Болестта на народа

      Не си спомням кога за първи път чух този мит, но ми се иска с него да започна разказа си.
      Та, за какво става дума: Някога, Господ създал земята, растенията, животните, човека и всичко на света. Дал Господ на всички народи земя. На едни била по-равнинна, на други по-планинска; по на север, по на юг. Когато всичката земя била вече разпределена, тичешком запъхтян се появил вечно закъсняващият българин. И той искал място под небето за народа си. Ами сега? Няма вече свободна земя, всичката е раздадена. Не може да се вземе от някого – ще се обиди. Думата на Господ на две не става. Помислил добрият човек и решил: „ Ще ви дам част от рая. Няма да е голяма, но рай ще е.”

Така и станало. Нямало по-добра земя от тази. Имало и планини, и равнини. Рекичките били малки, но затова пък с бистра и студена вода. Планините били покрити с вековни гори. Планинските езера били божествено красиви.
      Само нямало къде Господ да смести тази малка земя – като една човешка длан. Но нали Той всичко може, сместил я на Балканите. Хубаво било мястото: добър климат, кръстопът и като за награда до голяма река – най-дългата на материка. Само дето много ветровито, но не откъм климат, а поради вечните хорски бури, които вилнеели и не стихвали по тези места. Е, не може всички добрини да се съберат на едно място я!
      Живял си българският народ много години, векове, повече от хилядолетие даже. Не му било леко и спокойно. Все се намирали съседи, дето искали да го изместят, да го поробят и какво ли не. Народът български обаче не си давал земята, че и вярата. Бранел я. Но винаги успявал да я опази. Даже като роб не се отказвал от нея и пак си връщал свободата и земята. Силен и работлив народ бил. Болест не знаел. Работел от тъмно до тъмно. Голяма челяд хранел. Житейските бури го калили. Корав и държелив станал. На себе си разчитал. Че на кого да разчита?
          Времето минавало. Сменяли се царе, господари. Дошло времето на социално равенство. За да бъде равенство, никой нищо свое не трябвало има. Събрали земята общо и людете само я обработвали и получавали каквото им било нужно. Построили много фабрики, заводи, язовири, кораби и какво ли не. Това добре, но командвала цялото имане и всичкия народ само държавата. Тя станала собственик на цялото богатство. Тя получавала, тя разпределяла и давала на людете що им се полагало. Държавата им строяла къщи, намирала им работа, учела децата им, лекувала ги. С две думи освободила народа от много грижи и ги поела тя. Да освободиш от грижи може, но да ги поемеш и добре да ги вършиш е друго. Трудно е. Още по-трудно е справедливо, според труда да се разпределят благата. Трябвало според заслугите и според потребностите. Добре, но нужното е различно. Едни се задоволявали с полученото, но имало и недоволни. Постепенно всички започнали да искат повече.  Не им харесвало това равенство. Как така ще сме равни, като по ум и сила сме различни? Не я искаме тая справедливост, а и тя не била съвсем справедлива справедливост. Минали години, десетилетия, че даже половин век се изнизал. Сменили се няколко поколения. Грижела се  за тях държавата. Дали е била добра или недостатъчна тази грижа, но си е била грижа. Научили се хората да получават, а като не получавали да си искат от държавата, това, що им било потребно, че и повече. Омързеливил се работният преди народ. Станал и в някаква степен  готованец. Нали има държава, която е казала, че ще се грижи за него – нека се грижи.
       Минавали годините. Дошъл краят на двайсети век. Станало тъй, че над ветровитото място, над отрязаното от рая кътче се развихрил голям ураган. Помел и разрушил съграденото с труда на народа. Каквото ураганът не успял да унищожи го сторили някои ненаситни хора. Те се награбили и разбогатели. По-голямата част от людете обаче станали бедни, даже много бедни. Появил се нов поминък – клошарство, който бил неизвестен преди, даже думата хората не знаели що значи. Управляващите все обещавали светло бъдеще, но светлина не се виждала. Минавали години, едно, че и второ десетилетие. Твърде дълго се проточила тази демокрация, дето щяла да даде свобода и да направи живота по-добър от социалистическия. Загубил народът търпението си, а че бил търпелив преди никой не се съмнявал. Не протестирал като чехите, като поляците и като други народи. Сега, обаче търпилото му секнало и той все бил недоволен. И с право! Не само протестирал, но и заболял и то сериозно. Заболял от много сериозна и трудна за лекуване болест – недоволстване и постоянно оплакване. Да, недоволен бил от всичко. Вече нямал очи даже за малкото хубави неща, които имало. Недоволствал от началниците се, от работата си, която трудно намирал, но като я намерел тя не му харесвала и не му се работела, недоволен бил от заплатата, от всичко. Най-много бил недоволен от държавата. Защо тя не му осигурява всичко, което иска, защо се е отказала от него? Забравили хората, че първо те се отказали да получават всичко от държавата, че не харесвали да има уравниловка, че нямали свобода всеки да прави и говори каквото и както си иска.

      Какво станало, как станало, но този храбър и държелив векове народ заболял. Не била болестта му като другите болести, а особена. Лек за нея нямало – не бил още измислен. Вече не му се работело. Искало му се повече пари и всички потреби да получава, но държавата да му ги дава. Държава, партии, управляващи и началства, що го управлявали, упреквал за хала си. Упреквал и чакал. Недоволствал и искал.
      В една мъдра книга е написано, че първо трябва да дадеш, за да получиш. Добре, но кой да му я напомня често на народа тая мъдрост, като нейните хранители и разпространители от църквите били заети със свои си дела – да си делят имоти и власт?
      Дано най-младите излязат умни и заболяването не ги прихване или поне не стане хроническо, че да вземат сами да се оправят, а не да чакат на държава и родители. Вярвам, че ще стане! Младостта е голяма сила! Само не трябва да й пречим и повече да й вярваме!

Здравка Цанкова

Юли 2008 г.