Върбан

       Като отивах у една приятелка, по „Борисова”, видях един млад мъж, седнал на стол, на тротоара. Беше с отрязан ляв крак. Така обикновено сядат бедни, стари или недъгави хора – и просят. Не видях паничка или кутийка. Докато оглеждах до него се приближи една жена и нещо се заприказваха. Мислех да дам нещо на нещастния млад човек, но ми стана неудобно, заради разговора и отминах. Помислих си: „на връщане, ако е там”.  

       По пътя си спомних за един мой колега от младите години. Казваше се Върбан. Той беше боледувал в детските си години от детски паралич и беше с доста сериозни увреждания. Ходенето му беше особено, ръцете му накривени, устата – също, говорът – трудно разбираем. Въпреки пораженията беше завършил висше образование. Работехме в научно изследователски институт и Върбан беше изчислител. Болестта беше го поразила жестоко в тялото, но умът му беше останал здрав и даже силен. Освен това болестта беше пощадила гордостта и самочувствието му. А може това да е само негова заслуга – не се е предал и се е борил, запазил е тези си качества и даже ги е засилил. Общуването с него ми беше нормално, даже бих казала приятно. Разговаряхме по разни теми. Не беше така с някои колеги. Той беше чувствителен и усещаше макар и до някъде прикрито им неуважително, даже пренебрежително отношение  и това го обиждаше и накърняваше гордостта му. Работеше Върбан добре. Ожени се за една жена, също с някакъв дефект, но по-малък от неговия, беше интелигентна и общителна. Дадоха им жилище. Бяхме без малко съседи. Виждах ги често. Със съпругата му разговаряхме и всичко беше като при всички нормални хора. След време им се роди и дете и те си го гледаха, както можеха.
       След така наречените демократични промени, институтът беше закрит. Върбан остана без работа. Тръгна да си търси. В никое от още работещите предприятия не го взеха. Как ще го вземат? Видът му говори повече от думите му. Опитва някакви „нови дейности”. Общината му разреши на тротоара на улицата да продава вестници, разни стоки, но от това изкарва ли се нещо, че да се храни семейство? Съпругата му, доколкото си спомням, беше библиотекарка. Имаше малка заплата, да не е без нищо. Срещах понякога това станало вече нещастно семейство. Опитах се един път с нещо да му помогна. Но не се получи. Не ставаше Върбан за каква да е работа. Трябваше нещо, свързано с ума му, а къде по това време такава работа?
          Мина известно време и вече не срещах Върбан. Някъде изчезнаха и съпругата, и детето. Прозорците на апартамента им бяха тъмни. Терасата имаше вид на запусната. Попитах един техен съсед какво става с това семейство, а той ме изгледа учудено и многозначително. „Не знаете ли. Върбан се обеси”. Замръзнах на място. Нима е възможно?!
        Повече от трийсет години болестта не можа да порази силата, волята, гордостта и достойнството на този ощетен, осакатен, злощастен човек. Направи го нашата демокрация. Като си мисля и разсъждавам ми се видя, че тя – демокрацията ни излезе  по-силна от болестта на моя бивш колега Върбан. След първите й деяния остана Държавата ни така осакатена и озлочестена, както детският паралич превърна Върбан в нещастник, но му пощади ума и гордостта.
        Питам се, дали ураганът на демокрацията ни пощади гордостта и достойнството на народа ни? Имам съмнения! Като гледам и слушам как много хора се оплакват, искат някой да им подобри живота, а те малко правят, някои даже и нищо не правят за да  подобрят сами хала си. На болните и децата Държавата трябва да помогне. Да подобри управлението е наложително. Но защо младите и здравите не си плюят на ръцете и се хванат за работа?! В това е спасението! Върбан ни го показа със живота си, не със смъртта си.

Здравка Цанкова