Равиня Фестивал
През лятото на 2009 година бях за два месеца на гости в Чикаго. По-точно децата ми работят в Чикаго, но не харесват големия шум и напрежението на големия град и живеят в град Аврора, който се намира западно от мегаполиса. Това е един град, по американските мащаби малък, като квартал на Чикаго, но има над 170 хиляди жители и по нашите мащаби се смята голям.
По време на гостуването ми посетихме доста забележителности в Чикаго, околностите му, че и по-далеч. Предложиха ми на 12 юли да ме заведат на симфоничен концерт в парка Равиния. Както ме запознаха предварително ще си носим столове, вино и храна или само някакво мезе. Много се учудих. Какъв е този симфоничен концерт, на който ще си носим столове, че и ще ядем? Тръгнах със странно настроение и бях готова за разочарование.
Ще разкажа по-подробно за този странен симфоничен концерт. Той е в рамките на Равиния Фестивал (англ. Ravinia Festival), който се провеждал ежегодно от 1904 година в този парк, където гражданите от Чикаго и околността могат да се срещнат с приятели, да прекарат със семействата си прекрасно времето и да послушат музиката на известни музиканти или състави на годината. Паркът е голям. Има много и грамадни дървета, цветни площи и просторни поляни. Има специална сцена-павильон с места за сядане. Въпреки, че в откритата зала местата са много, те са малко за такъв концерт-фестивал, на който присъстваха по моя неточна преценка повече от десет хиляди души. За павильона билетите бяха по 30 долара, а за поляните по 8. Хората на поляните си носеха столове, някои даже маси, одеала, колички, храна и напитки. С пристигането се разполагаха на празно място, разтваряха саковете, хладилните чанти, сгъваемите столове и маси и започваха голямото ядене. В това време се изпълнява музикалната програма.
Този път концертът беше на Чикагският симфоничен оркестър, който изпълни произведения на Чайковски: Концерт за цигулка и оркестър, опус 35 със солист Miriam Fried; сюити от “Лешникотрошачката” и накрая 1812, фестивална увертюра, опус 49 с канонади.
Поради голямо задръстване по пътя ние закъсняхме, защото паркингите около парка били заети и ни насочиха към други. От там с автобуси, специално наети за случая, ни закараха до парка. Там имаше толкова много хора, че дълго се наложи да търсим свободно местенце за нашите столове. Намерихме под едно дърво и разтворихме тежките туристически шезлонги. Концертът беше започнал преди половин час, но ние се успокоихме и заслушахме. Да се слуша симфонична музика, когато наоколо непрекъснато ходят хора, други ядат, разговарят, деца щъкат и играят е нещо необикновено. Беше ми странно и нервно. Със снахата решихме да отидем при естрадата и да потърсим програма. Като отидохме, там видях седящите слушатели в откритата зала, в която пускаха само хората с билети за там. Извън нея, на най-близката поляна, седяха на тревата запалените любители на симфоничната музика, които слушаха и се виждаше, че са не само любители, но и познавачи. Успях да си взема брошура от едно момче-разпоредител и да разгледам подробно програмата. Сега вече се успокоих и се заслушах както трябва да се слуша такава музика. Изпълняваха още концерта за цигулка и оркестър на П.И.Чайковски. Току що започнаха Finale: Alegro vivacissimo. Изслушахме го до края и се убедих, че това е изпълнение на голям и силен оркестър и се слуша от любители и познавачи на тази музика. Последваха бурни и продължителни аплодисменти.
Ние се върнахме при столовете си и докато трая почивката се почерпихме като всички. Носехме си бяло вино и ядки за мезе. Започнах да се оглеждам в публиката около нас. Ние бяхме много далече от сцената и тук по-голяма част от хората бяха дошли като че повече на пикник, отколкото на концерт. Имаше различни. В ляво от нас компанията си ядеше и пиеше и ми се струваше, че не се интересуваше от музиката или тя й беше приятен фон. Един баща танцуваше с малкия си син на ръце в такт с танците от „Лешникотрошачката”. От дясно, малко по-напред седеше интересна двойка възрастни мъж и жена. Имаха маса, застлана с бяла покривка. На нея първо имаше две бутилки с вино – бяло и червено, според вкуса на всеки, и закуски. Вазичка с цветя красеше масата. Седяха си двамата на столове и слушаха с внимание музиката. Като свършиха с виното, всичко беше прибрано (без вазичката с цветята) и се появиха малки чашки с някакво питие, което не се наемам да определя. Вниманието им към музикалното изпълнение беше голямо. Наблюдавах тази достолепна двойка и се възхищавах на аристократизма им, въпреки, а може би тъкмо поради странната за мен обстановка.
Мислих, разсъждавах, разговарях със снахата и стигнах до извода, че американците са странни и различни от нас хора. Да се даде възможност на толкова много хора да чуят елитарна музика може само в парк и на поляна. Не е ли това показателно за наличие на демокрация – всички да получат шанс, право? Не всички чуха музиката, но всички, даже малките деца разбраха, че има симфонична музика, която звучи красиво. Колко хора могат да попаднат, да си позволят да платят или по желание да отидат на концерт в зала и да слушат изпълнение на Чикагския симфоничен оркестър, където билетите не са по 30 или по 8 долара? И аз нямаше да имам тази възможност.
Друго, което ми направи силно впечатление, беше организацията. Тя беше невероятна! Автобуси имаше за всички. Даже закъснелите като нас бяха извозени. Докато стояхме спокойно на опашка да ни дойде реда да влезем в автобуса разпоредители ни информираха, че въпреки че концертът е започнал ще ни закарат и шеговито ни обещаваха, че ще чуем края му. До всеки автобус две възрастни жени помагаха хората да се качат и да заемат спокойно всички места. При слизането пак разпоредители показват от къде да се мине. При павильона млади момчета и момичета с униформа и надписи “Ravinia Festival” упътваха и пропускаха хората, раздаваха програми на желаещите.
Когато концертът завърши всички си събраха багажите, а отпадъците изхвърлиха в поставените на много места контейнери и кофи. Поляните останаха чисти, без хартийка, чашка или бутилка по тях. Помислих си как изглеждат напуснатите площади, стадиони и поляни у нас след концерт или мач!?
Изумена бях при връщането. Дълга редица от парапети указваше къде хората да застанат на голямата опашка. Като я видяхме си помислихме, че скоро няма да ни дойде реда. Не беше обаче така. Автобусите идваха един след друг и качването ставаше бързо. Разпоредителки казваха кои автобуси до кои паркинги са. Всички хора си заемаха местата на опашката и спокойно изчакваха реда си. Нямаше нервничене, блъскане, забележки, пререждане. Да има как да пренесем българския народ да види какво значи култура на поведение на обществено място, а организаторите на мероприятия у нас – как трябва да се организират и провеждат. Всичко: от пътуването, самия концерт, организацията в павилиона и на поляните, особено излизането и връщането беше нещо за което, ако бяха ми разказвали, че може да се направи така перфектно, не бих повярвала. Видях го, сега го вярвам, ще го разказвам на други и ще се опитвам да ги убедя, че то може да се създаде, ако се изпълнява, но от всички. Да! Да се изпълнява от всички!
Върнахме се късно, към полунощ, физически изморени, но духовно обогатени с още един прекрасен емоционален ден!
20 юли 2009 г.
