ЧУДНИТЕ РОДОПИ
Много песни са изпети за „Родопа планина” още от времето на Орфей, че до наши дни; много възторг е предизвикала и продължава да предизвиква у всички, докоснали се до красотата на незабравимите й гори, върхове, реки, рекички, долини, пещери, курорти… Предстоеше и ние да я посетим.
Екскурзията ни беше организирана от русенската организация на Българския Червен кръст, съвместно с пенсионерски клубове. В групата участваше и гостенката Раиса Синельникова от Беларус, която е консултант на Швейцарския червен кръст по проекта на БЧК за работа с възрастните хора. Целта на пътуването беше обмяна на опит с червенокръстките организации в градовете Пловдив, Смолян и Габрово, в това число и за работата им с възрастните хора, съчетано с разглеждане на Родопския край. Съгласно програмата, в срещите е предвидено да участват доброволците на БЧК, а другата част от екскурзиантите ще имат възможност, подпомогнати от местни доброволки, да разгледат някои от забележителностите на посетените градове.
Въоръжени с добра програма и много ентусиазъм тръгнахме от Русе на 21 юли в 6 часа сутринта и през Прохода на Републиката се насочихме към Пловдив.
Пловдив се намира в западната част на Горнотракийската низина, на двата бряга на река Марица, на 15 км северно от Родопите и на 50 км южно от Стара планина. Застроен е в подножието на седем сиенитни тепета и по тази причина често е наричан „Градът под тепетата” и „Градът на седемте тепета”. Той е административен център на областта.
По данни на Националния статистически институт към 31.12.2013 г населението на Пловдив се изчислява на 341 041 души, което представлява около 5% от населението на България и е го нарежда като втори по големина сред българските градове. Той е един от най-старите европейски градове и е съвременник на Троя. Води началото си 6000 г.пр.Хр. Първото му име се предполага, че е Кендрисос – по епитета на главното божество на града през римската епоха Аполон Кендрисос. Около 1200 г.пр.Хр. траките създават укрепено селище, наречено Евмолпиас – ада. През 342 г.пр.Хр. е завладян от Филип II Македонски – баща на Александър Велики, който го преименува на Филипополис (Град на Филип). По-късно траките го завземат и го наричат Пулпудева. Градът е носил и други имена в зависимост в кои ръце се е намирал. През 46 г.сл.Хр. е в пределите на Римската империя и отново е преименуван – на Тримонциум (Трихълмие).
С пристигането си бяхме посрещнати от доброволки от града и участничките в срещата за обмяна на опит влязоха в сграда на организацията, където се намира т.н. „Хлебна къща”. Имах възможност да присъствам и останах приятно изненадана как значението и историята на хляба, придобиването на умения за месене и печене и др. могат да се използват за профилактични и лечебни цели. Всички участвахме в замесването и изпичането на хляб и после при дегустирането му. Бяхме във възторг и всеки занесе по къшей на останалите екскурзианти, които в това време разглеждаха някои забележителности. Направихме си снимки по време на срещата и след завършването й – пред входа на сградата.
На първата снимка се вижда на преден план нашата гостенка Раиса Синельникова, а другите до нея са домакините, запознали ни с месенето на хляб като терапия. На втората – участничките в беседата и приготвянето на хляб.
Посещението ни в Пловдив беше в понеделник – почивен ден за всички музеи, къщи с обществен достъп и други забележителности. Наложи се да се задоволим, в горещия следобед, с бърза разходка само в Стария град и да го разгледаме от калдъръмените улици. Въпреки това останахме доволни, защото надали за краткия ни престой можеше да видим повече.
По улиците на Стария град
Още в началото на пътуването ни случайността ме запозна с най-малката екскурзиантка – десетгодишната Венцислава, която беше с баба си и дядо си, но седна при мен. Между нас се зароди приятелство, украсило пътуването ни. Тя е лъчезарно дете, желаещо да види и разбере колкото може повече за посетените от нас места. С нея си правихме приятна компания, защото баба й имаше задължения, свързани със срещите, а дядо й – здравословни проблеми.
Предстоеше ни посещение и нощуване в Бачковския манастир. Тъй като не бях посещавала до сега тази светиня, предварително намерих информация –беше подробна, но се ограничих в по-интересното.
Бачковският манастир „Успение Богородично” е вторият по големина български манастир след Рилския. Намира се в долината на Чепеларската река (известна ката река Чая), на 10 км. от Асеновград. Хълмовете на Родопите го обхващат като в живописна прегръдка. Красота! Размерите и богатата му история го правят един от най-посещаваните в България. Манастирът е основан през 1083 година и е получил голяма самостоятелност. Първоначално се развива като център на грузинското монашество, а към края на XI в. е книжовна школа, развила широка преводаческа дейност.
През 1344 г. Станимашка (Асеновградска) област е отстъпена на Иван Александър от византийската императрица Анна Савойска срещу обещаната помощ в борбата против Йоан Кантакузин. Обителта е под покровителството на българския цар и остава в границите на Търновската държава до 1364 година когато османците завладяват Пловдив, Станимака и други родопски градове.
След падането на Търново през 1393 г. патриарх Евтимий е прогонен в „Станимах”. Смята се, че това е Бачковският манастир, където той продължава своята книжовна дейност и умира към 1404 г. На една от черковните стени е сложен барелеф, разкриващ този факт.
Входът на манастира
Част от манастира
Още при влизането в обителта, през внушителната порта, чухме музика, озвучаваща вечерната служба. Чистота, цветя и течаща ледена вода от чешмата ни посрещнаха от входа на манастира. Настаниха ни по стаите. Те бяха чисти, добре заредени с всичко необходимо. Едно от първите ми желания, след настаняването, беше да се разходя и да разгледам двора и околността. Тишина, спокойствие и одухотвореност се усещаше навсякъде. Докато обикалях, не забелязах как здрачът се сгъсти, пространството се смали – трябваше да се прибера. След нощуването, под звуците на течащата вода на река Чая, станах по-рано, за да разгледам черквата, тъй като вечерта не успях.
В двора към мен се присъедини малката ми приятелка Вени. Заедно обиколихме двора и излязохме извън портите – спряхме при фонтана, който тя беше видяла при пристигането. Той представлява каменен кръст, в средата – обрасъл с мъх камък, откъдето блика вода и облизвайки го, се влива в басейн. На дъното блестят стотинки. Ние също хвърлихме и си пожелахме по нещо, но го запазихме „в тайна”. Съжалявам, че фотоапаратът ми не беше с мен да направя снимки на това одухотворено и красиво кътче. Беше ни приятно, не ни се тръгваше, но трябваше и се отправихме с багажа си към автобуса.
По програмата предстоеше да заминем за Кръстова гора, но шофьорът ни заяви категорично, че с автобуса не може да отиде до там, щял да ни закара единствено докъдето можел и после, ако искаме, да продължаваме пеша. Тъй като доста от екскурзиантите ни са възрастни, с голямо съжаление, се взе решение да се откажем от посещението на това магическо място.
Отправихме се към Смолян.
Пътят ни пресичаше Родопите от север на юг. Не можех да се нагледам на разкошните вековни гори. Планината понякога ни се разкриваше с върховете си или с малките си полянки, а друг път ни сгушваше в тесните си проломи. Добрият път, въпреки многото завои, допринасяше за приятното пътуване. Минахме през градчето Чепеларе, спряхме за кратка почивка в Пампорово и захласната в красивата природа, не забелязах кога пристигнахме в Смолян.
Този най-малък наш областен град е най-млад – образуван е през 1960 година от слетите големи села Райково, Устово и Смолян. По данни на Националния статистически институт е с население 29 562 (към 31.12.2013 г.) Името му идва от славянското племе смоляни. Смята се, че съществува от дълбока древност е съществувало селище, променило през вковете името си: Аетос, Езерово, Ахъ Челеби, Пашмаклу и др. Според Херодот този край е бил населен с траки около 2500-3000 г. преди началото на нашето летоброене.
Пристигнахме при черквата „Свети Висарион Смоленски” (Висарион Смоленски – местен епископ и мъченик от XVII век.). Този нов православен храм е осветен на 2 юли 2006 г. Строежът е извършен за 4 години с помощта на частни дарения и сами се убедихме, че се отличава с интересна архитектура. Архитектурният план е на местните архитекти Антон Тодоров и Николай Бечев, а конструктор е Ангел Бедров. Черквата има 11 камбани, най-голямата от които е 2 тона. Главният иконостас е изработен от Кънчо Цанев, а иконите са рисувани от група иконописци под ръководството на Елена Дечева и Дечко Дечев. Бях силно впечатлена от иконите и от целия храм. Не съм посветена в каноните на черквата и изискванията за изографисването, но видяното ми въздейства силно. Дърворезбата беше красива, а иконите – одухотворени, живи – така ги видях и почувствах. Освен иконостаса ми хареса една икона, която бих нарекла ансамбъл, с автори Елена и Дечко Дечеви. От тавана се спускаше голям и красив полилей. Храмът не е завършен, защото куполът и стените му са бели, а не изрисувани, както е според канона.
Черквата „Св. Висарион Смоленски”
Групата пред входа на черквата
По програмата е предвидено да се проведе среща с местната структура на БЧК. Имах възможност да бъда на нея и останах доволна от споделеното за работата с възрастните хора в града и областта.
След деловата среща посетихме Планетариума. Той е най-големият в България и отваря врати на 6 септември 1975 г. „Сърцето” му представлява кръгла звездна зала с куполообразен таван. От запис чухме подробна и интересна информация.
Залата има 150 места, а таванът й е с диаметър 15 метра. В центъра е разположен основният проектор – планетариум за космически полети, произведен в заводите „Карл Цайс” – Йена (Германия), който създава изкуствено звездно небе, точно копие на истинското. Уредът е съвършена съвкупност от оптика и механика, позволяваща точното възпроизвеждане на движенията на небесната сфера, Слънцето, Луната, планетите в Слънчевата система, различните астрономически обекти. Звездните спектакли са повече от 50. Техни автори са физици от планетариума и в зависимост от аудиторията, за която са предназначени, сеансите са популярни, учебни, детски, музикални, поетични… Имахме възможността да направим едно 40-минутно пътуване в Слънчевата система и нашата галактика, придружено от тиха и приятна музика. Беше толкова интересно, че не забелязах как времето изтече и усетих схващането на врата си от постоянното гледане нагоре едва тогава, когато осветлението беше включено.
До края на града ни изпрати доброволката Росица и при пътуването с автобуса разказа, че дължината на Смолян е 17 км, показа ни интересни сгради: не високи блокове, семейни хотели, тютюневи складове, стадион, стари къщи – за които е имало идея да станат резерват, но това не е осъществено, защото икономиката е замряла и населението е намаляло. Гледката показва красиви, поддържани сгради, добри улици, контейнери за смет – скрити в жълтозелени ограждения… Градът е обгърнат от планината и хубавите й гори, въздухът е чист. Не е ли това идеално място за живеене? Но… без икономика? По тази причина вече е обезлюден, изоставен!!!
На крайната автобусна спирка оставихме придружителката си и се отправихме към Кърджали.
Пътят е тесен, но с добра настилка. Прави впечатление, че Източните Родопи са по-ниски, по-разгънати; появиха се, освен иглолистните, и широколистни гори; просторът се разшири, отдалечи. Минахме през Ардино – добре изглеждащо от автобуса градче и стигнахме „Водното огледало”. Беше ми интересно да го видя, защото, след многото политически коментари и упреци, си го представях като нещо по-малко, а се оказа внушително хидротехническо съоръжение, което защитава Кърджали от наводнения и превръща Арда в плавателна река в пределите на града, предава му уникален облик и е отлична база за водни спортове и туризъм.
„Водното огледало”
Предстоеше ни да посетим и нощуваме в храмовия комплекс „Успение на Пресвета Богородица”, стопанисван и изграден благодарение на всеотдайността на отец Боян Саръев – един от основните стожери на християнската вяра в Родопите. За Храма и дейността на отец Саръев може много да се разказва, но за това имаше много публикации през последните години и няма да се спирам. Интересна ми беше легендата за храма, която ще се опитам да преразкажа:
В началото на XX век в Кърджалийското село Джебироглар живеела бежанка от Беломорска Тракия на име Калина Кехайова. Веднъж, насън й се появила Богородица и й казала, че в местност до селото трябва да бъде изграден храм и наречен на нейно име. Калина предала думите на Божията майка на своите съселяни, но никой не й обърнал внимание. Минало време и Калина още няколко пъти получавала пророческия сън и той се повтарял, докато Богородица не обещала да даде знак на селяните, ако започнат да строят храма. Така и станало: при първата копка в земята била открита завита на руло икона, втората копка довела на повърхността лековита вода. Селяните, удивени от чудесата, построили на мястото дървен параклис. През 1938 г. започва строителството на храма „Успение Богородично”, като в строителството се включват и християни, и мюсюлмани.
На 27 септември 1990 г отец Боян Саръев е въдворен в църквата „Успение на Пресвета Богородица”. През месец август 2000 г. на това свято място отецът и презвитерата му Красимира започват изграждането на манастирския комплекс – със средства от дарения. Освен основните сгради, отецът организира в магерницата да се готви всеки ден храна за около 90 бедни българи, турци, роми; отварят врати неделно училище, библиотека и компютърна зала, лекарски и стоматологичен кабинет – за социално слаби, зала за музика, конферентна зала. Комплексът има и хотелска част, където нашата група отседна. Обстановката е много добра: чисто, тихо, спокойно.
Портата и част от манастира
Вечерта не можах да разгледам достатъчно двора и сградите, но сутринта се насладих на красотата и уханието на нацъфтелите цветя, на зеления килим на тревата, на духовното излъчване и въздействие на черквата, на уюта, на архитектурата на строежа. Чисто, подредено, одухотворено! Със снимките се опитвам да предам усета и впечатленията си от това прекрасно място, което бих определила като кътче от Рая.
Части от двора на манастира
Не е ли прекрасно!
През третия ден на нашата екскурзия ни предстоеше да посетим Перперикон. Това е архитектурен комплекс в Източните Родопи, на 15 км североизточно от град Кърджали, в долина, през която тече златоносната Перперишка река, скалният град е на десния й бряг. Мегалитният комплекс е най-големия на Балканския полуостров, състои се от светилище от преди 8000 години (от каменната ера) на 470 м над морското равнище – на върха на хълм, паметници от античността и средновековна крепост. При траките е бил свещен скален град, столица и крепост с царски дворец. По-късно тук са живели римляни, готи, византийци и българи. Унищожен е от турците през XIV в. (Мегалит – структура, изградена от огромни камъни, които са закрепени един за друг, без да се използва някакво свързващо вещество.)
На път към върха на Перперикон
Още в началото започна стръмнина. Бях подготвена за трудно изкачване, но се оказа, че скоро е направена асфалтова пътека, която значително го облекчава. На места има стъпала, дървени мостчета и те дават възможност обектът да се разглежда по-спокойно. Бяхме наели екскурзовод, който ни разказваше и ни обръщаше вниманието на по-интересните неща.
Според описанието на гръцкия историк Херодот светилището е равно по слава на светилището на Аполон в Делфи. Античните анали сочат, че в родопския храм на Дионис са извършени най-малко две съдбоносни за човечеството предсказания: там Александър Македонски разбрал, че ще завоюва Азия и света, а римляните – че ще станат световна империя.
Екскурзоводът ни показа и разказа за грандиозното светилище, намиращо се на най-високата част на хълма. Видяхме основите на двореца, на северното и южното подградите (селище край град) с изсечени в скалите улици, жилищни сгради и храмове. В подножието на хълма през I-IV в. са процъфтявали множество селища в плодородната крайречна долина. Не бих могла да разкажа всичко, но направих много снимки и показвам някои от тях:
Перперикон и Румяна – ръководителката ни
Перперикон – Част от кулата
Перперикон – Останки от двореца и жилища
По време на разглеждането заваля дъжд, от който успяхме частично да се опазим под стрехите на два навеса в заслон, специално направен за туристите с маса.
Успешно се спуснахме, но бяхме изненадани – член от групата, който е най-възрастният и не пожела да се изкачи с нас, го нямаше. Разбрахме, че тръгнал да ни търси и това ни обезпокои. Слизащи младежи ни казаха, че са го срещнали и той ги е питал за групата от Русе, но те не са могли да го упътят. Да го търсим, не посмяхме, защото не знаехме по коя пътека е тръгнал. А и дъждът не беше спрял. Не ни оставаше нищо друго, освен да изчакаме мъжът да се върне. Дойде си, но преди това, реши да пие вода от чешмата в подножието, качи се на оградата на коритото и при слизането си падна и се удари лошо. Екскурзоводът му даде първа помощ и ни препоръча да го заведем в болницата в Кърджали. Разстроихме се за него и за невъзможността да посетим Татул и Златоград – следващи обекти по маршрута ни. Нямаше какво да направим, освен да търсим медицинска помощ. Междувременно видяхме линейка по пътя и решихме да позвъним на бърза помощ в Кърджали. Изпратиха линейка, но не беше добре екипирана и се наложи да закарат нашия потърпевш в болницата. Останахме да чакаме завръщането му в село Черноочене. След тричасов престой докараха героя с превързана глава. Тръгнахме за Девин, където беше уредено нощуването ни.
По време на пътуването отново заваля дъжд, който при пристигането ни се засили. Оказа се, че автобусът ни не може да стигне до хотела, в който имахме резервация, защото пътят е тесен и освен това го ремонтирали. Наложи се от хотела да организират извозването ни с таксита, а такива в градчето имало само две. Извозиха ни. Настанихме се в прекрасната нова семейна къща-хотел „Крис”, с добре обзаведени, чисти и приветливи стаи и апартаменти; с голяма тераса и балкони към всички стаи. Навсякъде имаше нацъфтели цветя. Вечерта не можах да разгледам месторазположението й, защото беше тъмно и валеше. Сутринта станах по-рано, за да огледам къде сме и какво представлява това място. Затруднявам се да опиша гледката. Оказа се, че сме почти на най-високата част на града, заобиколен от планини, покрити с гори и поляни, с кристално чист въздух. Гледах, снимах, наслаждавах се на красотата на Девин и околностите му. Към нощувката имаше предвидена закуска. Обикновено не се вълнувам от храната и не пиша за нея, но този път ще отбележа, че ни беше предложена закуска, която беше изключително вкусна. Няма да забравя сладкото от боровинки – домашно приготвено.
Семейната къща-хотел „Крис”, в която нощувахме
И хубавите неща имат край. Предстоеше да тръгваме. Пак ни извозиха с таксита до автобуса. Преди да потеглим пихме девинска минерална вода от чешмата в града. Хареса ми и й направих снимка:
Предстоеше ни да разгледаме някои уникалности на Родопите. Потеглихме към тях.
Пристигнахме при хижа „Тешел”, която се намира на пътя за Триград. Поради тесния път не можехме да продължим пътуването си с автобус и наехме два микробуса, с които да разгледаме невероятните забележителности. В услуга на туристите има добра организация. Платихме си за екскурзоводи и получихме подробна информация, разведоха ни и ни разказаха за посетените обекти.
Предстоеше ни да минем и разгледаме Триградското ждрело.*
Триградското ждрело се намира на около километър от село Триград, по поречието
на река Триградска. Средната му надморска височина е 1450 метра, общата му дължина е 7 км. От двете страни на реката се издигат отвесни скали, зъберите на които достигат 250 метра. Направих снимки, фотографираха и мен.
Една от забележителностите на Триградското ждрело е пропастната пещера Дяволско гърло, която предстоеше да разгледаме.
Минахме и през Буйновското ждрело, дълго около 10 км. Това е впечатляващо място с невероятна красота. Извисява се над Буйновската река близо до село Тешел. Реката е прорязала варовитите скали и те, отвесни, близо една до друга, на места почти допрени, я обграждат. Ждрелото е известно с голямото разнообразие на растителни и животински видове, голяма част от които са защитени; през 1971 година е обявено за природна забележителност.
В близост до Буйновското ждрело се намира и Ягодинската пещера, на 3 км югозападно от село Ягодина (от което е получила и името си), на десния бряг на Буйновска река, тя е най-дългата в Родопите.
Ягодинската пещера – Входът на пещерата
Пред входа на Ягодинската пещера получихме предварителна информация и се отправихме да я разгледаме. Влязохме през изкуствено направен тунел, дълъг 150 метра. Екскурзоводът ни беше млад мъж, който заинтригуващо ни разказваше и показваше на какво да обърнем внимание. Пещерата е дълга 10 км и е на три етажа, от които само третият е облагороден и електрифициран. В него е изградена 1100-метрова пътека. Пещерата е уникална с безбройните си сталактити, сталакмити, сталактони, „завеси”, „леопардови кожи”, пещерни перли…
Пещерата има постоянна температура от 6 градуса и влажност 92 %. Някои от вътрешните й оформления напомнят Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Богородица и Младенеца, Пижо и Пенда. Има толкова интересни и фантастични фигури, че всеки може да ги нарече както ги вижда той и според въображението си.
Научихме, че тук на 31 декември срещу 1 януари, край елха, която оставала свежа няколко години, спелеолози чествали Нова година. В същата зала са се състояли повече от 200 сватби.
През цялото време, докато разглеждах, имах впечатлението, че се намирам в някакъв неземен, приказен свят. Не влизам за първи път в пещера, но тази ме впечатли особено. Дали красотата и разнообразието на образуванията й, дали чистият въздух, който вдишвах с пълни гърди, както не съм дишала вече десетилетия, дали изпълненият с хумор разказ на екскурзовода, не мога да кажа, но бях като опиянена.
Излязохме от пещерата през изкуствено прокопан тунел, дълъг 80 метра. Посрещна ни горещ ден, към който трябваше да се приспособим.
Предстоеше разглеждане на пещерата Дяволско гърло, но шофьорът на микробуса ни предложи, ако има желаещи, да закара 6 човека до Орловото око. Изразих желание, оказаха се необходимите желаещи и срещу допълнително заплащане с джип с голяма проходимост се отправихме. Движихме се по безпътие: по камъни, стръмнини, ями, кал… През цялото време не можехме да сдържаме възторга и радостта си от красивата гледка и емоционалното пътуване и се смяхме, както рядко се случва. Беше ни много интересно! Възбудени от гледката и преживяното, не усетихме кога стигнахме до връх „Св. Илия”.
Тук има уникална наблюдателна площадка, от която се откроява вълшебна и приказна гледка към необятните красоти на Източните Родопи. „Намирате се на два пъти височината на Айфеловата кула” – каза шофьорът ни Георги. Наречена е „Орлово око”, защото погледът на хората може да достигне до далечни земи и безкрайни хоризонти – като при орлите От направената панорамна площадка гледката е повече от впечатляваща. Времето беше ясно и на която страна да погледнех, до където стига погледът ми, виждах върховете на Родопите, част от Буйновското ждрело, Пирин, Рила и планините в Гърция. Гледах с възхита, направих снимки и един клип на 360 градусовата панорама. Слизането беше също емоционално, но по-леко и можахме да се насладим още един път на красотата на планината.
Групата смелчаци на Орлово око
Групата на панорамната площадка
Гледка на планината от Орлово око
Тези, които не бяха с нас, разглеждаха пещерата „Дяволско гърло”. Изчакахме ги и се отправихме към село Ягодина, където имаше среща с червенокръстки от Благоевград. Бяхме приятно изненадани от обяда, който ни беше даден от русенския Червен кръст. Благоевградчанки ни почерпиха с кекс и други вкусотии. Срещата беше приятна, емоционална и придружена с полезни разговори и обмяна на опит между доброволките.
Предстоеше ни сбогуване с чудните Родопи и тръгване за Карлово, където имахме резервирани места за нощувка. Пътувахме през познати вече места, интересни с красотата и разнообразието си. Пристигнахме в Карлово, но до хотела не можахме да стигнем с автобуса, поради задръстените с коли тесни улици. Наложи се да си пренесем сами багажа. Хотелът „Щерев” е в самия център на града, в пешеходна зона. След настаняването можах да се поразходя и да разгледам близката околност. Повече видях сутринта. Отидох до къщата на Васил Левски, която, за съжаление, беше още затворена. Направих само снимки.
Национален музей „Васил Левски”
Пренесохме си багажа до автобуса и тръгнахме за град Шипка. Предстоеше ни да разгледаме храм-паметника „Рождество Христово”, известен още като „Шипченски манастир”. Той е православна черква, изградена в стила на руските храмове от XII век и е посветен в памет на руските войни, загинали през освободителната Руско-турска война (1877-1878). Средствата за построяването му са набрани чрез дарения, събрани предимно от Русия, но също и от България. Инициативата за съграждането му е била на граф Игнатиев и Олга Скобелева – майка на руския генерал-майор Михаил Скобелев. Строежът е започнал през 1885 г. под ръководство на руски архитекти и завършва за седем години. Огромните камбани, най-голямата от които тежи 12 тона, са отлети от събраните в района гилзи. Откриването и освещаването е било тържествено – на 27 септември 1902 г. и съвпада с 25-годишнината от Шипченските боеве.
Първоначално манастирът е бил руска собственост, но през 1934 г е предоставен от съветското правителство на България за вечни времена. През 1970 г храм-паметникът е обявен за исторически паметник на културата.
Престоят ни беше едночасов. Успяхме само да разгледахме храма, да си купим сувенири, да си направим обща снимка и… потеглихме пак на път.
Шипченски манастир
Предстоеше ни да видим Габрово.
По пътя ни разказаха за историята и забележителностите на града, защото престоят ни нямаше да е дълъг.
Първото известно име на селището, Габрува, е от 1477 г., а днешното – Габрово, според един от първите писмени документи, е от 1704 година.
Габровци обичат да разказват легендата, че градът им е основан от Рачо Ковача. Даже са му издигнали паметник. Според хората той бил странстващ майстор ковач, който преди около 250 години се установил под едно габърово дърво и на това място се появили първите заселници.
Това мълви легендата, но историческите и археологическите данни казват, че Габрово възниква като стратегическо селище в близост до старопланинските проходи. На два километра източно от града се намира крепостта Градище. По откритите златни и сребърни монети от времето на византийските императори Константин I Велики (306-337 г.) и Юстин II (565-578 г.) археолозите датират крепостта като късноантична и ранносредновековна (от IV до VI век). Крепостта Градище е разрушавана и възстановявана многократно и се смята, че престава да съществува чак след падането на България под турско робство.
В центъра на Габрово са направени археологически разкопки и е открит многослоен некропол, съществувал в периода XIII-XIX в. Има останки и от черквата „Св. Петка”. Предполага се, че тя е построена след престоя на мощите на Св. Петка Българска в селището, при пренасянето им във Велико Търново през 1298 г. – така е потвърдено съществуването на селище по време на Втората българска държава.
В началото на XII в. се развиват занаятите, търговията и производствата, свързани с опазване на проходите през Балкана.
В периода на Възраждането започва бърз икономически възход и национално пробуждане. Още през 1835 г. е открито първото българско светско училище, което в 1872 г. прераства в средно, а в 1889 – в Априловска гимназия, наречена така в чест на основателя й Васил Априлов – виден възрожденски деятел. В града се заселват много предприемчиви личности и с бързи темпове се развиват индустрията и образованието. Строят се красиви възрожденски къщи, черкви, мостове, чешми, часовниковата кула и др. През 1882 г, роденият в Габрово Иван Калпазанов построява и заедно с Васил Карагьозов оборудват с модерни немски машини първата фабрика за текстил в града и в новоосвободеното Княжество България. Градът се развива като най-крупния текстилен център в страната и не случайно е получил прозвището „българският Манчестър”.
Жителите му открай време се славят с пестеливостта и остроумието си, поради което тук се намира единственият в света Дом на хумора и сатирата.
По програма е предвидено да се проведе среща с местната структура на БЧК с разглеждане на тяхната хлебна къща (без правене на хляб). Не проявих интерес, предпочетох да се поразходя из града, да си припомня минали посещения и да видя нещо ново. Компания си правихме с моята малка приятелка Венцислава. Беше ни приятно и като деца се забавлявахме около Дома на хумора и сатирата. Направихме си снимки отвън, след което влязохме и вътре, за да го разгледаме.
Венцислава пред скулптурите на Дон Кихот и Санчо Панса
Тук сме пред Хитър Петър
Котката с отрязаната опашка е символ на пестеливостта на габровци – да не изстива собата, когато тя минава през отворената врата (според вица им).
Бяхме огладнели и се запътихме към намиращия се в близост ресторант „Илинден”. Обядът не беше нещо особено, но ще го запомним с това как сервитьорът – младо момче – без да иска, изля цяла чаша бира върху мен. Дълго ме подсушаваха със салфетки, но ме доизсуши слънцето. Тази случка не ни развали настроението – напротив, шегувахме се с нея в града на шегата.
Отправихме се към автобуса и потеглихме за Велико Търново.
Малко уморени, едни – с мисли за приближаващия дом, други – захласнати в красивата природа, не забелязахме кога пропътувахме около 70 км и пристигнахме в старата българска столица.
Велико Търново е областен център и се намира в Северна България. Разположен е между Дунавската равнина и Стара планина – в Предбалкана. Населението му е около 70 хиляди души и има положителен естествен прираст. През 1965 година към името Търново се добавя Велико, заради предишната му слава.
От историята знаем, че през 1185 година братята Асен и Петър обявяват при освещаването на черквата „Св. Димитър” края на византийското господство, продължило 167 години и провъзгласяват Търново за столица на новото Българско царство (1187-1393). Средновековният град се развива като най-непревземаемата българска крепост.
Той е разположен на 4 хълма – Царевец, Трапезица, Света гора и Девинград. Хълмът Царевец е заобиколен от три страни от река Янтра и по време на Втората българска държава е обитаван от царския двор, болярите и патриарха. Опасан е от крепостна стена, построена върху отвесни скали и е имала три входа. Главният е започвал от подвижния мост над сечената скала – откъдето започнахме екскурзията си из града. На най-високата част на Царевец се намирали патриаршеската църква „Възнесение Христово” и резиденцията на патриарха.
След падането на страната ни под османско робство, въпреки няколкото въстания, настъпва период на мрак, който продължава около пет века и завършва след Руско-турската война (1877-1878).
Търново започва да играе важна роля в нашата нова история. През 1879 година в града се провежда Учредителното събрание, което поставя началото на Третата българска държава, Тук е приета Първата конституция на България – търновската. Много са знаковите сгради и паметници. Неговите 1613 културно-историческои обекти, които са голямо наследство, са го превърнали във важен туристически център. Между тях се открояват катедралата „Рождество Богородично”, крепостите Царевец и Трапезица, множество музеи и културни забележителности…
Да преразкажа това, което чухме от господин Живодар Душков, който е роден и израсъл в този град, известно време е работил като екскурзовод и го познава прекрасно не бих могла. Не бих могла да предам неговия подробен, точен, красив и с любов поднесен разказ, но ще се опитам.
Спряхме близо до Царевец.
Подножието на Главната порта на Царевец
Пред нас се откри от едната страна възвисилият се хълм Царевец, а от другата – Трапезица, а зад нас – накацалите по хълма Варуша търновски къщи.
Колко съсредоточено ръководителката ни Румяна прави снимки
Беше горещо лятно пладне и нашата, в голямата си част пенсионерска група, се отказа от посещение на Царевец. Освен това почти всички бяхме го катерили при предишни посещения. Поехме по улици на града, имената на които не знам, но минахме покрай интересни сгради и паметници: читалище „Надежда”, затвора, конака, построен от уста Кольо Фичето – днес музей. Като видях колко много е построеното от него само във Велико Търново, като се добави това в Дряново, мостът край Бяла, покрития мост в Ловеч, черквата „Света Троица” в Свищов и др., се замислих дали сега някой архитект може да се похвали с толкова реализирани обекти? (Да не говорим, че старият майстор сам ги е конструирал и строил!)
Конакът, построен от Кольо Фичето, в който е проведено Учредителното народно събрание и е приета Първата конституция на България.
Паметникът на Кольо Фичето до Конака
Видяхме паметника на уста Кольо Фичето до Конака и минахме покрай библиотека „Петко Р. Славейков”.
Велико Търново – Поглед към паметника на Асеновци
Не ни се тръгваше, но предстоеше още много да видим и продължихме. Минахме покрай старата поща, видяхме къщата с маймунката и после – край паметника на Стефан Стамболов.
Паметника на Стефан Стамболов
Спряхме до хан „Хаджи Никола”, който също е построен от Кольо Фичето. В двора направих снимка на Петя и понеже ми харесва я помествам.
Изразихме желание и посетихме старата занаятчийска и търговска Самоводска чаршия. Гледахме, влизахме в работилници, където тъчеха на станове платно и черги, видяхме направа на дървени, метални и керамични предмети, бродерии и какво ли не. В магазинчета ни предлагаха да си купим сувенири, направени от техни майстори.
Почувствахме се поизморени, загрети от безмилостното слънце и решихме да се донасладим на прелестите на града. Седнахме в заведение, на открито и пихме айран. Тук една от дамите си извади фотоапарат и после забрави да го прибере, сети се когато се бяхме отдалечили и се върна да го търси. На всички ни стана приятно, когато разбрахме, че сервитьорката го прибрала и го предала на собственичката.
Излязохме на площад „Велчова Завера”, спуснахме се по улицата над Янтра към площада пред Царевец, и когато цялата група се събра, се отправихме към автобуса. Завърши приятната ни и емоционална разходка из града на царете.
Около 16 часа тръгнахме за Русе. След прекараните пет дни из дебрите и красотите на чудните Родопи, след преминаването през Тракийската равнина, Средна гора, Стара планина, Подбалкана, се бяхме умълчали, умислили. Нормално беше да сме уморени физически, но бяхме обогатени духовно, преживели приятни, е… и не много приятни емоции; някои с мисъл за дома, а други – с равносметка за видяното и мечти за нови разходки и преживявания.
____________________________________________
(Ждрело – пролом, речна долина, която пресича планинска верига и е много по-тясна, отколкото дълбока.)
Здравка Цанкова
4 септември 2014 г.
