ДОМ
Рисувах те чудат, но не безличен.
Как дълго съчетавах цветовете!
А ясно виждах: може битието
без твоя покрив, вече архаичен.
И ти узря. В гръд тъй узрява мляко,
щом младенец я търси с гладни устни…
С теб никога не бях сама и пуста,
макар че на гръдта ти често плаках…
И затова – от сто царства далече
душата ми – душа жертвоготовна,
с невинна тайна, с преданост виновна
при теб се връща тихо всяка вечер.
Автор: Анита Коларова