Братиславска нощ

Пристигам непредвидено рано – някъде към два и половина сутринта. Ще дойдат да ме вземат в 5 и да ме закарат в малко градче на около 45 километра от Братислава. Трябва да реша какво да правя дотогава.

Тръгвам към Стария град. Вече е студено, ноември, главата ми се вкочанява, слагам вълнена шапка; добре.

Вървя и снимам познати местенца, които сега изглеждат различно. Една уличка например, в дъното на която специално като за среднощна снимка позира камбанарията на катедралата „Св. Мартин”.
Отвреме-навреме се отварят врати и на едновремешната каменна настилка се изсипват подпийнали веселяци.

Усещането го бива: някъде съм,  където хората не си устройват „автомобилна руска рулетка”, където пият, ядат и се забавляват, без  да се питат „ти мен уважааш ли ма?”, където не мачкат с глава кошчетата за боклук и не трошат пейките с ритници.

Някъде съм, където хората не тормозят живота с инфантилните си претенции.

По едно време не вярвам на ушите си – “Only The Lonely” на Рой Орбисън. После звуците изчезват, но съм сигурен, че ги чух.

Сам съм в тясната уличка, поглеждам часовника – три. От горната страна се задават двама мъже и една жена. Фирнали са. Вървя бавно срещу тях и чувам да ме коментират на висок глас: луд ли съм, че се разхождам сам и снимам по никое време.

Вече съм под леко напрежение и се подготвям за евентуален проблем, току-що идвам от България и балканските ми обсесии определено действат. Апаратът влиза в чантичката, ръцете остават свободни.

Доближаваме се. Спирам, за да се разминем някакси. Единият ме заговаря на словашки. Отговарям, че не съм оттук и не разбирам езика. Другият се включва с уличен английски и ме пита откъде съм. От Европа, казвам. Без майтап, откъде сте, пита оня. Използва учтива форма. „Чакай, аз ще позная”, намесва се с по-добър английски жената. „Вие сте от …., не сте японец”.

Братислава. Снимки: Владо Трифонов

 Почваме да се смеем, най-вече аз.

„Не съм”.

Този, който не говори английски, нарежда на жената: „Кажи му да каже откъде е”. „От Чехия, приятел”, изведнъж изтърсвам на чешки. „Пристигнах по никое време, след два часа ще дойдат да ме вземат, дотогава реших да се поразходя и да поснимам.” Впечатлени са от моя чешки и озадачени, защото изобщо не им приличам на чех. „Но всъщност съм от София”, продължавам аз. „А вие?”  

Споглеждат се. Съвсем се объркват. „Тоест българин съм, но имам Чехия за втора родина. Живял съм в Прага и харесвам много Братислава. А вие?”

Аха, сега вече им е ясно.

Оттук нататък нещата тръгват бързо и естествено. „Хайде с нас да се черпим”, казва онзи, дето не знае английски. Не се опъвам, имам достатъчно време, защо не.

Тръгваме и докато вървим, те се опитват да си спомнят нещо хубаво за България. Например как баща му на единия преди много години бил там и донесъл дървени шишенца с парфюм, който миришел на рози. Жената пък като малка я завели на Черно море, май че било Варна, там някакъв чичко й турил сламена шапка на главата и я качил на камила.

Слушам ги и се сещам за историка Марко в Италия, мой приятел, който преди време по същия начин се опитваше да измисли нещо хубаво за България, само и само да ми достави удоволствие. Да не се чувствам зле, че съм гражданин на държава, която се мъкне на опашката на Европа.

В кръчмата е нагъчкано и весело. Дошли са всякакви, местни, чужденци, разпиват глобално, един свири на китара, никой не се ежи на никого, няма ланци, няма вратове, няма джипове пред входа нито потни гърли, качени на маса.

Моите хора моментално намират места за сядане, видно е, че са от постоянните клиенти, настаняват първо мен.   

Вече си говорим на „ти”, самата обстановка го предполага.

Поръчвам си чаша червено вино, те бира с ром. Сега имам възможност да ги огледам по-внимателно. Жената е под трийсетте, красива, впрочем в Братислава трудно се намират грозни жени, облечена е в пухкаво яке с качулка, пуловер и дънки; непретенциозно, но стилно и най-важното, отива й на фигурата.

Мъжете са дружелюбни, без да фамилиарничат.  

Питат ме с какво се занимавам, аз им обяснявам, питат ме как е животът в България, пак обяснявам. Какво мисля за световната икономическа криза – казвам, че е поредната голяма измама на трансконтиненталните финансови октоподи, а малките рибки като нас го отнасят. Съгласяват се и допълват, че на тях тримата изобщо не им пука.

По някое време жената изчезва. Поръчвам си втора чаша. Сега си приказваме за пътешествия.

…

Време е да тръгвам, вадя пари да си платя сметката, кротко ми казват да ги прибера. Прибирам ги и се разделяме без ритуали, сякаш утре ще се видим отново.

Вървя по улицата към мястото на моята среща и изведнъж я виждам срещу себе си. Връща се отнякъде. Жената с пухкавото яке с качулка.

 „Тръгна ли? Гледай да не се загубиш някъде”, смее се с уморена усмивка. „И пак ела”.

…

Да не забравя, беше проститутка.

Владо Трифонов