Живот и сцена: Историята на една актриса

Лили Ботева е актриса и дели съдбата си, както пиесите, в които е играла, на сцени, на действия.

Тя е в Лос Анджелис. Аз съм в Чикаго. И разговорите ни са по телефона.
Говорим за още по-далечни места. За Севлиево. За София. За Бейрут. За Ню Йорк. За Калифорния. И за много близки неща: театър, кино, актьори, спортисти, вестници и редакции, цигулки, тенис-ракети, концерти, стадиони и различните ни /всеки за своите/ приятели…

И тече по жицата един безкраен поток от събития, които още веднаж ни припомнят, че човешкият живот е като море. Огромно море, дори океан. И не е лесно нито по него да плаваш, нито да го разбереш. Нито да му се зарадваш или да се окаеш, че някога е станало така, а не иначе. Или, че си постъпил иначе, а не както е трябвало. Но после пък си разбрал, че точно „така било писано” да го сториш. И добре е станало…

Лили Ботева е актриса и дели съдбата си, както пиесите, в които е играла, на сцени, на действия.

Действие Първо: България. Театърът.
Действие Второ: Бейрут. Изпитанието.
Действие Трето: Америка. Животът.

Действие Първо: България. Театърът.

Големите неща за малката Лили започват направо от третата й година. На севлиевската театрално-читалищна сцена. Струва й се като че си играе с куклите у дома и въобще не се притеснява, че долу, от тъмното под рампата, цялото градче я гледа. Казват й – това е майка ти от пиесата, това е този, онова е онзи, и еди кога си трябва да им кажеш това и това и да ги разсърдиш… или да им се харесаш… Народът я посреща бурно и с голяма радост – малката е толкова естествена, та на хората им се ще да скочат на сцената и да набият оная лелка, дето я е разплакала!
Ще стане актриса! Така си говори мало и голямо щом падне завесата.
Колкото по-голяма става – толкова повече я товарят с артистична работа. Командирована е дори да свири в оркестъра. И няма тържество и празник, на който Лили Ботева да празнува. Тя работи на сцената. Може ли училище и празник без рецитации?

Добре, ама голямата й сестра и нейният мъж са лекари. Лекарят по ония времена е много престижна личност. Може да се каже – стои плътно до лидерската тройка в малките селища – кмета, даскала и партийния секретар. Семейният съвет решава:  записват я първоначално в лаборантското медицинско училище, после търсят познати от София, щото трудно, много трудно, се влиза в медицината. Много желаещи има.
 
– Лаборантското школо беше хубаво – казва Лили, – но аз се чувствувах там като рибите от малкия стъклен аквариум в директорската стая. Още по-точно – като тях, но без вода. Като риба на сухо. Накрая – поне малко да подишам – организирах тетрален кръжок, където поради липсата на режисьор и подходяща сцена го ударихме главно на рецитации. Колби и епруветки в кабинетите звънтяха и се тресяха от постоянните ни репетиции и рецитали! И през цялото време постоянно изневерявах на учебника по вътрешни болести със Шекспир. Един ден се случи чудото. Директорът ме извика и ми съобщи, че в България е обявен национален конкурс за млади рецитатори и аз трябва непреманно да се сражавам на живот и смърт за честта и славата на училището! Допълни, че той много вярва в мене, нещо което до този момент никога не беше ми го казвал по други поводи.
 
Системата на оспорваното съревнование между най-добрите млади рецитатори на България е като че заимствувана от Олимпийските игри. Първото пресяване е в около стотина регионални центрове. Вторият кръг на квалификациите са окръжните прегледи. В София е финалът. След него вестниците, радиото, телевизията и всички почитатели на  естрадата  вкупом съобщават: „Първа в цяла България е Лили Ботева от Севлиево!”
Това, разбира се, е радост, опиянение и щастие. Но то е и още нещо много важно: Лили вече има право да заяви на всички, най-вече на близките си, че ще кандидатствува във Висшия институт за театрално изкуство!
 
ВИТИЗ, Висшият институт за физкултура, Музикалната и Художествената академии преди три-четри десетилетия са нещо като крепости, които се щурмуват от десетки хиляди талантливи деца на България, но само малцина прескачат стените и попадат в Рая… Какви са тези земи, по които и днес живеем българите, скрили в недрата си останките на неизмерими по  величие човешки  цивилизации и отглеждащи под слънцето си необикновено надарени певци, музиканти, артисти художници и спортисти – това е тайна, за която още не ни достига мъдрост да я проумеем.
 
Ботева има и малко късмет – за изпитите я подготвя нейната братовчедка Цветана Гълъбова, вече звезда в Сатиричния тетър. Независимо от това ситуацията е почти катастрофална. Може три хиляди, а и повече, бледи и зашеметени от изпитната треска кандидати за театралната сцена се скитат седмици наред по улица „Раковски”, между ВИТИЗ и Клуба БИАД от едната страна и Унгарския ресторант и Сатиричния театър от другата, между Площад Славейков и Театъра на армията. Чакат реда си и се говорят за ужасиите, с които комисията ги довършва по време на изтезанието. „А сега – представи си, че си змия и трябва да ухапеш председателя на комисисията” –  задал темата на изпитния етюд Стефан Сърчеджиев ли било или Боян Дановски на Пешо от Бургас или на Пепа от Русе… Все такива едни ги измислят…
 
В деня на истината изнасят списъците на приетите.
Приети са осем момичета. Втора сред тях е Лили Ботева.

Здрава, стройна, русокоса, със сини очи, Лили ясно се отличава от общия фон на младите българки. По-смели мъже, които знаят и някой чужд език, веднага я заговарят на немски или полски, гостуващите шведи припознават в нея някоя своя братовчедка. Но тя няма много време за разходки. Четири години от живота на омагьосаните от театъра студенти преминава в залите или на сцената на Учебния тетър във ВИТИЗ. Няма го Студентският град с дискотеките, наркотиците и някой и друг нож между ребрата.
 
Първият й професионален театър е в Ямбол.
Играе главните роли в дълга броеница от пиеси: „Владетелят на ключовете” от Милан Кундера, „Я, колко много макове” на Никола Русев, „Бюро за услуги” на  Тадеуш Кожушник, играе Елка от „Гераците”, Гертруда в „Хамлет” – постановка на Методи Андонов, Мила – в „Полите на Витоша” и в „Между два изстрела” на Яворов, снима се в телевизионния филм „Пагоните на дявола”.
И днес има у дома си в Калифорния албум със снимки от пътешествия по българските села и градчета, където изнасят театрални постановки. На една от тях е написано: „Отиваме в Елхово, играем Шекспир!” И виждаме на снимката старомодно автобусче, което пълзи по някаква тясна пътека от чернозем през огромно море от златна пшеница!
 
Едва преваля годинка като актриса в Ямбол и получава назначение в Младежкия театър в столицата. Пристига сутринта на Централна гара, качва се на трамвая и разцъвтява с куфара си пред сградата. Не познава големия град, няма квартира. Посреща я портиерът – единственият човек по това време в театъра.
– Абе, девойче, я ела у нас, с жената ще те гледаме като наша. Имаме една свободна стая, прозорецът гледа към двора, ще ти хареса…
Приема. Ето, че и тя си има вече връзка с театъра. Без връзки не може.

– Така започна първият от моите 1826 щастливи дни в Софийския младежки театър – казва Лили Ботева. – На сцената сме всяка вечер. Залите са препълнени. Има много фина публика, добре познаваща драматургията, както и нас, артистите. Аплодират ни, получавахме много цветя в гримьорните, чувствуваме се прекрасно и много близки с тези, за които правим нашето изкуство  – зрителите!  Играех заедно с такива колоси на театъра като Виктор Георгиев, Гинка Станчева, Анани Явашев, Борис Арабов, Димитър Буйнозов, Виолета Бахчеванова, Георги Черкелов, Цонка Митева, Йорданка Кузманова…

Играе и в постановки разбунили духовете, като драматизацията по Селинджър „Спасителят в ръжта”. Появява се на киноекрана във филма „Царска Милост”. Участвува в европейски театрални фестивили и гостуванията на Младежкия театър, от които паметни ще останат тези в Украйна и Русия…
 
Но през всичките тези години съдбата неусетно приближава към нея  друго събитие, което ще измени живота й изцяло.
 
– Продължавах да живея на квартира у прекрасно семейство, които ме гледаха като своя дъщеря,  – разказва Лили Ботева. –  В къщата понякога идваше един техен роднина, Сетрак Агонян, който се занимаваше с приложно изкуство. Сега и той е в САЩ, има своя корпорация за архитектурен дизайн в Ню Йорк. Случи се така, че на един мой рожден ден, играех и в премиера на сцената.

По това време Сетрак имал гост от Бейрут и ме помоли да им осигуря добри места в салона. Всичко мина блестящо. В ложите беше пълно с наши колеги артисти, художници, писатели, дипломати, имаше министри, беше дошъл и държавния глава. Аплодираха ни дълго, сцената  беше затрупана с цветя. Много – специално за мен, защото по неведоми пътища мнозина от зрителите бяха узнали за рождения ми ден.
 
„Купонът” продължи в Клуба на артиста, където бях поканила колегите си. Прекарвахме много често заедно  личните си празници по най-щастлив и радостен начин. Още не беше стигнал края на възторжения „разногласен” хор повтарящ отново и отново „Честит рожден ден”, когато забелязах, как двамата братовчеди са преодоляли успешно всички „клубни прегради” и  с ентусиазъм се включват в шумното песнопение. Очите ни с госта на Сетрак се срещнаха.

И тогава, като светкавица, през ума и тялото ми премина страх и възторг като едно цяло.  Нещо невероятно и невъзможно. Като огън и вода. „Свърши се, аз съм загубена” и  „Слънцето изгря и стопи росата на моите нежни момини утрини”…
 
Няма да забравя как двамата издебнаха удобен момент и с удивителен такт се вклиниха в плътно обкръжаващата ме колегиална среда. Сето беше поел на гърба си изцяло ролята на посланик и режисьор на нашите частни събития. Той ми поднесе от името на братовчед си, който не говореше български и така или иначе не би могъл сам да го направи, „горещите му поздрави и пожелания за всичко най хубаво”, за не знам колко си много години. И още не малко други пожелания… Сред които и „Щастлив семеен живот”!
 
Това „семеен” ме озадачи. Никога не ми беше идвало на ум досега да се сетя за него.
Сето ми поднесе и подаръка на Баркеф. Така се казваше братовчед му от Бейрут. Някаква луксозна дреха. Някакъв луксозен парфюм.

Сигурно съм се наежила по някакъв застрашителен начин. Забелязах как Баркеф видимо посърна.
„Не!”

След секунди тягостно мълчание пообясних малко нещата през зъби: ”Никога не приемем такива подаръци от непознати! Аз съм момиче израсло сред здрави семейни морал и традиции”. И така беше. Така мисля и днес.

Но изглежда имунната ми система е била вече засегната от бацила на любовта. В края на убийствената си реч може би съм се уплашила от очертаващото се фиаско.
„Но все пак може да ми направите подарък за моя рожден ден. Занесете цветята у дома ми”. По-късно реших, че с тези си думи инстинктивно съм спасила корабчето между нас, не съм го изгорила…
 
Вечерта у нас веднага разпознах цветята на Баркеф. Той беше ме разбрал. На бяха нито най-огромните, нито най-пъстрите, нито най-скъпите. Но аз действително веднага ги познах. Те издържаха свежи и разцъвтяни най-дълго в малката ми стая, в която живеех и живях с още само една  единствена, до свършека на онова незабравимо време, любов – Театърът.

А после настъпи кошмарен  период от живота ми.
Истинското щастие в живота на една жена е, може би, ЕДНА голяма любов.

Но ОЩЕ ЕДНА голяма любов по едно и също време, сигурно, е непоправимо нещастие.
 
Лили е по средата на своя Еверест на артистичното си дарование. Още малко и онова омагьосано и наречено за нея от орисниците високо място в театъра ще бъде под краката й! Това е Първата любов.

Любовта, наречена Баркеф, поставя пропаст пред върха. Това е Втората…

Нейният род и родина са с дълбоки корени в душата й. За какво й е чужбина?

Любовта, наречена Баркеф, ги изтръгва от там, за да ги присади на други континенти.

Възможно ли е тя, която целува родната земя, когато се завръща в България, да живее на друга планета, каквато й се струва Бейрут?

Не, това няма да стане!

Виктор Георгиев, директорът на театъра, й казва: „… не, не и не, не те разбирам! Не съм те чул даже! Ти си родена за театъра!
 
Бурята в душата продължава… три години!
 
През това време Баркеф прави въздушен мост между Бейрут и София.

Сетрак Агонян поддържа постоянна рубрика, чиито единствен слушател е Лили, а в репертоара си име само едно изречение: „Вие двамата сте родени един за друг”.
 
Когато тримата са заедно обикновено Баркеф предлага различни варианти, Сето превежда, Лили казва „Не”, но какъв е обратният превод на Сето за Баркеф – тайна! Лили се съмнява в точността, с която Агонян е предавал думите й на братовчед си… Но сега не му се сърди.
 
Баркаф продължава да идва и да си заминава с надежда. Той е собственик на верига магазини за оптика. Ако се направи ревизия на „търговските” му пътувания през този период, ревизорите сигурно биха констатирали, че той е снабдил всичките седем-осем милиона българи с поне два чифта очила за периода.
 
Сто и първото си решение, че не може да се откаже от театъра Лили Ботева взима в края на третото лято от познанството си с Баркеф, съобщава на всички близки и познати, че я „няма”, „не знае къде е” и „не знае кога ще се върне”.

И заминава с няколко колежки за едно скришно плажче на Балчик, където театърът имал „договор” за летуване.
 
– Бях сигурна, че не трябва повече да го виждам и да съм с Баркеф и секунда дори, защото знаех какво ще стане, ако очите ни се срещнат още веднъж…
 
… Баркеф пристига, точен като швейцараски часовник, в София и три дни и три нощи обикалят със Сето всички люде, къщи и театри, откъдето биха могли да получат информация къде е Лили. Претарашуват дори Габрово и Севлиево.  Къде се е пропукало съзаклятието – и днес не казват двамата, а и Лили не пита. Но една сутрин към десет часа, в ранния още плаж, някаква тайнствена сила откъсва сините й очи от синьото море и те съзират двама представителни тъмнокоси мъже с вратовръзки и завити крачоли, как газят през пясъка и оглеждат с шерлок-холмовски погледи проснатите под чадърите медицински сестри, звеноводки от ТКЗС, ученички и учителки, а най-вече тези, дето приличат на актриси.

Сините очи срещат черните очи. Завинаги.
После сините очи плачат почти две работни седмици, но сърцето е взело вече сто и второто твърдо решение, че Баркеф и любовта са победителите в този лют бой насред душата на Лили Ботева.
 
Има две сцени в Първото действие на пиесата, които авторът си беше отбелязал, но после реши да не ги разработва, за да не повдига повече въпроси без верен отговор, колебания и въобще всякакви признаци на безпомощност да се уточни такъв прост въпрос: кое е правилното и кое неправилното решение, което човек взима по време на живота си, кое е важното и кое не толкова важното, къде е сполучил и къде не е.
 
Първата сцена е когато Ботева отива с подобен въпрос при Заслужилата актриса на България Ана Георгиева, която по онова време има всички високи награди на театъра и цялото признание и любов на зрителите, каквото може да се събере в страната ни.

Думите на Ана са следните:
„Професията, мила, не е за цял живот. Виждаш ме – отдадох се всецяло на театъра и бях щастлива. Сега съм самотна. И много нещастна. Но го казвам само на тебе. Защото точно сега трябва да вземеш решение… Семейството е най-важното на този свят. Човек е създаден за да създава не само машини, сгради и изкуство, човек трябва да създава бъдещето на човечеството – в своя дом и семейство.
 
След нейните думи Лили се отправя към старата софийска църквица „Света Петка”. Където среща… Сетрак Агонян. Хваща го за ръкава и го замъква до свещниците, като го инструктира как и защо се палят свещи пред олтара и как хората се молят Богу за общочовешкото и за своето добро. Тогавашния майстор ковач, по-точно занаятчия, който прави и изкусни пластики от метала, също така и боксов шампион на България, безспорно има в момента огромна необходимост от Божията помощ. Подал е преди време за себе си и болната си майка прошение за „Нансенов паспорт”. Един от великите синове не човечаството, Фритьоф Нансен, е издействувал от ООН, благодарение на огромния си авторитет,  решение даващо право на арменците, стардащи от гонения и геноцид, където и да са по света, да получат поспорт за преселване – там, където пожелаят и където ги приемат да живеят.
 
Ето какво казва Сето Агонян за онова време и за случилото се чудо:
– Бях катастрофирал с мотоциклет, намествах още ставите си и скърцах отвсякъде, не бях се срещал с хора от доста време и правех, така да се каже, първите си „следкатастрофални крачки”.  И още по-лошо: не спя, не ям – чакам. Нещо бавят решението да ни „пуснат” в Америка с майка ми. Страшно се зарадвах на срещата си с Лили. Тя ми каза, че това е знамение. Че Господ помага, когато вярваш в Него. Влязохме. И тази красива млада жена, в чиято компания всеки мъж се чуства избраник на съдбата, се просна на колене пред иконите и зашепна: „Господи, само едно едничко нещо ми дай, Господи, дай ми щастието да бъда майка на децата на Баркеф!”. И аз се хвърлих на колене като нея и си шепна: „Господи, помогни ми да идем с майка ми в Америка да се излекува, дай ми сили да си намеря работа и да се хвана за занаята, дето го умея!”. Като излезохме и се разделихме, край мене мина… не можах да повярвам! Човекът от паспортния отдел, който се загледа в мене и ме втрещи: този сериозен и друг път навъсен човек ми се усмехна и рече: „Ей, арменче, къде се губиш бе, човек! Решението излезе! Айде с мене да ти го дам…” Е, как да не вярваш, че има Господ и че Бог помага, когато вярваш в него?

Действие Второ: Бейрут. Изпитанието 

Бейрут.
– Като че съм на друга планета.
Много красив град. Перлата на Средиземно море. Малкият Париж.
Моят мъж е много внимателен, нежен, грижовен, влюбен. Но е потънал до уши в своя бизнес.
Цял ден съм сама  Не зная арменски, не зная английски. Търся в красивия квартал, където живеем, някой да говори френски… 
Вечер гледам звездите от балкона. 
„Звездице, звездице, ела да ме вземеш! Ела да ме върнеш в България!”

Във всичко друго съм ОК!
За две и половина години – цели две дъщери!
Моето здраво, севлиевско,  домашно възпитание ми помага да се превърна почти мълниеносно в много добра и полезна стопанка на големия дом. 
 
Само че от от носталгия и притеснение получих нещо крайно неочаквано – стеснение на хранопровода  Не мога и вода да пия. В болницата – операция. Режат ребрата ми за да стигнат до хранопровода…  Оживях.

Неусетно дъщерите ни стават на 8 и на 6 години. Сред ужасната гражданска война, която сполетя Ливан, се ражда и синът ни. Дали в някой вселенски „тевтер” не записват след името на родилката: „войник”!  Та да се намира кой да стреля? Мъча се да махна от главата си такива мисли.

Научих арменски. 
Всеки ден е като лотария – ще останем ли живи или не?
 
Ето как протече един ден.
Малко след обед.
Сама съм.
Баркеф е блокиран в друга част на града и не може да се прибере у дома.  
Отивам в училището да взема децата.
Започва стрелба и бомбардировка.
Момичетата ми пребягват от входа на сградата до вратата на автомобила като добре обучени рейнджъри. Скачат вътре и потегляме .
След секунди на мястото, където бяхме в училищния двор, пада бомба.
Давам пълна газ и се промъкваме между също като нас паникьосани хора и коли.  Карам по шосето да вземе и сина си от яслите.
Пред нас пада бомба. Забивам като харпун спирачките. Пред нас от шосето е останала тясна ивица… Внимателно, като по острието на бръснач, минаваме по нея.
И навреме – зад нас е вече ад от земя, взрив и огън.
Държа здраво кормилото и гледам само напред – никога встрани – каквото и още там да става!
Децата мълчат, не извават нито звук. Това са обучени, военни, деца. 
Всеки стиска страха в себе си за да не плаши другите.
Ето ги яслите. Сестрите държат по едно дете в ръце и са в позата на старт на атлетическата писта. Всяка познава семейната кола на малкото същество в ръцете и когато я види дава знак. Заковавам пред входа.  На съседната улица започва престрелка. Момичето тича, подава ми детето и бежешком се връща назад. Слагам сина си в кошницата в дясно и давам газ.
Колата бясно поема познатия си път към дома. 
Някъде далече кънти канонада.  Нищо ново.
Стигаме в къщи. Спирам.
Искам да отлепя ръцете си от кормилото – не мога!
Гледам ги – те са като вдървени, далечни и чужди.
Не, не само те.
Цялата съм вкаменена. Парализа. Не мога да сляза. Не мога да се помръдна.
Децата вече не издържат. Мислят, че не съм жива.
Писък. Изскачат съседите. С огромни усилия отлепят ръцете ми от кормилото. Сгъват краката ми в коленете, като внимават да не ги счупят.
Сгъната на две или на четири ме носят  на ръце по стълбите…
Хората се опитват да повикат линейка. Но никой не може да влезе в нашия квартал. Навън се водят сражения. Губя съзнание и отново се събуждам. Странно нещо. Най-странното нещо за Бейрут. Тишина. И още по-странно – ставите ми вече се движат, па макар и като ръждядали рицарски доспехи…

По едно време в нашия квартал вилняха, седмица почти, сражения и бомбаридировките нямаха чет. Цялото семейство – Баркеф, аз и трите деца седяхме сгушени в сервизните помещения в средата на сградата. Без храна и с огромната благодарност, че не бяха разрушили водопровода…

Преживяхме и бомбен атентат срещу нашата сграда. Избухна камион натъпкан с експлозиви. Всички прозорци, стъкла, врати се стовариха  върху леглата ни, колите на паркинга бяха разбити. Но Бог ни запази и този път всички живи и здрави.

Ливанската война като че нямаше да има край. Имаше затихвания, прекъсвания, паузи, после всичко започваше отново. Мъчехме се да надхитрим съдбата – бягахме временно ту в Италия, ту в Кипър, но накрая решихме.
Заминаваме за САЩ.  Беше 1983-та година.  Завинаги.
Край на Второ действие.

Действие Трето. Америка. Животът. 

Завесата се вдига. Трето действие. Америка.
Още от самолета се вижда Статуята на свободата. Този символ е толкова разтърсващ  за изстрадалите преселници, че пулсът на сърцето се вдига като при маратонско бягане. Небостъргачите са внушителни дори от висотота на полета. На човек, живял сред стрелби и взривове му се иска по-скоро да стъпи сред тях, да се усети под тяхната закрила.
Семейството отива временно при сестрата на Баркеф в Кънектикът. Но щом краката им се почувстват достатчно сигурно върху земята на новия континент – литват към   Калифорния, където наемат първия си американски дом.

И отново всичко започва… отново.

„Артистичната памет”, свикнала да заучава текстовете на много роли, отново е на изпитание. В Бейрут Лили Ботева само за половин година усвоява писмено и разговорно арменски език, справя се и с трудния арабски. В Калифорния идва ред на английския.
 
Времето за „аклиматизация” в американската среда е екстремно малко. Но в помощ е цялото й семейство. Не се съмнява в успеха си…
Трябва час по-скоро да вземе шофьорска книжка. Нейна грижа отново е да води децата на училище.По улиците на Бейрут не се спазват почти никакви правила. Правото е на този с по-здрави нерви. В САЩ по улиците и аутострадите господствуват железни закони. Главен режисьор на транспортната сага, в която участвуват 300 милиона шофьори и техните спътници в колите, е полицията. Строгият постановчик изисква от действуващите лица абсолютно познаване, разбиране и изпълнение на дадените им роли. И всички са му благодарни за това. По-бързо, отколкото сама се надява, Ботева става перфектен персонаж на американската транспортна сцена.

Записва се още в колеж и съвестното изучаване на английския език й дава много. Днес тя няма не само никакви проблеми при своите контакти с американците и тяхната литература, изкуство и култура, но й едва ли някой може да усети какъвто и да е акцент в говора й.
Помага й много и обществената среда, в която се движи, където работи и живее. Сдружава се една изискана американка, собственик на магазин за фини и атрактивни подаръци

– Искам да дойдеш в моя магазин – казва тя. –  Ти си като магнит за клиентите – умееш да ангажираш вниманието им като от сцената! Заедно ще сме блестящ екип…

– С нея работихме години заедно – разказва Ботева. – В магазина като че бяхме гидове сред залите на музей или изложение – в света на  блестящо красиво море от предмети на бита и изкуството, което стопля очите и сърцето на хората. За 12 години усетих и разбрах духа на американеца. Идваха клиенти, които сякаш всеки път се интересуваха от нещо ново, което мога да споделя с тях за страната, където съм родена, за Европа и европейската култура и изкуство. И аз наистина се чувствувах там… ако не точно като на сцената, то поне на мястото на един от онези прекрасни американаски преподаватели в колежи и университети, които вместо на лекция говорят със студентите си в непринудена беседа. Много често и извън стените на учебното място, сред природата. Бях искрена с посетителите на магазина и сред нас царееше доверието и  любовта към красотата, добрите чувства, с които човек дава избраните подаръци на обичаните от тях хора. 

… Като я слушах, нея – „Лили Ботева от Севлиево”, както бяха обявили някога победителката в националния конкурс за художестквено слово,  неусетно в главата ми идваха спомените за мои приятели от габровско, севлиевско, великотърновско и Добруджа, които смайваха мене, софиянеца, с трудолюбието, „подредеността си” и вечната жажда да се научат на още нещо. Не подценявам другите краища на Родината, но кой знае защо именно тези приятелчета от  китните малки градчета, с които заедно учехме в университета, ми правеха впечатление.
 
– Моята жажда за обучение и за повече труд в живота ми не ме оставя на мира. Записах се студентка и изучавах 6 години специалността „Интериор-дизайн”– говори „по жицата” от Лос Анджелис Лили. – Там ни подготвяха не толкова да станем компетентни познавачи на материята, колкото да можем сами да правим всичко. Правехме много неща, правя ги и сега, когато потрябва. Мога да боядисвам стените на къщи с най-подходящите цветове и по най-професионален начин.  Мога да проектирам вътрешното обзавеждане на дома. Мога и сама да ушия пердета, да подбера мебелите, ако трябва – да ги скицирам и поръчам на мебелната фабрика.

Сега, не се изненадвайте… уча испански, половината хора в Калифорния говорят този език. 
 
С Ботева се спогодихме специално да разкажем на хората, че най-добрата „инвестиция”, която може да направи човек – това е в здравето. След това в образование и възпитание, и още, разбира се, в някой от хилядите бизнеси, които съществуват в света. И така е, защото за какво ще са ти  милионите, ако те сполети тежка и коварна болест? Как би могъл да създадеш здраво семейство и да се грижиш за децата си, ако сам страдаш и на самия тебе са ти необходими грижи?

Знае се това, но подгонени от събитията го забравяме и пренебрегваме.

– По едно време почувствах болки в кръста – говори Ботева. – Беше през 1989 година. Записах се в група за йога, която посещевам и сега. Въпреки, че от тогава няма и помен от болката. Но няма я тази болка, зная това, защото продължавам да практикувам йога. А обратната философия: не ме боли – не ми трябва йога, е най-лошата философия!

Правя и още нещо, макар и умерено, което не е приятно за някои, но аз съм вече достатъчно „на ти” с него – вдигам тежести! Имам и много добър приятел, с когото заедно ходим или тичаме из прекрасните места, в които живеем – една леко-планинска местност. По час, по два – винаги, когато може, се занимаваме с  личната си кондиция. Казва се Ринго Стар, което име, мисля, подхожда на това много сърцато „наше куче”.
 
… В последните ни разговори, свързани с тази публикация на българския вестник в САЩ „Старт Чикаго”, стана дума за мисията, на която човек посвещава своето време от живота си по нашата планета. Щастливи са тези, които я осъзнаят рано и могат да й се посветят изцяло. Други тръгват в една посока, после променят своя път, намират нови цели и ги преследват с нова енергия. Те също са избраници на съдбата. Защото пламъците в душата им не угасват.
 
– Току що се прибрах у дома – чувам гласа й. – Бях на репетиция. Нашият диригент е уникален – обича ни и е безжалостен към нас. Четири часа нон-стоп свирене…
 
Синът на Лили и Баркеф, най-младото им дете, е композитор и директор за специални проекти в Консерваторията на Лос Анджелис. Лили казва:
– По едно време той ми предложи да вземам уроци по цигулка. Намерих си учител – перфекционист. Бързо напреднах. Сега свиря в два оркестъра. Единият е университетски, с другия посещаваме домове за възрастни хора и изнасяме концерти пред тази изключително интелигентна и благодарна аудитория.
 
Друг път се свързах с нея привечер. Аз звъня, а тя, заедно със сина и снахата прибират велосипедите в гаража след ведрите километри, прекарани на гърба на двете търкалящи се колелета.

Едната им дъщеря, завършила специалност в областта на семейния бизнес, е мениджър на техните магазини за оптика в Калифорния.  Другата, завършила журналистика в САЩ, сега е в Бейрут със своето семейство и е специалист в рекламната сфера и мениджмънта също на семеен бизнес, свъзан с модни магазини.

И трите деца приличат много на своите родители. Те са волеви личности. Отрано са разбрали какво могат да дадат на хората и го правят.

– Нашата, родителска, грижа беше да им кажем отрано и да ги научим да обичат и вярват в хората, да се радват, когато дават на обществото… Моята любов и избор –  съпругът ми Баркеф, отвори пред мен вратите на много възможности. Винаги и аз и децата ни сме били под закрилата на неговата любов. Винаги е бил с нас, вярната опора, винаги сме били осигурени с всичко от него. Щастливи сме от думите на децата ни – „…ние се гордеем с вас!”

Разбира се – имам и една затворена стаичка в сърцето си. Никога няма да забравя сцената! Преди три години тук играх във френската пиеса „Женски съмнения”. Бях собственичка на хотел в Париж… Много исках и пак се качих на сцената! Беше незабравимо. Неотдавна дойде Анани Явашев. Прибрал моя артистичен портрет, поставен някога, заедно със снимките на всички колеги, във фоайето на Младежкия театър. Донесе ми го чак в Лос Анджелис. Той самият сега живее в Ню Йорк. Тогава си поговорихме славно – отново за театъра – вечната любов на всеки, който е играл на сцената!
 
Струва ми се, че Лили Ботева не усеща годините си. По-точно – чувства само 30 – 35 от тях – толкова млада и енергична е нейната душевна и емоционална същност! Това е щастие, което, безспорно, заслужава.

– Иска ми се да правя неща, които и на млади години не съм правила! – прелитат думите й от Лос Анджелис до Чикаго. Чувствува се в тях и усмивката на тази щастлива жена, съпруга, майка и рано напуснала театъра актриса, чиято история оправдава думите: „…животът е най-голямата сцена”. На тази сцена Бог е отредил на българката Лили Ботева да играе само добри, възвишени, благородни и дори героични роли в нашето смутно време…  
 
Интервю на
Климент ВЕЛИЧКОВ        
„Старт Чикаго”, САЩ