Да ни е честита Новата стара…

Рано сутрин – наближавам България откъм Сръбско. На границата се оглеждам за радикалните мерки на новото правителство, тъй че България да заприлича на европейска държава.

Плацът пред контролно-пропусквателните пунктове е сравнително позачистен, няма явно въргалящи се боклуци и шайки бездомни псета. (Те са малко по-натам). Няма и пияни митничари с провиснали до земята шкембета и мазни фуражки. За сметка на това има двама типа с ръце в джобовете и каубойска разкрачка, като единият за по-голяма представителност джвака дъвка и отвреме на време си я изкарва навън.

Останалото е както си го знам открай време: сиви, попукани бетонни стени и мръснозелена ламарина, които ти смачкват настроението, преди да си влязъл в страната.

По тясното, мърляво шосенце към столицата София започвам да правя неволни сравнения. Не с подстъпите към Будапеща, Виена или Прага, а към едно най-обикновено южно-моравско селце, да речем, на което шосето му е опънато като конец и ти е драго да се движиш по него, чак ти се допява.

По нашето ми се доревава.

Не поглеждам към канавките отстрани, защото знам какво ще видя и настроението ми съвсем ще иде по дяволите. Но вече се развиделява и колкото и да не искам, ги виждам: пълни са с всички видове отпадъци, които промишлеността е произвела. Като капак местата за отбивка са превърнати в смрадливи боклукчарници. Ей тъй, досами шосенцето, за да му стане съвсем гнусно на човек от мизерията на тези първи километри в европейска  България.

Появяват се грозни и криви къщи на някакви безименни села, и накрая тихия ужас: апокалиптичните панелки на Люлин. Опитвам да си представя чувствата, които изпитва чужденецът, влизайки за първи път в държавата ни. Горкият чужденец! Нямам предвид турчина или сърбина, въпреки че ако питате тях, ще кажат, че по всички показатели са далеч пред нас и не ние, а те трябва да са в Европейския съюз.

Много вероятно е да са прави.

Бързам да науча новини от страната. Може би това, което се вижда с прости очи, да не е цялата истина за България. Може би през тези дни, в които ме е нямало, нещо хубаво да се е случило; нещо, което е повдигнало духа на българина и го е накарало да погледне на себе си като на европейско същество.

Но по-напред влизам в кварталния магазин, където имам няколко доверени продавачки. Заварвам ги да коментират новогодишния хонорар от 110.000 евро на Горан Брегович и неговия Orkestar za svadbe i sahrane. – Догодина може и албанци да ни докарат. И водещи от Афганистан. По-добре, щото тия Токмакчиев и Вачкова едно си знаят, едно си баят и все по-дебели стават. Ама ги търпим, като всичко в тая държава – изрича набързо едната, докато ми пълни кутийка с руска салата.

Научавам също, че България щяла да си има Лувър. Мисля си, на България първо й трябват вежливи хора, чисти улици и интелигентно правителство. Трябват й граждани, които се гордеят със себе си, с държавата и със своите политици. Чак тогава Лувър.

По-късно сядам да изгледам пълен запис на новогодишния концерт, за да се убедя, че и за новата година някой здраво ни е натиснал главата в кича. Вярно, сръбски кич, но това не променя положението. Наблюдавам лицата, дошли да се веселят на площад „Батенберг”: вяли, безрадостни, зорлян приповдигнати.

Не знам чий повреден мозък е поканил Горан Брегович, но метафората си я бива: „Оркестър за сватби и погребения” забавлява българите навръх 2010! Юговичът прибира стоте бона, взети от пробитата кесия на брата бугарин, намигва му тарикатски, сетне отива да празнува с паричките. Бугаринът остава на площада да се почесва с подозрение, че пак са го прекарали.

Там, откъдето идвах, също живеят човешки същества, ходят на два крака и празнуват Коледа и Нова година. Но концертите им са други. Пеят свои песни, при това ги пеят красиво и с вдъхновение. Няма пошлост в тях и не става дума за калашници.  Пее се естетично, затова и пиенето им е естетично. И домовете им са естетични. И избите им с младо и старо вино, което всеки е произвел със собствените си ръце, са естетични. И никой не се думка в гърдите, че е велик и че Господ бил чех.

Един приятел ме пита защо Чехия е на светлинни години пред България, нали и те като нас бяха комунистическа държава?

Защото Чехия никога не е била 16-та република на СССР. Но пък е била част от империята на Хабсбургите, отговарям му.

Защото там хората се управляват сами. Не чакат и не искат правителството да ги управлява. Сами правят така, че в автобусите и трамваите шофьори и пътници да се поздравяват като добри приятели. Сами правят така, че улиците, площадите и градинките и в най-забутаното чешко село (а в Чехия забутани села няма) да са чисти и поддържани. Сами учат децата си, що е то разделно събиране на смет и защо е важно да се ходи на църква.

Защото два дни преди Нова година чехите отпразнуваха 20 години от падането на комунизма и си спомниха със симпатия за своя първи некомунистически президент.

Защото чехите имаха Вацлав Хавел – буржоа по произход, дисидент по  призвание и Нобелов лауреат, а ние имахме Желю Желев.

Защото драматургът от Прага продължава да е най-уважаваната политическа фигура в държавата, макар някои да му се сърдят. Сърдят се заради прекалено интелектуалното му отношение към чехословашката комунистическа партия. „Трябваше да я забрани със закон, веднъж завинаги”, казва ми един католически свещеник. Което не му пречи да смята Хавел за значима фигура, на която Чехия до голяма степен дължи уважението на останалия свят.

Ето, заради всичкото това Чехия е на светлинни години от нас и ще продължи да бъде, говоря на моя приятел. Той се съгласява, макар и неохотно.

А на другия ден гръмнаха радиоводещ в центъра на София. Да ни е честита Новата стара…

Текст и снимки: Владо Трифонов