МАРСИАНСКИЯ КРАТЕР
Никой нямаше и най-бегла представа откъде и как се бе появила. Просто една сутрин кварталът се събуди, протегна се покрай прането, висящо на панелната тераса, и видя, че постройката е изникнала от нищото.
До вчера тук беше само буренясало междублоково пространство, претендиращо един прекрасен и не чак толкова далечен ден да се превърне в уютна квартална градинка. Дори вече имаше готов проект, одобрен от архитектурната комисия и включен в съответните общински планове. Щеше да бъде с много райграс, с няколко лехи цветя, с още толкова пейки и два пъти по толкова люлки и детски катерушки. Всичко това трябваше да бъде оградено с високи до кръста вечнозелени храсти, за да не могат хлапетата да изскачат на улицата, гонейки топките си.
В единия край по проект беше предвиден и малък павилион с няколко масички. Там майките щяха да чоплят махленските и градските клюки на по кафе, сокче и цигарка, без да изпускат от поглед хлапетата. Вече се знаеше и кой ще държи кафенето срещу задължението да се грижи за люлките и да поддържа градинката. Човекът беше спечелил правото си на нарочен конкурс, имаше опит в търговията, беше работил като снабдител за един от големите градски ресторанти и поназнайваше какво и как трябва да се прави в този бизнес. Както се досещате, той беше идеологът и най-големият поддръжник за създаването на градинката, от която смяташе дълги години да вади хляба на семейството си. Ходеше през ден по институциите, за да съгласува планове, да придвижва разрешителни, да плаща разни такси и какво ли още не. А веднъж на две седмици докладваше за свършената работа на домсъветите от съседните блокове. В квартала живееха доста млади семейства с по едно и повече деца, така че общото очакване беше голямо.
А сега изведнъж се случи това. Постройката сякаш се беше появила от нищото и заемаше цялото пространство, на което щяха да разположат градинката и кафенето. Беше изработена от тъмен матиран материал и нещо, наподобяващо непрозрачно стъкло. Нямаше никакви отличителни белези, по които поне да се гадае кой може да е собственикът и за какво е предназначена. Прозорците бяха абсолютно черни, за да може да се види нещо през тях, а съкварталците колкото и да обикаляха, не можаха да намерят врата или поне каквато и да е пролука, през която да влязат или поне да надникнат вътре.
Бъдещият кафеджия, който естествено беше най-притеснен, веднага свика околните домсъвети на общо събрание, което му гласува абсолютни пълномощия и излезе с протестно писмо и подписка до всички възможни институции, за които се сетиха. Някой предложи да пишат и на арменския поп, но беше скастрен от мнозинството в залата. Всъщност това не беше точно зала, а общата изба на една от панелките.
След няколко дни стана съвсем ясно, че никой нищо не знае за мистериозния павилион. Из квартала кръстосваха какви ли не слухове. Като се започнеше от това, че тук ще бъде офисът на нова партия, която смята да участва в следващите избори, минеше се през версиите за мощна търговска верига, и се стигнеше до извънземните, които през нощта са спуснали обекта с космически кораб. Колкото и да е учудващо, последната хипотеза се виждаше най-логична за повечето от живеещите в квартала. С какво друго можеха да бъдат обяснени странният вид и тъмните прозорци на павилиона. Трезво мислещият кандидат за съдържател на бъдещия търговски обект обаче обяви на всеослушание, че явно някои хора са чели и гледали прекалено много фантастика напоследък.
Впрочем за него нямаше никакво значение дали това съоръжение е на марсианците или на незнайна политическа сила. Той просто му лепна етикета „незаконен обект” и отново тръгна по институциите с папка документи, скици, разрешителни, писма и подписки. Обикаля почти половин година, изчаквайки всевъзможни законови срокове, съгласувания и подписи, докато най-накрая беше сформирана междуведомствена експертна комисия, която дойде, видя и констатира. В протокола ù се казваше, че обектът наистина е незаконен и че неговият собственик се задължава да го премахне в едномесечен срок от датата, на която е извършена констатацията. След това премахването на павилиона щяло за бъде извършено от властите, но за сметка на този, който го е поставил.
Всички в квартала ликуваха, изпратиха комисията с цветя, а домсъветите дори написаха общ благодарствен адрес. Вечерта се състоя нещо като малък коктейл по случая. Бъдещият кафеджия организира пред незаконния обект скромна почерпка за своя сметка. Марковите напитки се ляха до сутринта, а изтънчените мезета сякаш нямаха свършване.
Махмурлукът държа квартала повече от седмица, а когато главите му се проясниха, всички се замислиха върху простичкия въпрос – на кого де факто да връчат протокола от комисията. Едномесечният срок за премахване на павилиона се беше стопил до малко повече от десетина дни. Кандидат-бизнесменът отново се показа непоколебим, пусна обяви в радиа, телевизии, вестници, интернет сайтове, че и в социалните мрежи. В тях се казваше, че ако до еди-коя си дата собственикът не премахне незаконния обект, ще понесе цялата тежест на закона.
Срокът изтече, но така и никой не пое отговорност за павилиона. Злополучният снабдител продължи борбата си с институциите сам, опитвайки се да ги принуди да премахнат незаконната постройка за държавна сметка. Домсъветите вече се бяха отказали да се борят с вятърни мелници. Освен това повечето от децата на младите семейства вече бяха минали възрастта на люлките и катерушките. Майките нищеха клюките в кафето на новия мол, запълвайки промеждутъците между шопинга, докато малките се радваха на катерушките в детския център на търговския мегаполис. А татковците… Повечето от тях и без това никога не бяха кой знае колко въодушевени от идеята за градинки, люлки и клюкарски кафенета. Навремето подкрепиха идеята от немай-къде.
В крайна сметка кандидатът за кафенето, който от самото начало беше само на минус, обяви фалит и се запиля някъде в другия край на страната. Хората отдавна вече възприемаха постройката като даденост и част от пейзажа. Порасналите вече момчета и момичета, които трябваше да си играят в злополучната градинка, сега си устройваха първите срещи до „Марсианското”. А черните стъкла на павилиона бяха облепени с афиши и обяви за търсене и даване на квартири, за хамалски услуги, както и за ремонт на улуци и покриви. Е, разбира се, бяха останали и няколко поизбелели плаката от последните избори.
Всичко това продължи няколко години, докато един ден не се появиха марсианците. Огромният им кораб засенчи целия квартал, докато си прибираха съоръжението. Извънземните включиха високоговорителите си и се извиниха на чист български език, че идват толкова късно. Прочели обявата в един от местните сайтове в интернет, но пътят от Марс до Земята бил доста дълъг. Забавили ги и прословутите дълги административни процедури на марсианските власти. От обясненията им ставаше ясно, че павилионът наистина е предизборен, само че бил предназначен за марсианска колония в другия край на Галактиката, тъй като бил изтекъл мандатът на тамошния управител. Служителят, объркал координатите, вече е наказан с понижаване в ранг, гласеше краят на съобщението.
След като павилионът потъна в трюмовете на космическия товарен апарат, корабът се издигна и просто се стопи в атмосферата като в епизод на научнофантастичен сериал от 80-те години на миналия век. А близо петметровата дупка, която остана след изтръгнатия павилион, всички съвсем естествено и единодушно нарекоха Марсианския кратер.
