Думи за Константин Павлов

Тия дни след кратка разходка из мрежата, попаднах на цитат: “Да бяхте си измили поне мръсните генитали, които толкоз години сте ни…”
Под него анонимна дама пита: Какво е това, според вас? С какво го свързвате? За какво смятате, че се отнася? И пуска линк към блога morningseeker.wordpress.com
Тъй като текстът, от който са взети двете строфи, отдавна не е в този блог, реших да го „преиздам”. Първо, защото цитатът е сгрешен, а не е редно да се цитират грешно поети. Второ, защото виждам, че към публикацията има интерес и щом е така, добре е повече хора да я прочетат. Все пак става дума за Константин Павлов, а такива като него са на привършване.

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ:
“Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество!”

Винаги, когато почувствам, че много ми се е насъбрало, посягам към книгите му. По инстинкт. Инстинкт за баланс, след като тялото тръгне да занася насам-натам, отвявано, блъскано, избутвано и на свой ред отвяващо, блъскащо, избутващо…

Инстинкт да успокоиш душата, че нещата не са чак толкова лоши…, или че могат да бъдат още по-лоши…, и че може да се устиска, щом той е успял: сам, смълчан и опушен от цигарите в утробата на кита.

Мнозина се правеха, че много държат на таланта му. Всъщност не можеха да го гледат. Най-вече назначените от Държавна сигурност „спасители на България”. На тях той посвети няколко великолепни изречения, които ще е грях да не цитирам: „България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега (след 1989 г.) девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето – труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество – колко доказани предатели сред тях!”.

Чувствам го етично близък и е естествено да имам предпочитано негово стихотворение. Ето го:

Ама да бяхте се поизмили, поне.
Изобщо, формално поне.
Или, поне, само мърлявите си генитали,
дето… и с които ни… и след смъртта ни…
Или, поне, зъбите си измийте,
дето са още кървави от кръвта(нашата!).
Ъъъх,
дъхът ви мирише на Старо, на Кисело…
и Зловещо.

(„Новото време на старовремците”)

Неговите „старовремци” ми напомнят персонажите на Юрген Рот. Те са татковците на „„Новите български демони”.

Наредил съм го сред неколцината, към които поглеждам, за да не забравя главното: че и аз имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. Особено с колективната.

Беше пич и такъв си отиде. Другите около него също искаха да са пичове, но нямаха достатъчно мая за това. Сол нямаха достатъчно; и пипер.

Награждаваха го да не е без хич, но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той си го знаеше, и те си го знаеха. Всъщност, беше ничий.

Гледам му профила от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанарите да го управляват.

Не стана професор, нито академик. Даже доктор хонорис кауза не успя да си докара. Затова пък цяла плеяда подлизурковци успяха.

Не го поканиха никъде да преподава. В НАТФИЗ, да речем. Със сигурност щеше да е добър преподавател по Морал и поведение в изкуството и живота. И щеше да научи студентите поне на две-три справедливи неща. И на по-малко надувки. А те имат нужда – студентите. Каква нужда имат само!

Творчески партньори? Съмишленици? Вятър и мъгла! Изоставяха го винаги, когато около него беше по-напечено.

Един литературен критик го определи като „нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности”. Помпозни клишета, за които Константин Павлов с готовност щеше да си запуши ушите.

С триста зора правителството предложи на президента да го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Не „Стара планина”! – според тях той, Константин Павлов, още не беше дорасъл за такава чест. Затова пък го получиха Светлин Русев и Вежди Рашидов.

Най-странното е, че тъкмо Светлин Русев в последните години стана негов защитник и благодетел. Неведоми са пътищата Господни и блажено е човек да си помисли, че „старовремците” също подлежат на развитие.

Не беше герой. Не тръгна да събаря властта. Не лежа по затворите. Не го заточиха в Белене. Отнесе го по друг начин:

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават дух
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

(”Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки”)

Опитвам се да си го представя като човек на службите. Защо не са го поканили? Защо не са му заповядали? Би ли се съгласил? Той казва, че са надценили морала му. Възможно е да е така и слава Богу!

„Странно е, че мен държавата никога нищо не ми предложи (членство в партия, сътрудник на ДС и пр.). Това е едно от щастията – че винаги са ме надценявали: надцениха ме творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитан романтично – от литературата, не от живота – и винаги можех по тази романтично струнка да бъда подведен да извърша престъпление, без да усетя”.

Ако имаше възможност за малко да възкръсне, щях да му дам да прочете какво са писали за него по форумите.

– „Благодаря на Господ, че го имаше! Дано намери сили там горе да ни почувства братя! И в отвъдното трябва да не е толкова страшно, когато той и такива като него са там. Пък може и пак да пише …”.

– „Хората като него ни правят значима нация, а не политиците-боклуци”.

– „Мир на душата на Константин Павлов! Отърва се от българското не-битие”.
…
Излизах от „Ухото” на Карел Кахиня и отстрани на киното видях некролог на Коста. Попитах неколцина, знаят ли кой е този човек. Не знаеха. Бяха студенти.

Владо Трифонов