Белегът на звяра
„Надявам се, че като отвори раните и ги почисти,
Комисията ще ги предпази от загнояване.
Не бива да бъдем отстъпчиви и да кажем,
че миналото е погребано,
защото то няма да е погребано
и ще ни преследва.
Помирението никога не е евтино,
защото почива на опрощението, а то е скъпо.
Опрощението пък зависи от разкаянието,
което почива на осъзнаването на грешните постъпки,
и следователно на разкриването на истината.
Човек не може да прости това, което не знае…”
(Епископ Дезмонд Туту, по повод назначаването му за председател на Комисията за истина и помирение в ЮАР – 30 ноември, 1995)
Таксиметров шофьор с почерняло от тютюн и алкохол лице се хвали, че като бил в Германия, лягал на газта и предизвиквал стрес по пътищата. Тъкмо си мислел как хубаво се е позабавлявал с „балъците шваби”, когато на границата с Австрия го поздравили с трицифрена глоба. Не знае „бакшишът” на себе си ли да се възхищава повече, или на немците, че имат изрядна система за санкциониране на кретени.
Депутат и национален далавераджия разказва, че в родното му село го посрещали с духова музика, а нощем лично кметът го вардел като спи.
Телевизионерка с наднормен макиаж разпалено ме убеждава, че за колегите й било чест да работят с нея, и трябвало да са й благодарни, задето е между тях. (Това, разбира се, не й пречи в едно изречение да прави минимум две грешки.)
И още, и още….., място нямам в бележника.
Защо българите са такива, каквито са? Защо, на който и социален терен да копнеш, попадаш на хвалипръцковци и тарикати?
Защо държавата се е превърнала в място на хора с убога външност и психика; бабаити пред по-слабия и сервилни пред по-силния?
Били ли сме някога културен и гостоприемен народ, или това е един от многото митове на пропагандата?
Допреди време подобни въпроси ми задаваха непознати хора, с които се срещах тук-там из страната. Те настояваха да отговоря, а аз се измъквах, като им разправях, че както на небето има облаци, същото е и при хората. И че в крайна сметка животът е чудесен, макар да е ужасен. Така е навсякъде по света, опитвах се да убедя и тях, и себе си.
„Като в България обаче никъде го няма! Защото в България хората са неграмотни и безверни, особено политиците”, намеси се веднъж стар учител от Добруджа.
„Направиха ни като тях – фукльовци и измамници. Заразиха ни с прости приказки, че ще строим рая на земята, и почнаха да строят лагери за непослушните. А ние мълчахме и им помагахме. От диктатурата на пролетариата, дето ни е в мозъка, идва всичкото. Сега и да искаме, не можем да се оправим. Защото главите ни са калпави”.
Не съм виждал учителя оттогава, но думите му съм записал. Наистина ли не можем да се оправим? До такава степен ли са отровени българите, че нататък ги чакат само беди? Толкова калпави ли са ни главите?
В книгата „Девет коментара за Китайската комунистическа партия” (серия от уводни статии на „Епок Таймс”), авторите пишат:
След десетилетно промиване на мозъци и потисничество ККП е внедрила начина си на мислене и стандартите си за добро и лошо в живота на китайския народ. Това е накарало хората да приемат и да намират за смислени извратеността и измамите на ККП и да станат част от лъжите й, предоставяйки идеологическа основа за нейното съществуване.
Да отстраним от живота си порочните доктрини, внушени ни от ККП, да различим изцяло безскрупулната й същност и да възстановим нашата човешка природа и съвест – това е първата и най-важна стъпка от прехода към общество без комунистическата партия.
Дали този път може да бъде извървян уверено и мирно, ще зависи от промените, настъпили в сърцето на всеки един китаец.
В писмо до редакционния екип на „Епок Таймс”, жител на град Ланджоу споделя въздействието, което книгата му е оказала:
Прочитайки „Деветте коментара”, от десетилетия извършваното над мен промиване на съзнанието и индоктриниране с комунистическата идеология изчезна за броени часове. Възвърнах си човешката съвест и преценката за добро и лошо. ….Сега заявявам оттеглянето си от младежката лига на КП и Младите пионери, които са асоциирани с ККП, като ще отстраня от себе си белега на звяра.
Макар България да не е Китай, а БКП да не е ККП, става дума за една и съща СЪВЕТСКА извратеност. В Китай безогледна и единствена. В България – дегизирана и множествена.
Белегът на звяра! У нас той се вижда навсякъде – в мраморните палати с кулички от жълто тенеке, в учениците, които млатят учителките си, в нападенията над журналисти, в бетонираното Черноморие и в агентите, които продължават да извират от всички дупки на държавата.
Добре е, че министърът без портфейл Божидар Димитров е бил агент на Държавна сигурност. Така му се предоставя възможност да каже защо е бил и да поиска прошка, а емигрантите ни ще намерят поне една причина да повярват, че в България нещата наистина сe променят.
Добре е, че Вежди Рашидов е министър на културата. Така му се предоставя възможност да изплюе пурата, да бръкне в паметта си и да разкаже за времето, в което се е съгласил, че възродителният процес е „напълно естествен исторически процес, израз на възродения ни български национален дух”. (Из: Декларация на група интелектуалци и общественици от средата на българите, възстановили българските си имена, 1985).
Двадесет и четири години по-късно същият Вежди ще заяви в интервю за пресата: „Ясно си давам сметка, че влизането в политиката за мен е кауза. Аз съм човек, който не може да се примири с лъжата”.
Щом политиката за него е кауза, какво по-достойно от това, публично да се разкае за глупостите, под които се е подписал и да го запомнят като първият министър, дал пример за достойно поведение. Тогава е много вероятно улиците ни да светнат, изкуството да заприлича на изкуство и хората – на хора.
Българинът има нужда да види и чуе, че някой в държавата най-сетне се признава виновен за нещо. Това ще означава помирение на генерациите и дръпване на нацията напред, с чисти сърца и сметки.
Тимоти Гартън Аш го нарече „историческо просвещение”. Без процеси срещу агентите и доносниците, но с разкриване на истината за комунизма и поднасяне на извинение към останалите живи концлагеристи; към внуците и правнуците на убитите.
Добрата новина е, че има от кого да се поучим. Достатъчно е да наобиколим държавите от някогашния Варшавски договор, за да се убедим, че принципът работи. Чисти градове. Красиви и поддържани сгради. Усмихнати лица. Доволни туристи. Бандити с мярка.
За да се справи с проблемите, една бивша комунистическа държава задължително трябва да осмисли миналото си: къде е сбъркала и какво не бива да повтаря. Така направиха в Германия, същото сториха в Чехия, Полша и Унгария. Не и ние. Според Сергей Станишев в 21 век имало много по-интересни и важни за обществото теми за дискутиране, отколкото комунистическото минало. Например как да ускорим развитието на страната.
Кой да му кажеше на бившия премиер, че за да умуваш по темата за икономическото развитие на България, трябва да си приключил с темата за нейния морален застой. Кой да го посъветваше да намери статиите на Дезмонд Туту и да ги чете в самолета на път за Москва. От тях щеше да научи за политическото „моралите”, което епископът от ЮАР предизвика и накара аудиторията да плаче, слушайки разказите на оцелели жертви на апартейда и разкайващи се екзекутори.
Станишев го няма, няма го и правителството му. Отидоха си без да се поучат.
Заместиха ги други. Дойдоха с шанс да бъдат различни и със собствен пример да накарат нашенеца да повярва, че европейската цивилизованост е нещо постижимо за него.
Десетилетия българите бяха обучавани да приемат участието си в партийните престъпления като нещо естествено. Сега някой трябва да им покаже, че съществува лична вина, както и лична прошка, и двете нямат нищо общо с колективното лицемерие.
Не трябва да отлага своето моралите Божидар Димитров. Не трябва да отлага своето моралите Вежди Рашидов. Онези преди тях се провалиха тъкмо заради лъжата и непризнатите грехове.
В крайна сметка и в най-издънения народ има нещо свястно; в това е чудото на съществуването. Ние не сме изключение. Не бива да сме изключение.
Владо Трифонов
Бележка на автора: В България материалът беше публикуван със съкращения. Тук е неговият пълен вариант.
Бележка на редакцията:
Този, който не помни миналото е осъден да го повтаря. ДЖ.САНТАЯНА
Висшата мъдрост е да различаваш доброто от злото. СОКРАТ
