Добрият и силен Джон Кийн

– В началото българският език ми се видя доста „твърд” и труден. Като слушах странната реч на хората около мен все ми се струваше, че се карат за нещо помежду си…  
Джон Кийн ми казва всичко това на много приличен… какво говоря… на чудесен български език!

Беше събота вечер. В просторната зала „Родна среща” при Българската Православна Църква „Света София” в Дес Плейнс – Чикаго. „Българо-Американският център за културно наследство” ни бе поканил на вечер на българския документален филм. Киното, думите и спомените бяха свършили, пред всеки вече имаше богата трапеза, оркестърът свиреше, виеха се хора и ръченици.

Джон, Деси и малката Яна-Мария по времето, когато живеят в МексикоДжон се случи точно отсреща на нашата голяма кръгла маса. Отначало този висок и снажен човек с широко, изразително и добро лице, ми заприлича на мой познат от
Белград. Още повече, че през песните и олелията до мен долитаха негови откъслечни думи, които разменяше със своята компания. Но акцентът не бе на сърбин, който си мисли, че говори български.
– Това е Джон Кийн – ми каза Кина, – мъжът на Деси.
Американец да говори така нашия език?
Отидох при него и го ударихме на приказки, докато жена му Десислава и другият народ си инквизираше глезените по ширналите се на дансинга хора и танци.

Джон Кийн е сред онзи съвременен елит от технократи, за които е трудно да се проумее какво точно работят. Това е все едно да погледнеш хората, които седят зад компютрите, проектират и ръководят изстрелването на космически кораб, и да кажеш – „компютърджии”…
Да, той прекарва голяма част от времето си с компютъра, но това е защото двамата с него правят схеми и програми за финансиране. Зад фрази като  „сигурност на банковите действия”, „финансов анализ” и пр. се крият правилата и проблемите на кредитирането. Трябва да ги знаеш буква по буква за да направиш после нещо по-съвършено. За по-ефективни действия. Казват му опростено и унифицирано „нов софтуерен продукт”.

Роден е в Ню Йорк, майка му е от Айова, баща му от Чикаго, където и скоро се прибира със семейството си и се установяват. Семейните им корени са ирландски. Джон завършва „Финанси” в Илинойския университет. После  специализира във Виена.
– Европа ме примамваше като магнит – казва Джон. – Това чувство е с мен и досега. Почти всяка събота и неделя група приятели пътувахме до Прага, Париж, Будапеща, стигали сме и до Лондон и Москва. Харесваше ми, че по света има различни начини на живот. Има различен бит и култура. Понякога и различно възприятие на приоритети и ценностите на живота. Има други обичаи дори друг вкус. Друга култура и друг стил на живот.
Думите му са унищожителни за теорията, че американецът – това е Макдоналдс, кредитни карти, телевизия с чипс и бира и нон-стоп бачкане да си плащаш сметките. А що се отнася за останалия свят извън 50-те щата – там се въдят канибали.
 
– Първата ми работа бе в Доминиканската република –  разказва Джон моменти от кариерата си след учението. –  Започнах в едно малко градче. Трябваше да създам компютърна система за технологизиране на финансовите операции при Взаимоспомагателната каса на страната. Това беше доста популярна финансова институция и имаше много клонове по села и градчета. Клиенти ни бяха бедни хора, малкото пари, които имаха, се нуждаеха от сигурност и добра защита. Беше точно работа за мене. Много харесвам да помагам на конкретен човек или хора, които се нуждаят буквално в момента от такава помощ. Иска ми се това, което правя, да даде видими, конкретни резултати. Да е ефективно. В случая лесния достъп до заемите от Касата, осигурен чрез новата схема и компютризацията на дейността, както и изгодните условия помагаха на бедните и средни  доминиканци да правят необходимите им ремонти, да си купят земеделски машини или домашни уреди и пр.
Като видяха ефективността на новата система босовете ме поканиха в Санто Доминго, където беше централното ръководство на Взаимоспомагателната каса. От там новата програма на финансиране се разпространи по цялата страна. В Доминиканската република работих от 1992 до 1994 г.

Джон Кийнс се връща в САЩ и прави забележителна кариера. Работи като софтуерен консултант на различни фирми и институции в Чикаго, включително и на Здравната каса на щата Илинойс. Често пътува по цялата страна.  Бил е одитор на различни системи. Когато върши това за  АБОТ, фармацевтична компания с 50 филиала по света, често е командирован на различни места. За около три години посещава тридесетина страни. Сред тях Ирландия, Бразилия, Еквадор, Доминика, Южна Африка, Пакистан, Малайзия, Тайван…

– Събрах голямо богатство от опит – продължава Джон. – И не само технически опит, а и опит в живота и взаимоотношенията с хората. Бих казал – познание, което ми даде оптимизъм, увереност, че макар и различен и понякога лош, нашият човешки свят на планетата има в себе си заложбата да се развива към по-доброто и да живее.

Попитах го как съдбата го е пратила в България

– Имах един приятел от Корпуса на мира, който беше работил в България. Един ден той ме попита : „Искаш ли контракт в България – три години консултант на тяхната национална Взаимоспомагателна каса. Проектът се ръководеше от Агенцията за международно развитие. И аз тръгнах – беше интересно и непознато. България?
Започнах в София. С мен работеше екип от петима българи. Трябваше да се прави Закон за взаимоспомагателните каси. Бях много приятно изненадан. Всичките говореха перфектно английски и бяха завършени професионалисти. Още по-изненадващо беше онова, което научих. Още преди Втората световна война България е имала една от най-силните Взаимно-спомагателни каси в Европа. Мисля, че са я наричали „Популярна каса”. И наистина  била много популярна и полезна за хората. След Втората световна война всичко се събира на едно място и се създава Държавна спестовна каса /ДСК/. Държавата събира всичко на едно място. Накрая – при реституцията в по-ново време, старите собственици на клонове, например в Русе, се опитват да си върнат национализираното, но не става. И съвсем накрая даже и ДСК изчезва, прави се банка. Така че и законът за взаимно-спомагателните каси стана излишен. В САЩ има такива каси и аз съм работил за някои от тях. Фармацевтичната компания АБОТ, например, имаше такава каса.

– А как съдбата ви срещна с българското момиче Деси?
– Един ден отидохме с мой приятел от Словакия в ирландския бар на „Кърниградска” –  непосредствено до старата сграда на Българския футболен съюз, и там заварихме други наши познати, сред които беше и Деси. Не си мислете, че някой от нас, а може  и двамата, сме алкохолици, но съдбата понякога си прави и такива хубави шеги. Не ни срещна в някоя библиотека или на концерт, а в ирландски паб, сред куп гласовити запалянковци! Един ден, когато отидох при родителите й да ме представи – те много се смяха на случката.

Така им било писано. Десислава Кийн е график-дизайнер. Върши много работа и в борда на Българо-Американския център за културно наследство – Чикаго. Тя е от прочутия Шишмановски род на родопското село Славейно, дало на историята ни братята комити Пейо и Кольо Шишманови и познато още като Селото на стоте… не войводи, а лекари!

– Стигаме до особено интересна тема – как един американец учи /и научава!/ български език?
 
– Съседката на Деси беше пенсионирана преподавателка от Института за чуждестранни студенти в София. Имаше много свободно време и аз можех да вземам уроци от нея винаги, когато и при мен се появяваше такова свободно време. За един период от две години се случваше средно по 3 пъти седмично. За 2 години вече говорех и с българите, които не знаеха английски. Ставаха големи емоции – и у тях и при мене…
Ако се интересувате от моята философия как се учи чужд език, грешна или вярна, тя е поне своеобразна. Първо учиш думи. Те са тухлите, от които се строи сградата. Нямаш ли ги – всякакви конструкции, дори и граматическите, не вършат работа.
След това шокирах добрата преподавателка с това, че не искам учебник. Не искам да уча български с четене и писане. Така направих когато започнах с испанския. Разсипах се четене и писмени упражнения, а накрая не можех да си поръчам едно кафе в ресторанта. Исках само да говорим. Правехме го по теми – в ресторанта, в трамвая, с полицая… След това подслушвах всичко като шпионин – хората какво си приказват, радиото какво казва, телевизията… Като не мога да разбера нещо – си записвам и на следващия урок разпитвам учителката си. Тя постепенно все повече харесваше този метод. Накрая уроците ни минаваха като коментарии, по-точно разговори на две съседки през плета. Само че тя беше много пристрастена към актуалната политика в България и сега аз знам за политическите личности у вас такива подробности, че ако ги споделя с някой неподготвен човек – свят ще му се завие! Голям спец съм по българските политици и милионери. Чак след тези премеждия започнах да пиша и уча граматика. Има още една истина – когато знаеш вече два езика – третият се учи по-лесно. След моя испански дори и език от много по-различна група се възприема по-лесно. Е, после живяхме 4 години в Мексико и испанският се опита да надвие над българския. Сега вече  българският победи окончателно.

– Какви езици говорите у дома – с Яна-Мария и Деси?
Яна-Мария Кийн, вече на цели 6 години, в българска национална носия
– Яна е на 6 години и сега с нея четем едни и същи български приказки. Те са страхотни, защото издателите са усетили какво е най-важното в случая: думите са изписани с големи букви! Битката кой е по-четящ, говорящ и пишещ българин протича при променлив успех. Все още тайничко стимулирам  Яна българският й език да не потъне в англоезичния океан на училището, приятелките, телевизията и книгите на английски, които са с огромна преднина пред тези на български. Взимах  я като официална преводачка в България при покупки в магазина. Спираме пред щанда. Гледам продуктите и й казвам на английски какво ще купуваме и тя превежда на продавачката: „Господин Джон иска да се сдобие с едно парче горнооряховска луканка, нарязана ситно, и да е от тези дето са горе в ляво…”

– Защо преводачката ви има две имена?

– Яна я нарекохме защото е лесно за казване и при българи и за  американци. А  Мария е за да има мир и дружба с България, по-точно най-близкия ни български род.

– За Яна-Мария, разбира се, ученето на чужд език е много по-фасулска работа, отколкото при възрастните. Но може ли едно дете да опази езика на единия или дори и на двамата си родители в този наистина англоезичен океан?

– Твърди се, че ако до шестия си месец бебето не чуе и не улови интонацията на говорещия се край него език – то не ще говори в бъдеще без акцент. Трудно ще произнася и някои гърлени, специфични звуци. Нищо, че това е майчин или бащин език. До половин година мозъкът на малкия човек е просто като вакуум, който увлича инстинктивно в себе си околните звуци. Струва ни се, че бебето нищо не върши и нищо не разбира. Но не е така.
После – до втората година, в мозъка се развива най-бързо езиковия сектор. Двегодишното дете има поне два пъти по-добра възможност да научи чуждия език, отколкото голям човек. От шест година нагоре тази способност постепенно намалява.
За съжаление бързо и лесно наученият в младите години език също така бързо и лесно се изпарява. Яна-Мария  знае български, английски и испански. Сега започва да учи и китайски. Обясняваме й, че в мозъка има места, които са празни и се запълват с нещата, които човек научава. Че при нея има едно такова място, запазено за китайския. Чуваме я после да говори по телефона с баба си: „Сега мама и татко ми слагат китайски език на празното място в мозъка, запазено за него”.

– Толкова сте близко до България, че вече сигурно я познавате предостатъчно… И в същото време не сте българин. Как изглежда българинът, погледнат отвън?

– От доста време всяка година сме в България. И винаги съм пленен от гостоприемството на хората, с които се срещам. Имате време да се срещнете помежду си, да пиете по една ракия със шопска салата, да си поговорите. Ние сме го изгубили това време. Имахме го. Сега го нямаме. Това ми харесва най-вече в България. Времето на социалното общуване. Дори и в София го има.

Харесва ми как правите туршии и салати. Има месеци, когато целият жилищен блок ухае на печени чушки, носят се чували със зеле, а от село – сливовица и сирене от коза.
Тук купуваме всичко. Приготвено е на конвейер, в милиони картонени кутии или пластмасови опаковки. Тук винаги имаме всичко, няма сезони. Поисках веднъж в ресторанта някаква лютеница. Момичето беше изненадано: „Но сега не правим такова нещо. Сега е сезонът на доматите!”  При нас няма сезони. Домати и ягоди има винаги, но те не ухаят на българските плодове. Много са изкуствени, с вкус на опаковката в която са увити.
От друга страна българите сте по-тъжни и песимисти. Българинът е кисел, намръщен – чак до вечерта, когато седне в кръчмата и му мине… Ние пък външно сме весели, преливаме от щастие, а на следващия ден някой от нас се самоубива. Българинът все се оплаква. Един ми каза, че го прави за да не му завиди някой. Американецът винаги е усмихнат и се смее, за да не помислят че пропада.
Като те попитат в САЩ  „как си” – винаги отговаряш „страхотно”. Ако кажеш „горе-долу” – значи си в депресия или си съвсем фалирал и няма смисъл и да говорят с тебе.
А българинът ако не каже традиционното „горе-долу”, а „страхотно” – хората мислят, че нещо е пооткачил. Беше по време на първите ми дни в България: питат ме: как си? Казвам „отлично”. Следва изненадващ въпрос – Защо?

– Какво харесвате в живота на българите?

– Харесвам Банско – кръчмите, музиката, мешана скара… Харесвам българските ферми с конете и каруците.  Улиците с насядали баби – предат, белят царевица, нито миг без работа! Боянската църква, Рилски манастир. Харесвам  Калоян – „Добрият Джон”, Царевец и Трапезица. Тракийските могили.  Песните,  „Моме Калино”,  Роженският фестивал и Валя Балканска. Харесвам хорото – лесно за игра и много хубаво…
 
Вече е късно, време е да си ходим. От хората и танците по масите се връщат задъханите атлети и атлетки Идва и Десислава Кийн. Как да не я питаш какво толкова е намерила у Джон, та ни е пренебрегнала нас, българските мъже?

– Какво харесвам в моя мъж? Винаги съм харесвала добрите хора. Като Джон. В България добрият човек обикновено е слаб, уязвим, хората искат да го смачкат и накажат, че не е като тях. У нас не се цени много добротата на хората. Тук може да си много добър човек и да си силен. Да те уважават. Да си с голямо сърце и да бъдеш добър и силен. Като Джон.

…………………
Джон Кийн сега работи в екипа на Shore Bank, която обслужва Западно и Южно Чикаго. Нейни клиенти са хора с ниски доходи. Техните заеми обикновено са за ремонти и други потребности на малкия бизнес, домакинството и пр.      
Банката има 9 клона в Чикаго, още и в Детройт, Кливлънд, Вашингтон и Сиатъл. Той е аналитик по кредитирането, изготвя програми за банковите операции. „За мен е удоволствие да работя именно за такива хора,  които понякога имат нужда от малка, но жизнено необходима, често съдбовна, финансова помощ” – казва добрият приятел на България Джон Кийн.

Климент ВЕЛИЧКОВ
Старт Чикаго