Човекът, който може
Шефкет Чападжиев бе сред първите хора, които срещнах, когато се приземих в Чикаго и който веднага ме попита, гледайки ме право в очите – “Има ли къде да спиш?”. Моите стари познати при такива срещи на аеропорта обикновено ме питаха: “Носиш ли троянска сливова?”.
А срещата с него беше случайна. Нито аз го знаех кой е, нито той знаеше кой съм.
Години след това, когато вече се знаем, започваме разговора ни с нещо малко далечко от нас, но по неведоми пътища внезапно станало близко… Говорим за хора с разбити духовни и морални устои. Срутени от наркотици и алкохолизъм, поставени в инвалидна количка от болести и нещастия. Декласирани от обществото заради характера си или престъпления.
Говорим за тези от тях, които събират сили и стигат спасителен бряг. И за другите – които потъват. Говорим по-точно за книгата, която Сабрина току-що е издала в Ню Йорк.
Сабрина е по-малката му дъщеря. По страниците е изписала съдби на наши съвременници – млади и вече не млади художници, музиканти, дизайнери, работещи, неработещи, клошари…
Като автор Сабрина търси опорните точки, които са помогнали на спасените. Описва ги внимателно и ярко, срещала се е с мнозина от тези, за които пише. Не е само интересно да го прочетеш, може и да помогне някому. За мен това ми дава много информация: Сабрина се е срасла със семейния корен и върви по пътя на баща си.
Чап явно се гордее с хубавата и приета като топъл хляб от издателите книга на Сабрина, но се въздържа от похвали.
– Бях в България, когато е издала книгата си. Лев не ми е поискала докато тичаше да я пише. Даже съвсем бегло ми каза по едно време, че прави нещо такова.
София, голямата дъщеря, е завършила Театрална академия в Ню Йорк, имала е специализация в театър “Юджин О’Нийл”, преподавала е две години в Германия, после в Кънектикът, в момента изнасяше лекции в Канада, след което щеше да слезе на юг – в Калифорния…
В семейството беше останал само Семи Чападжиев, най-младият от децата.
За минутки край нас се мярна госпожа Чападжиева, но разговорът с нея премина с променлив успех. Не са я научили да говори български. Все пак почти светкавичната ми раздяла с тази великолепна южноамериканка бе придружена с едно звучно и много приятелско, италиaнско “Чао”!
Страничка от Чапологията
За Чап е писано много и човек обикновено се стряска като прочете, че той е някакъв митичен архимилионер, който притежавал най-голямата полиграфична база в Северна Америка (където се издава половината от световната печатна продукция), че ще бъде първият ни сънародник – космически пътешественик и още много други неща. Затова и почнах да ви занимавам с другата страна на медала. Колко може да бъде близък до тебе като човек и как простичко може да се срещнете и говорите. Като ни видя с него приятелят ми Илия, който вчера се върна от България, се удари по челото и рече:
– Човече, ти знаеш ли, че за разговор с такъв човек в България две дузини бодигардове блокират заведението и околните улици…
– Е, да де, ама той не е “такъв” – беше първото, което ми дойде в главата.
Все пак най-често го свързват с парите. И в едно всички писания са единни – че е стъпил в Америка с точно 75 цента в джоба. Което показва могъществото на интернет, откъдето се взима тази цифра. По-нататък преброяването на Чаповите пари е свободна територия. Всеки пише, че има толкова, докъдето му стигне авторското вдъхновение.
Единствената, обаче, доказана истина за неговите пари е тази, че са пари, спечелени по абсолютно честен начин. От производство на книги и списания, където Чап е плащал много добри заплати на своите работници.
Защо на човек му трябва чисто име
Въобще не е вярно, че Шефкет Чападжиев е стъпил в Новия свят само с тия легендарни 75 цента. Той донася със себе си богатството на един морал, който е много характерен за мнозинството родопчани. Дори враждебният към него режим, когото оставя зад гърба си, не може да опетни и в тайните досиета на секретните си служби, където го разследват за “предетелство и измяна”, името му на добър и честен и човек.
“Когато си тръгнах от България” – разказва Чападжиев в книгата, написана за него от българския, по-късно дошъл да живее и работи в Чикаго журналист Орлин Крумов, – “бях младо момче и големият морален въпрос пред мен беше: дали моите приятели и съседи от Мадан няма да си помислят, че съм пренесъл през границата нещо чуждо, че съм взел нещо общо. Много държах името ми да остане чисто.
Защо ти трябва чисто име? – питаха ме приятели. – Та ти никога повече няма да се върнеш в България!
Дори да не се върна, отговарях аз, името ми трябва да е чисто. Където и да съм, аз оставам част от България! По мен чуждите хора ще съдят каква е страната ни, морални ли са хората й…
Скромното ми мнение е, че като опазих името си добро, аз опазих името на България.
Втората ми Родина – Съединените Американски Щати, ме научи да не деля хората на “правилни” и “неправилни”, когато помагам, колкото мога. Всички хора са равни пред бедите. Независимо дали са християни или мюсюлмани, с леви или десни убеждения. И аз ще продължавам да го правя.”
Шефкет Чападжиев е толкова беден на превземки и голословие, че ти прилича на пришелец – от друго време, от други места…
Преди години нашият съгражданин от Чикаго получи Голямата Награда на Мисията за България на Международната организация по миграция, присъждана за особени лични заслуги, за съхраняване на народните традиции и дългогодишна благотворителна дейност. Стана център на медийно внимание. Културният, икономически и политически елит, начело с президента, дойдоха да изразят своята почит. И тогава и после, както винаги, си остана земен, точно какъвто си е бил винаги. Все си мисля, че той е сред най-трезвите и най-здраво стъпили на земята българи, постигнали много в бизнеса и запазили човешката си същност и достойнства.
През последните 28 години е бил 28 пъти в България. Не говори, но преживява дълбоко неправдите и немотията, които среща там. Известен е със своята благотворителност и мнозина го чакат с нетърпение – започвайки от родния Мадан, преминавайки през София, та чак до Чикаго. Зная, че е помогнал през годините на болницата в Смолян, на дом за стари хора в с. Фетово, на Работническата болница в Мадан, на църкви и джамии, включително и на българските православни храмове в Чикаго, правил е традиционните за Родопите чешми. Остават неказани много други случаи, в които подадената от него ръка е укрепвала или буквално изправяла на крака. Поне в Чикаго мнозина българи, културни, образователни и други наши сдружения са му благодарни за това.
От него искат помощ за какво ли не – за лекарства и венчални пръстени, за керемиди, при болест и нещастие, за спешни и неотложни плащания. На един даден долар се трупат още две молби за още… В тази надпревара за помощи най-често не участвуват най-нуждаещите се. Страдат хора от липса на пари за цяр, загиват таланти защото обществото няма пари за книгите и картините им, за изобретенията им – душата на тези хора не е пригодена да си намери помощ… Той знае това и го каза в своето слово при получаване на наградата:
“А вие, приятели, гответе нови награди за миграцията… Защото, за съжаление, човечеството е в 21 век, но хората продължават да минават границите с една торба багаж и с тонове несигурност и страх. Ще ни трябват много, много хора, които да помогнат на изпадналите в беда.”
Един българин в страната на милионерите
Винаги го питат как той, момчето от Родопите, дошло в чуждоезична среда, се е изкачило от най-ниското стъпало до висините на капитала. Но такива са били и много от познатите на света американски милионери. Повечето от легендарните личности на Америка започват своя финансов маратон от най-ниската стълбица на обществото. Само че практичният им ум, енергия и работоспособност, умението да не разпиляват силите си в различни посоки, им дава преимущество пред хората, които по-често се заглеждат в картите или телевизора, в менюто на ресторанта и в приятните компании…
В наше време над 4 000 000 американски семейства се считат за милионери. Ако едно семейство се състои средно от четирима това значи, че американските милионери са колкото две Българии… 80 процента от тях са милионери не по наследство, не са деца на лордове или членове на графски фамилии, нито са деца на бивши комисари и депутати. Те са направили своите капитали, както и Чападжиев, със собствените си ръце. Те са милионери първо поколение. Това е още едно доказателство за наистина необятните възможности на тази страна. Също и за добрия избор, който са направили българите, дошли да живеят и работят в Америка.
Живот с 5 долара седмично
Но преди човек да събере плодовете на смелостта си да почне нещо ново и голямо трябва да мине през гори тилилейски, докато узрее за новия си живот в Америка.
Ето какво разказва Чап в същата книга – “Чападжиев” на Орлин Крумов, който е и първият журналист, издаващ български чикагски вестник след деветдесетте години, нарекъл го “Гуд лак”:
“Близо половин година преживявахме с нищожната сума от 5 долара на седмица с Хамид Русев, с когото избягахме през границата – пише Чападжиев в своята книга за първите си дни в Чикаго. – Менюто беше: за закуска – фасул, за обяд – фасул, за вечеря – фасул… От време на време си купувахме пиле. Разделяхме си домашната работа така: той готвеше, аз миех чиниите.”
Идва и празникът на “първата истинска работа”: разнасяне олио по домовете. Двамата запасват като картечна лента бутилките с ремъци през рамо и крещят из улиците: “Криско оил, Криско оил!”
Плащат им по долар на час. Е, времената са били други, всичко е било по-евтино…
После работят във фабрика за шмиргели. Стигат до 3 долара на час. Но желязното правило за разходите – 5 долара на седмица – не се нарушава.
“Много рядко си купувахме по някоя кока-кола, но после се лишавахме от нещо друго. Когато спестихме малко – върнахме парите на църквата – спонсор от Ню Йорк, която ни бе платила корабните билети”…
После наемат малък ресторант, но незнанието на английски език им пречи да общуват с клиентите, снабдителите им надуват цените, трябва да работят в кухнята наравно със своите работници и след година връщат (със загуба) ресторанта на собственика му…
За малко време отиват като сервитьори във Вашингтон.
С връщането си в Чикаго Чап се жени за познатата ви вече пленителна еквадорка Магдалена Буено.
За да издържа семейството си започва да работи в складове за канцеларски материали. Трудолюбието му става пословично. След четири месеца му предлагат да стане… началник на склада! Още месец и складът става “номер едно”!
Първи крачки в големия бизнес
По едно време започва да купува и продава автомобили, но не за дълго време.
През 1973 г. отива да работи в голяма печатарска компания, без да напуска един книговезки цех, където припечелва по някоя пара. Денят му е от 16 часа работа. “Бях толкова зает, че нямах време да си осребрявам чековете, а следователно – да си похарча парите…”
След 10 години в полиграфията той е вече достатъчно осигурен, но желанието му да усъвършенства процесите и бизнеса се увеличават. През 1976 г. регистрира корпорация “Chap’s Bindery Corp.” Лети до Лос Анжелис, където купува евтини книговезки машини, втора употреба.
В Чикаго наема част от помещението в една печатница, огражда го и започва… да раздава визитки и чака клиенти. Не става изведнъж. През 1977 .г изпълнява първата голяма поръчка – сгъва 7 милиона писма и получава 9 000 долара.
Най-трудният милион
Скоро намира и съдружници. На година почват да печелят по 500 000. Разбира, че трудно се прави само първият милион. Нататък е по-лесно… Става редовен изложител на големите полиграфически панаири в Германия, Англия и Швейцария. Неговото производство, благодарение на новите съвременните машини, с които вече развива бизнеса си и перфектната организация, която установява, печели много почитатели и клиенти…
“През следващите десетилетия винаги бях в състояние да съм с една крачка по-напред от другите – казва Чападжиев. – Проблемите започнаха да отпадат един след друг. Можех да закупя всяка нова технология. Дневната продукция при брошурите бе в порядъка на 40-50 милиона екземпляра. Аз не съм по-умен от конкурентите си, но бях отдаден изцяло, с душа и сърце на бизнеса. Имах здрави връзки с най-големите и платежоспособни клиенти – автомобилните гиганти “Дженерал Моторс”, “Крайслер”, “Форд”, с най-големите търговски компании – “Сиърс”, “Монтгомери Уърлд”…
От това, което казвам, сякаш излиза, че големите пари се правят много лесно. Нищо подобно. Началото винаги е страшно, убийствено трудно! Грешката на много начинаещи бизнесмени, е че често се хвърлят на нещо голямо – голяма сделка, голяма фабрика, голям бизнес. По-добре е да се започне от нещо малко. Човек трябва да научи тънкостите на бизнеса, да докаже, че е способен и… всичко ще дойде от само себе си.
Диалог, а не конфронтация, носят добро на нацията
Днес много говорим за трудната орис на страната и народа ни. В България песимизмът като че стига болезнени размери. От тук погледнато нещата там не изглеждат по-добре, но може да се прави някакъв паралел, колкото и да е труден.
Чападжиев не иска да бъде краен в своето мнение. Въпреки, че добре познава процесите през последните десетилетия в българската държава и общество. За неговата прямота и откровеност не е трудно да намери добър език с всеки човек. С болшинството политици добре се познава. Те знаят неговото мнение по жизнено важни неща и той знае тяхното. Никога не се замисля с кого трябва да се срещне – “жълт”, “син”, “червен”, “зелен” или многоцветен… ако това е в полза на България. Срещал се е с всички президенти на страната, с министри, лидери на партии и движения. Във всеки от тях има светла и сенчеста страна. За Чап е лесно да се ориентира кой кой е и да бъде откровен с него. Защото е независим човек. Не търси работа и не носи документ за подпис. Чап идва да дава, не да вземе нещо за себе си. Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов, Ренета Инджова, Георги Пирински, Иван Костов, американските посланици у нас и българските в САЩ – това е широка аудитория, пред която Чап е представял своята гледна точка, своя опит, наученото по неговия необикновен жизнен път, какъвто, ей Богу, се случва веднъж на милиони…
Не зная колко пъти и за какво нашите политически лидери и общественици са се вслушали в думите на този много преживял и струпал много мъдрост (и пари) човек. Не зная какво ще вършат по-нататък на политическата сцена, където наскоро се оказа, че ще се прави нещо и за българите в чужбина. Но зная, че Българското Чикаго е стохиляден град и по време на избори сме много търсени и ухажвани като избиратели.
Не зная само защо никога не ни търсят като избираеми. И ако, според правилата, на 30, 50, или повече хиляди избиратели се пада народен представител, редно е да изпратим в Парламента и ние поне един човек от нашата черга.
Няма да ни трябва фенер да го открием. Това е Чап, човекът с чисто име и гигантски опит. Ясен пример как с чест и труд може да се стигне толкова напред!
Колко интересно ще бъде да видим в парламента депутат на Българското Чикаго, който няма да се занимава с плажове и хотели по Черноморието и няма да е изкъсо вързан за своята партия-хранителка.
А в това, че знае какво да стори за българската общност – няма и грам съмнение!
Принципите
Говорейких за Чап – обикновено става дума за неговите принципи. В днешния взаимно обвързан свят не може да се каже, че корупцията започва от Драгоман и свършва някъде към Свиленград, та затова българите са лошите момчета на Европа.
Но когато някъде беззаконието е 80 процента, другаде 10 – ясно е къде свети червеният светофар за опасност.
В България стремежът към държавната администрация и политика понякога е свързан с възможността за създаване на личен бизнес и бъдещото му развите. Законът не се спазва еднакво за всички. Онези, които държат кормилото на администрацията избират пътя към собствена печалба, при силно пренебрегване на обществените интереси. И местните структури на управлението също гледат към постове и позиции, от които Темида може да се пренебрегва или заобикаля. Смяната на властта, изглежда, не помага. В управленията идват нови хора, склонни да заякнат малко икономически, нищо, че са слабо подготвени управленчески.
В САЩ притежаталите на капитали са конценtрирани върху своя бизнес и нямат нужда да встъпват в административните и политически кръгове заради свои интереси. Както прави Бъфет – един от най-големите милиардери в наши дни. Печели много пари, които на неговите години вече не са му необходими. Като работи от сутрин до вечер, което пък съвсем не му трябва. Но така му харесва и така е свикнал. Той влага труда си и своите огромни пари в полезни неща. И един ден всичко ще остане на обществото. Обществената значимост на онова, което тук правят богатите хора, е “непозната територия” за сума ти наши предприемачи.
Чап е абсолютно убеден, че полезен за обществото може да бъде не само разумен и образован човек, но и ако този човек има стабилно състояние и е независим. Как да управлява парите на държавата, вътрешните работи, дипломацията, икономиката и пр. когато не е успял да укрепи семейството си, останал е в нужда и гледа в ръцете другиго, пред когото трябва да превива гръб?
– Гледам на парите като на възможност, с която мога да направя нещо необходимо за мен и семейството ми, за обществото, когато трябва и за някого, комуто това е много необходимо.
Не сме разговаряли, но зная, че правейки добро някъде, Чап не парадира с него. Нашият разговор бе тъкмо пред старта на Олимпийските игри в Пекин, та бях прочел в един древен китайски трактат следното: “Да се изтъкваш, вършейки достойни дела – това е болест”. И още – спомняйки си казаното по-горе: “Използвайки властта си, да вършиш произвол – това е болест.”
– Пътят към стабилно общество – казва Чап, – е да работим почтено и отговорно, да оправим нашето лично икономическо състояние. И само тогава можем да сме в полза на обществото. Да помагаме за духовност и култура, на хора, читалища, болници. Човек не трябва да мисли само за пари, но само парите го правят икономически независим.
Климент Величков и Кина Бъговска
Материал на “Старт Чикаго”
