МОЯТА “ПРИЯТЕЛКА”
Пенка беше пълна отличничка. Не зная защо започвам да ви разказвам за своята „приятелка” с това. Тя можеше да усвоява всяко знание, в контролните работи учителите не можеха да намерят къде да поставят поне една червена запетайка, за да личи, че са проверявали, но хвалбите бяха за други ученици. Заграждам в кавички, защото нашата съученичка беше в подкрепа на всички, но от нас нямаше такъв, който да я познава дотолкова, че да се нарече не неин съученик или другар, а верен приятел. Беше ни връстница, но някак неподходящо мъдра и надрасла всички ни.
Шейсетте години си ги спомням с възторжените кинопрегледи, нямаше телевизионни новини тогава. Партията – хранилница се грижеше за трудещите се и обещаваше светло бъдеще. Моят баща беше машинист на товарен влак, а майка ми работеше в шивашка фабрика. Те се трудеха неуморно шест дни в седмицата. Немотията беше повсеместна, а ние децата си мажехме сами големи филии мас и ги изяждахме директно на улицата, където играехме до тъмно.
Не си спомням какво работеха родителите на Пенка, но и те бяха от работническата класа. Ако не друго, навсякъде, а особено в училище се славеше труда и трудовите хора.
Нашата тайфа се състоеше от шест постоянни представители и по-малки или по-големи деца от махалата, с които правехме отбори по народна топка.
***
Любчо беше слабо и хитро момче, много сръчно и непрекъснато ни побеждаваше на игра с топчета. Наричахме ги – белички. Нанко беше пълничък и тромав и единствен се разреваваше, когато си обели колената. Бяхме чавдарчета със сини връзки и държанието му се считаше неуместно, но майка му го глезеше и не й пукаше, че сме на девет години и трябва да защитаваме честта на връзките. Виж Петьо беше нещо друго – единствен син на известен лекар, при когото почти всички от малкото ни градче бяха ходили на преглед, той се държеше високомерно и имаше назидателно изречение за всяко поведение. Радка обичаше да си играе на кукли и ако не беше Пенка да я защитава, отдавна щяхме да сме я изгонили от тайфата. Големи и малки се подиграваха с нея, че вече е пионерче, (на края на трети клас ни завързаха червените връзки и тържествено ни приеха в пионерската организация) а си играе с кукли. Но Пенка предложи да помоля майка си за парчета плат, които остават при кроенето на дрехи и шиенето на рокли за кукли стана наше любимо занимание.
През онзи паметен ден момчетата искаха да отидем на язовира да се изкъпем, понеже горещината беше непоносима. Беше краят на лятото, скоро щяхме да почнем училище и ни оставаше малко време за пакости. Но Радка замрънка, че имала нова кукла и искала под сянката на черницата в техния двор да си поиграем на сянка. Трите момчета взеха да й се присмиват, а Пенка отсече:
– Съгласна съм, измислила съм нов модел на рокля, любопитна съм какво ще се получи.
– Страхопъзли, женуря! – започна да обижда Любчо. – Страх ви е да дойдете на язовира, защото не можете да плувате!
Всички чакахме какво ще каже Пенка. Тя имаше едно много особено качество, не се обиждаше. И в този момент не обърна внимание на Любчо. Обърна се към Нанко:
– Нанко, сутринта каза, че си обещал на майка си да не ходиш извън града.
После се обърна към всички ни:
– До язовира е далече. Вече е следобед, ще закъснеем много.
– Опитваш се да ни командваш, но този път няма да мине. Правиш се на велика, ама в къщи си послушна като агънце. Припкаш с бележника все шестици да показваш! – в гласа на Петър имаше подигравка.
Ние всички млъкнахме, защото знаехме колко много се мъчи точно той да получава отлични оценки и да се издигне в очите на доктора, неговия баща.
– Баща ти няма ли да ти се кара, ако закъснееш и се прибереш по тъмно? – моята „приятелка” питаше с най-спокоен тон, във въпроса й нямаше дори нотка от озлобление или нещо такова.
– Татко тази вечер е дежурен в болницата, а мама няма да ми се кара, забрави ли, че вече сме големи и имаме червени връзки? Аз тръгвам, който иска да идва с мене.
Петьо се обърна демонстративно, а другите две момчета тръгнаха бавно и гузно след него. Ние останахме в двора на Радкини да шием рокля за новата й кукла.
***
На следващата сутрин научихме, че Нанко е изчезнал. Майка му цяла нощ плакала в милицията, че неговите другарчета Любчо и Петьо нищо не знаят и не са го виждали предния ден. В следващите дни целият град жужеше като разбунен кошер. Носеше се слух, че страшен убиец е избягал от затвора и почнал да отвлича деца.
Наближаваше 15-ти септември. Майка ми остави стотинки да си купя тетрадка за първия учебен ден. Аз извиках Пенка и двете заедно се запътихме към единствената книжарница в градчето.
– Интересно защо милиционерите не дойдоха у нас да питат за Нанко – казах докато вървяхме край църквата.
– У нас също не са идвали – каза „приятелката” ми. – Но това няма значение. Нанко сигурно се е удавил, а онези глупаци Любчо и Петьо крият от страх.
Аз също се боях, че е станало непоправимото, даже нощем се сепвах и събуждах, защото сънувах как Нанко се дави и вика за помощ. Но не смеех да го изрека на глас.
– Не сме сигурни дали въобще са ходили на язовира… – измънках. – Снощи от прозореца си видях майката на Нанко да хвърля камъни по уличните котки, беше по нощница и разчорлена. Баща му я прибра с голям зор у тях. Мяташе се като бясна, мама каза, че се е побъркала от тази неизвестност.
Нанкови живееха срещу нас, къщите ни гледаха една срещу друга.
– Баща ми каза, че дошъл следовател–психолог от столицата да помогне в издирването – Пенка за първи път споделяше нещо такова лично с мене.
В книжарницата срещнахме Радка, но тя се направи, че не ни вижда и излезе много бързо навън. Вътре имаше опашка от ученици. Ние се наредихме да чакаме и млъкнахме.
***
Никога няма да забравя началото на учебната година в четвърти клас. Класната ни ръководителка влезе в час заедно с другарката дружинна ръководителка, която след като поздравихме и седнахме, започна:
– Драги ученици, вие вече сте членове на пионерската организация, трябва да бъдете още по-усърдни и изпълнителни, но най-вече да сте достойни и честни патриоти. А вашите съученици Петър и Любомир не са такива. В продължение на дванадесет дни са прикривали информацията, че вашият другар и съученик Нанко се е удавил в язовира, а те като последни негодници и страхливци не са му помогнали. Поне да бяха се развикали, някой е можело да чуе и да спаси момчето! Ама не, избягали! На всичкото отгоре са лъгали в милицията, че нищо не знаели и не са виждали Нанко него ден! Вчера са го извадили подут и разложен.
Всички се втрещихме. Дотолкова се шокирахме и уплашихме, че дори никой не се разплака.
Любо и Петьо не се появиха през следващите дни на училище.
***
В края на септември се проведе голямо тържество – сбор на пионерската организация. Ученикът, който е бил председател на пионерската дружина беше завършил осми клас и вече учеше в гимназията. Налагаше се, да си изберем нов дружинен председател. Ние четвъртокласниците се вълнувахме най-много. Бяхме сигурни, че ще бъде някой отличник от шестите класове и изумлението ни беше пълно, когато другарката дружинна ръководителка обяви пред притихналото множество във физкултурния салон:
– Предлагам да изберем Пенка Драголова от четвърти Б клас за нов дружинен председател.
Започна да изрежда успехите на моята „приятелка” в олимпиади и конкурси. Аз се обезпокоих. Не вярвах, че от горните класове ще вдигнат ръка и ще гласуват за Пенка. Но се получи. Беше избрана единодушно. Като видах гората от ръце, изпитах завист. Тя рисуваше чудесно, пишеше стихове, нямаше задача по математика, която да й се опре, помнеше с лекота, но и да я изберат дружинен председател на пионерите в цялото училище, ми се видя твърде много. Бяхме само на десет години все още! Най-много й завиждаше Радка.
***
През октомври беше насрочен нов сбор на пионерите. Любо и Петър трябваше да бъдат доведени в училище и да им бъдат публично свалени червените връзки, тоест да ги изключим позорно от пионерската организация. През следобеда в извънучебно време се събрахме във физкултурния салон и суматохата беше голяма, защото Пенка не дойде. Тогава нямаше дори домашни телефони, затова изпратиха една прислужничка да я търси. Добре, че градът беше малък и всички ученици живееха наблизо. Жената се върна бързо, зачервена и смутена. Ученичката не си била вкъщи.
Стана шумно. В този момент видях как Радка се приближава до другарката дружинна ръководителка и предлага:
– Аз ще заместя Пенка, аз ще им сваля връзките!
Пионерският сбор почна, всички учители и ученици млъкнаха. Бяха въведени Петьо и Любчо с наведени глави и завързани червени връзки около вратовете им.
Дружинната ръководителка дръпна реч, в която ги изкара най-долните и подли престъпници, а Радка им свали демонстративно червените връзки и ги подаде на една прислужничка, правостояща до вратата. Жената ги пъхна в джоба на синята си работна престилка. Още виждам червените им крайчета да се подават извън широкия квадратен джоб на дочената работна дреха.
***
На другия ден след изключването на двете момчета от тайфата от пионерската организация, след като започнахме първия учебен час, се появи другарката дружинна. Прекъсна учителката и попита:
– Пенке, вчера защо не дойде на сбора?
– Забравих!
– Как така ще забравиш!? Къде беше?
– Ходих при баба на гости.
В този момент се намеси класната ни:
– Пенито е много разсеяна, като Нютон, той често варял часовника си в тенджерата и се взирал в яйцето.
Ние всички не гъквахме. Муха да бръмне, щеше да се чуе.
– Трябваше да ме предупредиш, Иванова, че е такава завеяна. В такъв случай не е подходяща за дружинна председателка. Раче, къде е Радка? – другарката дружинна се огледа и съзря търсената ученичка. – От днес Радка ще е председателка на пионерите. Иванова, освободи я от час, че имаме много мероприятия за организиране.
Класната ни кимна, но и тя като всички нас гледаше към Пенка, която седеше спокойно и невъзмутимо на чина си.
***
След училище си тръгнахме заедно с Пенка.
– Радка се пишеше приятелка, а още при първа възможност те измести – се изплъзна от устата ми.
– Добре стана така, разбрах, че не съм подходяща за председателка.
– Ти наистина ли забрави да дойдеш на сбора?
Моята „приятелка” не ми отговори.
***
През следващия учебен срок моето семейство се измести в окръжния град. Бях забравила тази тъжна случка. Дори не зная какво се е случило по-нататък с Пенка, Радка, Петър и Любомир. Пътищата ни не са се пресичали.
Но напоследък се сещам за тях с кисела усмивка. Кисела, защото щом спомените почват да изплуват и мечтите намалеят, това е сигурен признак, че животът е минал и съм остаряла.
—————
Автор: Стана Апостолова
