Келепирът от простащина и дебилност

Вестници, които идват от България, ни стряскат с огромните си „жълти” заглавия от които лъха жестокост. Хора, които се връщат от страната разказват за безпардонност и наглост, за корупция и липса на морал. Чуждестранната преса, която пише за българите, обикновено е свързана с темата за кражби, престъпления, наркотици и проституция. Ние като че сме на по-друго място и животът ни е по-друг.

Но общата криза вече носи и сред нас досега на неприязън, липса на доверие, враждебност и егоцентризъм, който се изразява в пълно отричане на другите и подчиняване на цялата енергия единствено на собственото „аз”. Такова разединение е пагубно за всяко общество, за всяка общност.

Добрата новина е, че българоезичната чикагска преса и сега стои на достойно етично ниво и не пада в жълтото блато, където само скандалът и шоковите статии носят популярност и печалби. Все още добрата новина и добрите хора имат място по страниците и в емисиите.

За морала и отговорността на медиите е и темата на публициста Иван Ласкин, който по един оригинален начин, използувайки лексиката на „жълтата преса” поставя пред всеки от нас въпроса:

– Абе ти, четецо, разбираш ли ме след тези ругатни – имаш ли поне малко вестникарска хигиена? Не те ли смущава безумието, че виждаш икони, светилата на България до Златка, Патка и Трътка? Отбирай какво четеш!

Защо имената на обичани български актьори, писатели, творци се давят в клоаката на простащината, наречена „жълта преса”?
Иван Ласкин

Мина почти седмица откакто прочетох едно заглавие, отпечатано върху сгъната хартия с преобладаващо жълт цвят и с отчайващи претенции за вестник. Седмицата мина, но гадният вкус още ми лепне в устата. Гнусотията беше изтипосана услужливо в средата на РЕП-овия тезгях така, че да се види и от космоса.

Ставаше въпрос за някакво умиране, за неизлечима болест и т.н. Прочетох и името на актьора Велко Кънев. На първа страница…: „Велко Кънев умира”. Това се мъдреше там и то в момент, в който на Велко се налагаше да търси пари, за да се бори за живота си в Германия. Парите се намериха и слава Богу, надежда за Велко Кънев има.

Но не знам кой червей с кашавия си мозък и с плесенясалото си сърце беше сътворил въпросната клокочеща жлъчка. Капка по капка беше изплюл тази възлеста храчка, наречена „информация” в нещо, наречено „вестник”. Не искам и да знам кой е. Но безочието и невестулщината на античовека, радостно публикувал подобна … ме РАЗТЪРСИХА!

Стоях пред РЕП-а и наблюдавах какви хора купуваха „произведението”. Мислех си: „Как можеш, дебилино, да си убеден че българският вестникокупец има нужда от това л…, та така нагло му го предлагаш?” От десет души само трима дадоха стотинките си за парцалите. 30%.

…

И нямам какво друго да кажа, освен да те обиждам. От безсилие. Просто ми пресъхнаха мислите и устата от гняв и искам ей така, да споделя с теб, четецо на този текст, че безсилието направо ме изгаря.

Не разбирам защо трябва да се причинява такова нещо на останалите малко обичани личности в тази оцъклена държава? … Защо такова отвратително и гнусно отношение трябва да търпи творецът, който създавайки себе си с години, изпълнен с вяра, обич, лишения и истинска любов към сизифовското си изкуство, доживява да бъде сграбчен за врата и натикан в помиярниците, наречени „жълти вестници” в България? Заедно с фолк-отрепките и престъпниците…
 
Заради сеира ли? Защо ти, 30 процентов купувачо на тези вестници имаш нужда да видиш актьори, писатели, творци омесени във въртопа … на цвъртящия силикон и на потните прашки? И най-лошото – да изпиташ удоволствие от това? Не те ли смущава безумието, че виждаш икони, светила на Българската Култура до Златка, Патка и Трътка? И всичко това ти смилаш безпроблемно, а става и за увиване на обелките от масата ти… Имаш ли нужда на признатите да им е зле? …

Ако наистина си ме разбрал, четецо, след тези ругатни и не си от 30-те процента, ако наистина си усетил безсилието ми и искаш да ми помогнеш, то моля те, създай си така нужната и полезна  в е с т н и к а р с к а  хигиена. Отбирай. И предай нататък: „Равнодушието – това е паралич на душата, преждевременна смърт”. Казал го е Антон Павлович Чехов, който освен писател е бил и лекар. Помниш ли това?

Материалът е поместен със съкращения