След 9 500 дни и нощи – среща в Чикаго
Край къщата на Маргарита и Димитър Тикатови в Чикаго са се разположили и домовете на едно украинско семейство, на имигранти от Полша, тук живее и един далечен потомък на Бернард Шоу от ирландската столица Дъблин, има турска фамилия с постоянни гости от Истанбул, до тях – голям корейски дом с много деца, а зад ъгъла – даже „американци”, чиито прадеди и баби имат немска и италианска кръв.
Семейство Тикатови са сред хората, които са често в нашите православни църкви в Чикаго – и за молитва и за работа в полза на Вярата!Винаги, когато гостувам на тези наши ветерани – имигранти, родени и двамата в Брегово – Видинско, до самата река Тимок, която тече между България и Сърбия, имам чувството, че се намирам в ООН.
Това е моделът на „мирното съвместно съществуване” между различните народи и Америка (в случая Чикаго) е като че най-типичното място за подобно явление.
Голямото съседско общество е толкова различно по езици и религии, по вкус и по цвят, по традиции и привички, та ти се струва, че помежду им би трябвало да има постоянни вражди и раздори. Но не е така.
Тук всеки се грижи и внимава както за своя дом и семейство, така и за общия микросвят в това малко късче чикагска земя и е толерантен към другите така, както и те са толерантни към него.
И българският дом на Тикатови има съществен принос за доброто общение. Един от очебийните фактори за това е прекрасният зеленчуков двор-градина, който снабдява щедро и безплатно всички съседи с български домати, чушки и туршии, каквито по вкус и еко-чистота не могат да се намерят на сто мили наоколо! Особено почетни посетители са децата – щото „зеленчуци който не яде – голям той не ще да порасте”!
Българският двор и градина, които се харесват от всички в квартала– О, а те са много благодарни и добри хора – казва Маргарита за съседите си. – Каквото им дадеш – и те бързат да отвърнат на жеста със своята отплата!
Бог сякаш е наградил Маргарита и Димитър с добър живот сега, заради лошото и мъките, които е трябвало да преживеят в едно отминало време. Новите поколения дори и не могат да си го представят.
И сега има мрачни облачета над главите ни, но живеем… И то добре. А животът в предишни времена на много стари наши емигранти, и особено причините да напуснат родината си, е като сънуван кошмар, от който бързаш да се пробудиш и забравиш… Но не може… И понякога трябва да го поразкажеш, та младият народ на днешното време да има по-ясна представа каква е разликата от това преди тях и как трябва да го тачи, пази и… усъвършенства.
Димитър и Маргарита в своя дом в Чикаго
Когато за двадесетгодишния Димитър остава само един път за спасение той тръгва по него. На Запад. През българската граница. Но не както сега – по въздуха, асфалтиран път или железопътни релси. За него пътят е през планински дерета и през малки мътни кални реки, които трябва да се прегазят. После и през пет други граници, за минаването на които няма документи. Западната бразда минава нощем, под лунна светлина и звездите. Денят е криеница по гористите върхари и зорко наблюдение кога и къде се срещат и разминават граничните наряди. Къде точно ще се атакува….
След най-трудното – българо-сръбската граница, трудностите са по-малко, но не секват. Пътят му от България, през Сърбия – Триест – Италия – Австрия и Германия, до Америка, е една непозната за днешното поколение млади българи емигрантска голгота…
По него има и ходене цели нощи за преминаване на поредната граница, защото си без паспорт и виза. Никой не може и да си представи, че един ден българите ще се движат съвсем свободно през континента.
В неутралния по онова време Триест ги приютяват в емигрантския лагер Опечина. В „Барака № 14” са настанени 20 човека. Румънци, които обслужват бегълците, питат Димитър, който говори и техния език: „Ама, вие наши ли сте?” „Не знам дали сме ваши, но сме гладни” – им казва. И те започват да им дават по малко повечко храна през първите дни – „да ги дигнат на крака”.
В Стари Беч почва да работи за да си купи следващия билет за влака през деня – до следващата граница, където се слиза и се минава нощем през гори и тръни. Споделя плановете си с друг сънародник, който му дава необходимите 1000 динара и тръгват веднага! Присъединяват се и други двамина.
Тикатов носи със себе си килограм захар – това са много калории в малък обем! Консумират го в строго определени дози: по една лъжица на 4 часа за всеки от четирмата. Изкарват седмица с този опасен за фигурата продукт, без да напълнеят. Кой казва, че от захар се трупат килограми?
През май 1952 година стигат Германия. Димитър, както и други българи, постъпват на работа в 4093 LABOR SERVICE COMPANY (GUARD) APO 403 US ARMY. Дават караул – охраняват военни складове. До септември 1956…
– През следващия етап от моите емигрантски години – говори Тикатов, – заедно с други българи работехме във военна американска база в Германия с надежда да ни бъде разрешено имигриране в САЩ. Мнозина се регистрирахме в Американското консулство във Франкфурт и започна дългото чакане. Кандидатите бяха много, а САЩ имаше определена квота – 100 българи годишно. Тези рамки ни се струваха много тесни. И така беше – в Германия престоях цели 4 години.
Всяка година получавах писмо дали съм се класирал или не в определената цифра. По едно време американците започнаха да приемат имигранти и чрез Световната църковна организация “All service church” Прехвърлиха ме в съответния списък. И един ден през 1956 г. дойде дългоочакваното писмо от Консулството: САЩ ме приема!
… Океанското пътешествие започва от пристанището Бремен. 11 дни и нощи пътуват със стар военен кораб, участвувал през Втората световна война в битките с опасните подводници на Райха. Спят в моряшките койки и сънуват Новия свят! Когато на хоризонта се очертава Статуята на свободата – първата поличба за така чаканата Америка, огромната въздишка от гърдите на измъчените хора сякаш слага граница между стария и новия живот.
В Ню Йорк Митко Тикатов си купува пет-доларов билет за влака и на 4 октомври 1956 година пристига в Чикаго. 5 дни след това – на 9 октомври, започва работа във фирмата
S&C ELECTRIC Co с долар и 40 цента заплащане на час.
Сега на видно място у дома му е поставена една необикновена грамота, изписана през 1996 година, поднесена му в последния работен ден преди да излезе в пенсия. След 40 години работа на едно и също място – до кръстовището на бул. Рич и познатата улица Девон, където е бил и първият му работен ден в Америка. Подписана е не само от шефа. Подписана е от всичките му колеги по работа. Всичките, чиито подписи са могли да се съберат върху уникалния пергамент…
Редом стои и друг документ:
S&C ELECTRIC Co
Master Certificate
In
SUPERVISORY DEVELOPMENT
Is awarded to
DEMETRE TIKATOV
of
S&C Electric Co
– 40 години работих в Компанията, чиито ръководители бяха швейцарците Конрад и Шварц. Имах прекрасни колеги. От 1000 работници и специалисти след време станахме 2000. И всеки ми даваше път, помагаше ми от първия ден, в който постъпих – казва Тикатов. – След три месеца ме повикаха в управлението и ми казаха, че са наблюдавали моята работа и поведение. Оставам във фабриката! Увеличиха заплащането ми – 1.90 на час. Пращаха ме 7 пъти на различни курсове за квалификация. Започнах да получавам по 23 долара на час. За времето бяха много пари. Имах и доста извънредни възнаграждения.
Произвеждахме части за електрически изолатори за високо напрежение, стоманени проводници, които се поставят под водата и пр. Даваха ми план на продукта и аз го правех от мед, желязо, стомана, алуминии… След време станах групов лидер. После сам започнах да давам работа и контролирам изпълнението на поръчките. Обучавах новите колеги, които идваха, или студенти дошли на производствена практика. Сега фирмата има филиали още в Китай и Канада.
– Какво се иска в Америка, за да си успешен в професията си?
– Най-важното е онова, което правиш, да е точно такова каквото трябва да е! Всякаква самодейност и неуместна корекция, за да става по-лесно или по-бързо, не се посрещат с добро око. Иска се работниците да са честни и почтени помежду си. Помня как един беше отишъл и предложил на шефа си да му докладва кой как работи и какво се казва зад гърба му. Оня го освободи веднага от работа. Казал му, че го е наел да произвежда, а не да наглежда другите работници. Друг закъсня веднъж, замълчаха си, закъсня втори път – предупредиха го, на третият път го освободиха. Казаха му, че предприятието се нуждае само от хора, които идват навреме на работа. Един започна да пие. Дадоха му три месеца отпуск /неплатен, разбира се/ – време, в което да се отучи да пие. И какво? Той се отучи и се върна на работа. Разбра, че добрата работа е за предпочитане пред лошото пиене. Ние обикновено сами отчитахме произведеното от нас. Един реши, че глупавите американци могат да бъдат излъгани. Надписваше си. Но щом се видя, че произведеното от него дава дефицит при общия монтаж на проекта – освободиха го моментално. Познавам и един много добър компютърен инженер от България, който започна работа в Чикаго, но на автомивка. Отсреща, обаче, имаше компютърно ателие и той се договори с американеца да му помага, когато има време. Шефът на ателието веднага оцени високия професионализъм на сънародника ни, представи го в централата на фирмата и след не много време го взеха на отлична работа в Сан Диего.
– Кои са били другите българи в Чикаго, с които сте живели и работили заедно?
– Христо Яйцаров беше първият, който ме посрещна на гарата. Имаше къща и известно време живях у него. От 1956 до 1960 година четирма сънародници живяхме заедно под наем, като всеки плащаше по 10 долара седмично за квартира и му се събираха още 10 долара за храна, която си готвехме сами. После Христо Иванов, Васил Антонов, Андон Юруков и аз си купихме къща за 24 000 долара. Събрахме по 1000 и взехме заем. През 1963 г. продадохме къщата за същите 24 000 долара и всеки заживя самостоятелно, защото тримата се ожениха и си създадоха семейство. Женен бях само аз и чаках Маргарита от България…
26 години и 7 дни трае дългата раздяла. Толкова дълго остава Маргарита Тикатова зад „Желязната завеса”, която бе спусната и пред България.
Дни след като се разбира, че Димитър е напуснал България, законът за изселването на семействата на избягалите от режима българи задействува с пълна сила за фамилията Тикатови.
Заедно с баща, майка и братя Тикатови по пътищата на заточениците на 20 век поема и снахата Маргарита. В ръцете си носи едногодишен син. Нейната фамилия има много земи, много лозя, завършила е земеделско училище, но от този момент нито земя, нито училище, нищо вече не е нейно и нищо не може да й помогне.
Изселени са от Брегово Видинско в Бенковски – Добруджа. От единия край на България – в другия. Условията са такива, каквито днес трудно можем да си представим.
Пътуват в т.н. „конски вагони” – четири стени и под върху колела. Вътре има печка, която се пали и може нещо да се сготви.
След три години заточение ги пускат да се приберат във Видин. После отново ги връщат за известно време в Добруджа…
Идва ред и на неочаквани събития. Умира Сталин. България подписва прочутото Хелзинкско споразумение за присъединяване на разделените семейства.
Но много ли значи това? От този момент нататък започва истинска емигрантска сага.
Димитър Тикатов праща покана след покана за Маргарита и сина им. Всяка година. И всяка година следва отказ след отказ. Въпреки подписаното споразумение.
Прочутата с куража си Маргарита не издържа. Един ден се качва на самолета Видин – София и нахлува в най-страшното място – Министерството на вътрешните работи.
– Маргарита Тикатова – на 5-о гише – чува името си в залата за посетители.
– Имам документи при вас. Покана от мъжа ми.
– Имаш отказ!
Случаят е безнадежден. Маргарита сяда в ъгъла и за пръв път се облива в сълзи.
Непознат човек слага ръка на рамото й:
– Не плачи. Ей го там – Външното министерство. Опитай и там…
Отива и среща късмета си – чистачката в приемната е от Брегово! Тя й помага да подаде молба за прием при министъра.
… След месец влиза в просторния министерски кабинет. Движи се като в мъгла. От оборите на ТКЗС – направо при външния министър?!
Министърът става, подава й ръка, гласът му е топъл, човешки, слуша я внимателно…
Пред него са разтворени нейните документи – изискал ги е предварително и ги е прочел.
– Съжалявам, Маргарита. За сега не може. Но имай надежда. Ще се видим пак…
– Абе, що другарката не се разведе с тоя и да си се ожени за свестен човек – се чува глас от дъното на кабинета. Едва сега Маргарита вижда, че в дъното има и някакви други хора и чува вече резкия глас на министъра.
– Това е нейна работа и тя ще постъпи според съвестта си!
Министърът е Иван Башев. Една чудновата фигура в историята на социалистическа България. След няколко месеца го намират „замръзнал под Черни връх – на Витоша”.
Било е много студено – едни казват… Други твърдят, че министърът, все пак, е бил отличен планинар и тайнствената му смърт е някак си неестествена…
Димитър Тикатов продължава да праща покани. Вече, също така, и от зелената валута, която българските банки я „трансферират” по 97 стотинки за долар.
Изпраща и готов план: чисто американска къща с всичките удобства и вътрешно оборудване, нещо невиждано във Видинско до тогава, както и парите за материалите и строежа. 150 кв.метра, 3 стаи, сервизни помещения…
Един ден, обаче, парите секват. В България вдигат ръце. Димитър прави проучване от Чикаго. „Лицето не ги иска” е отговорът от родината. Стига се до Външнотърговска банка и американските банки, които кореспондират с нея. „Лицето почва да ги иска..”.
Един ден пред новата къща спира черна лимузина и елегантният мъж, който слиза от нея се представя:
– „ДС, Гранични въпроси”. Не мога да ви намеря, бе другарко – започва с широка усмивка.
– Да бяхте ме потърсили в стопанския двор на ТКЗС-то, бе другарю – също с усмивка му връща Маргарита.
– Ще ти дадем адвокат – обяснява мисията си човекът от ДС. – Документите ви са в Американското консулство, той ще ти ги вземе от там…
– Аз ще си ги взема сама…
– Ако зависеше само от нас – отдавна да сте при мъжа си – и казва консулът чрез сътрудничката си Аладжова. – Трябва да подадете документи отново в българските служби…
И следват години… години… години..
Отказ! Отказ! Отказ!
„Прави пътека” до София.
В същото време и Димитър Тикатов от Чикаго е постоянно в контакт с американските дипломатически и консулски служби. Американските консули и посланици също задават настойчиво и последователно въпроса: защо България не изпълнява международните споразумения, които е подписала? Защо г-н Тикатов от Чикаго е принуден да води такава епична борба за да събере семейството си, и вие винаги му отговаряте с „не” или изобщо не отговаряте?
И идва денят!
– Пощальонката ми донесе писмо. От МВР – Видин. Отварям познатия плик и гледам къде са познатите думи за поредния отказ… Беше писано друго. И като го прочетох – толкова силно съм извикала, че го чуват чак в двора и дотичват!
Дълго бяха разделени, дълго са и ще бъдат заедно…Полетът е на „Балкан”. Дестинация: София – Лондон – Чикаго.
Годината е 1977-а. Срещата е в Чикаго. След 26 години и 7 дни.
Събитието е ПОДВИГ.
В човешката история има описани много подвизи при кървави битки в местни и световни войни. Това е случай да се преклоним пред един подвиг на любов и вярност. Такива са подвизите, които могат да спасят човечеството. Обратното го унищожава!
От двадесетина години вече Димитър и Маргарита често пътуват за България. Често посрещат и гости в Чикаго от голямото си семейство. Само майката на Тикатов вече не харесва далечния път. На 98 години е. Другите – братя, снахи, синове и внуци са О.К. Някои от младите са учили в САЩ, после се върнали и сега работят в България. Кой знае защо Америка за тях е повече като атракция и по-малко като място за печелене на пари.
В Чикаго ги познават мнозина. Предполагам – с добро. И съм сигурен даже.
– По едно време научихме, че в Чикаго българите вече имат своя църковна община, нищо че са без църква – говори Тикатов. – Отидохме с Христо Иванов на едно събрание. Не ни приеха за членове, защото никой не ни познаваше. Почнахме да ходим на пикниците и ни поопознаха. През следващата година станах член на църковната община. Почнах да работя за църквата. През 1963-та ме избраха за касиер.
Нямаше нито църква, нито свещеник, само владиката Дядо Андрей от Ню Йорк ни гостуваше понякога и правеше служби. Намирахме под наем малка зала и я приспособявахме. По-късно на годишно събрание членовете дадоха право на настоятелството да търси свещеник. Първият беше Антим Янев от Стелтън, Охайо. Ангажирвахме литовския комюнити център, в който използвахме салона в неделя от 9 до 12 часа. Така беше от 6 май 1973 до 1 декември 1974 година. През март 1974 купихме двуетажна къща на 3827 North Longdale, Чикаго. По това време членовете на българската църковна община бяха 20 души. Христо Иванов стана председател, Илия Консулов – секретар. Платихме само за архитектурния план, а преустройството на къщата извършихме с доброволен труд. Даже иконите бяха изрисувани от свещеника, който се оказа и художник. На Първия етаж се извършваше Богослужението, в бейсмента имаше малко кафе, където се събирахме след Светата литургия, най-горе беше жилището на свещеника, който се грижеше и за сградата.
На 8 декември 1974-та година се извърши първата литургия. Присъствуваше и владиката Йосиф /не става дума за сегашния владика в Ню Йорк/ и владиката Симеон – тогава в Охайо, а сега владика на Европейската Българска Православна Църква. Църквата имаше 21 члена и 250 адреса на българи, на които изпращахме покани за тържества и служби. Водеше се и Книга от отеца, в която се описваше историята на храма и църковната община, както и кой какъв доброволен труд е дал. В църквата са служили свещениците Димитър Давидков, Дамян Маринов, Игнатий – сега владика в България, Любен Чунов, Валентин Ноцков, Грую Цонков.
Сградата на църквата беше купена за 38 500 долара. Продадохме я за 372 500, които пари помогнаха при строежа на най-новата българска църква в Чикаго „Света София”.
Димитър Тикатов е бил и член на църковното ръководство на новата църковна община „Света София”, където е касиер от 1963 до 1983, както и от 1993 до 2005 години.
В историята на нашето православие в Чикаго се помни и фигурата на Христо Ковачев, който е бил в настоятелството на църквата заедно с Иван Тонев. Преди да напусне нашия свят Христо оставя на жена си 5 000 долара със заръката да се покрие с тях част от заема, даден от Христо Иванов и Димитър Тикатов за църковната сграда. „Като купят църквата – дай ги на тия деца – казал й той, – да не им натежи много”.
Според Тикатов в едно успешно църковно ръководство хората трябва да са готови за много доброволен труд.
– Навремето готвехме в къщи и го носехме в църквата. По-късно, когато се направи и кухня към църковния комплекс, аз купувах продуктите, други ги приготвяха, трети почистваха и се грижеха за подреждането… Ние косяхме тревата, пеехме в църковния хор и т.н.
Маргарита Тикатова през цялото това време е била винаги волунтер в името на православната ни вяра. Но сред нейните заслуги трябва да отбележим и постоянството в характера – да помага на слабите и нуждаещите се!
Един ден среща пред църквата младо момче и момиче, студенти по музика, току що дошли в Чикаго и явно нуждаещи се от информация и помощ.
– Идвайте у нас и там ще говорим – им казала.
Хапнали, стоплили се, поговорили, поспали. Рано сутринта си тръгнали.
– Къде така? – ги върнала. – От нашия дом не се тръгва без закуска!
После и още им помогнали – докато си намерят близка до института квартира, докато поопознаят Чикаго и стъпят на крака
– Тези млади започнаха да правят цигулки. Намериха си квартира у един руснак. В едната стая живеят, в другата правят цигулките. Скоро сами си купиха къща. Видях в работилницата им двайсетина цигулки, закачени по стените. „Съхнат” – ми казаха. „По двайсет пъти ги лакираме и пробваме струните”. Имат магазин за музикални инструменти. Често ни се обаждат. Не ни забравят.
Маргарита каза още, че нито един наш сънародник, комуто са помогнали, не ги е разочаровал. Не се е възползвал користно от доверието им. Не е забравил да им благодари и не ги е забравил до днес – след много години.
Имала Маргарита познати, чиито бизнес били обувките. Е, постоянно й носели разни мостри, модели, леко дефектни, но абсолютно годни за носене обувки… Събрала ги една неделя в голям чувал и ги занесла в църквата. Изсипала ги след обеда пред жените в салона и те започнали да търсят сред тях модел, който им харесва и най-вече – става по мярка. Изчезнали. След време я среща непозната и свойски я поздравява. „Ама от къде се знаем?” А „непознатата” отговоря: „Е, ама ти забравили обувките, дето ни донесе?”
Наскоро от друг град в САЩ идват да живеят в Чикаго познати на техни познати от България. Ще се устройват някъде, но още не знаят къде.
– Е, ние други ден тръгваме за България – казва им Маргарита. – Но това няма никакво значение. Ето ви ключовете от къщата. Всичко е на ваше разположение. Оправяйте се, ние се връщаме след 3 месеца…
– Върнахме се, всичко беше перфектно в къщата ни, сега тези хора имат пицария и често ни пращат от най-хубавите си произведения…
Срещите с тези стари емигранти в Чикаго беше не само приятна, но и много полезна за самочувствието ми като българин. И в същото време напомни отговорностите, които носим пред новите поколения емигранти в САЩ. Та ние толкова малко знаем от историята на нашата общност! А народ, който не знае историята си не ще прозре отрано и бъдещето си и ще се лута в него, повтаряйки старите грешки. Не е ли време да съберем златните страници от емигрантски съдби преди години и да ги покажем на идващите? Заслужава ли забрава такова едно семейство като Тикатови? Или такъв един човек като мецената Димитър Етимов? Заедно със съдружника си проф. Алекс Николов той издигна паметника на Светите братя Кирил и Методий в Чикаго и създаде фонд – стипендии за български студенти. Условието е да се изучат в САЩ и след това, обезателно, да се върнат и помогнат с наученото в България.
Живеем във време на икономическа и морална криза. Срещаме се често с лоши страсти и пороци, които хората не умеят да надвият у себе си. И нямаме много добри примери в обществото. Може би такива християни и човеци, като Тикатови, както и други стари емигранти, принудени да се борят с един още по-труден и дори жесток свят, ни се струват невъзможни, не съществували, като че не са били… Но ето, че тях ги има. И, Слава Богу, пак ще ги има.
Климент ВЕЛИЧКОВ
