжното изражение.

– Не я снимай! Не трябва да я показваш! Ние ще я женим догодина – се обажда дъртата. – Нарекли сме се, избрали сме момчето и сме дали дума.

– Ами не е ли още много рано? – казвам аз. – Та тя е още дете. Нека учи, да отиде да види света и хората. Как така ще я затваряте толкова малка?

– Така сме ние – отвръща пак оная. – Трябва да се раждат деца, да се отгледат навреме.

Поглеждам отново към девойчето – очите му ми отвръщат с малко вина и учудване в езерцата – като че в тях е хвърлено камъче и кръгчетата на недоумението отиват от средата, от блестящите зеници към краищата, откъдето започват и докъдето се сключват красивите вити вежди. Така малко неочаквано за чистотата и спокойствието им идват непреодолимите думи на майката към душата на детето – момица.

Аз съжалих, че така дълго се разговорихме и че получих тази горчивина от предстоящото – от неволите и мъглата, която ще падне в чудните очи на девойката.

– А, по-нататък? – може би ще попитате вие. – Какво стана по-нататък?

– Ами, това е – кола, път, гледки които не виждам, коли дето не чувам, хората по пътя се мержелеят… Само едни очи са ми в главата, само едни очи.

Людмил Попов