ЖЕНСКИ СЪДБИ – ЦВЕТА
Голямо село. Училище. Междучасие. Този ден валеше и децата останаха в класната стая. Не им се стоеше мирно. Ако бяха на двора щяха да тичат, да се борят, а в стаята какво могат да правят? Кръвта им кипеше и мислите им бяха насочени към измисляне на щурутии. Някой беше донесъл малка гумена топка и тя стана обект на техните игри през това голямо междучасие. Подхвърляха си я един на друг като се стараеха да не е много силно, за да не счупят стъклото на прозореца, електрическата крушка, или стъклото на някоя картина на стената. С напредването на играта забравиха за предпазливостта и топката започна да лети с по-голяма скорост и по-далече. Белята неминуемо стана. Чу се трясък и стъклото на прозореца се посипа. Децата за миг застинаха на местата си.
В това време в стаята влезе учителката им и се огледа. Като видя какво е станало запита строго: „Кой го е сторил?” Всички мълчаха. Повтори въпроса си няколко пъти и тъй като децата го посрещаха с мълчание, тя излезе от стаята и след малко се върна с директора на училището. Той зададе същия въпрос и получи мълчанието на учениците. Те до такава степен се бяха стреснали и изплашили, че не можеха да издумат и дума. Освен това не беше ясно кой точно беше хвърлял този път топката, тъй като това правеха блъскайки се.
След като никой не отговаряше директорът започна да извиква пред черната дъска всички по ред. Отговорът им беше един и същи „Не знам. Не видях. Не бях аз.”
– Кой тогава беше? – ядосан повиши тон директорът. – Ще намаля на всички поведението. Ще извикам родителите ви да видят какво правят децата им в училище.
Когато в голямото селско училище се случи това събитие беше средата на двадесети век. Тогава отношенията ученици – учители бяха много по-различни от тези след шестдесет – седемдесет години, учителите можеха да наказват строго учениците, да ги бият даже. Самите родители на по-буйните момчета искаха учителите да бъдат по-строги и „да вкарат в правия път” непослушните и буйните им синове. И този път директорът се възползва от това си право и момчетата, които бяха играли с топката получиха по един удар с показалката по ръцете. Тази процедура също не помогна за разкриването на извършителя на провинението.
Като не постигна резултат с досегашните си педагогически похвати директорът извика пред дъската Цвета. Тя беше негова дъщеря и той разчиташе с нейна помощ да намери виновника и да застави родителите му да платят щетата. На многократния му въпрос „кой беше?”, Цвета отговаряше с мълчание. Това още повече го ядоса, даже го вбеси и той й зашлеви един по бузата. Всички ахнаха, защото Цвета беше тихо и послушно момиче, отличничката на класа и не бе заслужила такава обида и унижение пред целия клас. Гордостта й беше стъпкана.
Какво можеше да направи бедното обидено, унизено пред всички, но не разплакано момиче, освен да напусне класната стая. Така и направи. Като излезе в коридора хукна към изхода и както си беше с ученическата униформа се запъти по шосето към големия град. Той се намира на около 16-17 километра, но състоянието на Цвета беше такова, че за нея разстоянието нямаше значение. Важното беше да се махне от селото, от училището, от дома си. В големия град живееха дядо й и баба й, които много я обичаха и които и тя много обичаше. Те няма да я изгонят, те няма да я обидят, те ще я разберат. Когато стигна в града вече беше се смрачило, а тя се чувстваше изморена, но все още разстроена и наскърбена.
Изненадата на възрастните хора беше голяма, но като познаваха строгостта и неотстъпчивостта на зет си, разбраха състоянието на внучката си. Опитаха се да я успокоят и да я убедят, че баща й не е искал да я обиди, а само да каже кой е хвърлил топката. Цвета не отстъпваше и беше категорична, че предател не иска да бъде.
На другия ден разговорите и увещанията продължиха, но Цвета беше категорична, че няма да се върне у дома на село. Поиска да остане при тях и да я запишат да ходи на училище в града.
Дъщеря им, майката на Цвета, също беше учителка в селското училището, при съпруга си. Обадиха й се. Тя пристигна в града и се опита да помогне, но и тя не успя да направи нещо, за да върнат дъщеря им у дома.
Гордостта на Цвета беше толкова голяма, че с нищо не можаха да я преломят. Като не можаха с нищо да вразумят упоритото 12-13 годишното момиче решиха да го оставят в града и да го запишат в близкото градско училище.
В новото училище Цвета бързо свикна. Беше отличничка на село, отличничка стана и в града. Остана си все така мълчалива и послушна. Ученолюбието помогна на Цвета да завърши прогимназията, а след това и девическата гимназия с отличие. Желанието й беше да стане лекарка. Кандидатства в София и я приеха без проблеми – нали беше първенец на училището.
В столицата живееше нейна леля. Настаниха я у тях.
Цвета се справяше с учението и практическите упражнения много добре и отлично. Само дето не се събираше с компании, не ходеше на увеселения. Това разтревожи леля й и тя започна да мисли как би могла да помогне на момичето и то да си намери приятел, а защо не и изгора. Лелята имаше приятелка, която пък имаше племенник, Иван. Той беше военен, скоро беше произведен в офицерски чин и често идваше на гости у своята леля. Двете приятелки решиха да ги запознаят. При едно от посещенията на Иван поканиха и Цвета.
Иван беше хубав, висок, снажен. Офицерската униформа го правеше още по-интересен и привлекателен. Той прояви голям интерес към Цвета. Хубаво момиче, ще става лекарка. За него това беше голяма перспектива. За Цвета той беше първият мъж, който й обърна внимание и тя беше поласкана. Като се прибавят увещанията на двете лели, между двамата бързо се прояви приятелство и започнаха да излизат и да остават сами.
Дружбата с Иван не се отрази на учението на Цвета. Тя беше много упорита и успя да завърши успешно образованието си и практиката, задължителна за медиците. Младата лекарка трябваше да се върне в града си и да постъпи на работа. Иван не можеше да напусне София и се безпокоеше, че като се разделят дружбата им няма да просъществува и стана много настойчив да сключат граждански брак. Направиха го.
Не мина много време и се оказа, че Цвета е бременна. Върна се при дядо си и баба си и там започна работа в Областната болница. Иван положи доста усилия да го преместят при съпругата му и след няколко месеца удовлетвориха желанието му, тъй като в областния град имаше военно поделение с неговата специалност.
Заживяха в голямата къща на дядото и бабата на Цвета. В началото всичко беше добре. Роди им се хубаво и силно момченце, Михаил. Иван беше щастлив мъжки баща. Не мина много време и младият баща започна да не харесва съпругата му да е винаги заета с работата си и детето. На него му се живееше и му беше скучно и неприятно да се застоява у дома. Освен това се запозна с колеги и колежки. Включи се в компании и започна често да закъснява. Беше му приятно извън дома. В къщи му беше скучно и тягостно, не му възлагаха нещо да прави, а и нямаше желание. Бабата беше поела голяма част от задълженията на младото семейство.
След няколко месеца Иван започна да излиза с едно от момичетата в компанията. В началото му беше само интересно и приятно, но не след дълго връзката им стана сериозна. Започна да ходи у тях, където тя живееше сама. Оставаше до късно, а след време и по цяла нощ. Цвета беше забелязала отклоненията на съпруга си, но на въпросите й той отговаряше, че е зает в службата. Това не убеди Цвета, още повече, че дочу приказки за него и приятелката му. Разбра къде ходи и успя да завари двамата у любовницата му. Цвета беше много категорична:
– Било каквото било! Или оставаш при нея, или скъсвате и се връщаш у дома.
Той предпочете любовта пред отговорността и бащинството. Разведоха се.
Разочарованието на Цвета беше голямо, но тя имаше сина си и това й помогна да се справи.
Докато беше студентка към Цвета проявяваше интерес един колега, Христо. След омъжването й той загуби надежда, че ще я спечели за приятелка. Като завърши висшето си образование Христо също дойде на работа в областния град, в който живееше Цвета. Продължи да проявява интерес към нея, но не можеше да се надява на нещо. Когато тя се разведе, надеждата му да я спечели се върна.
Той беше внимателен, нежен, грижовен. По нищо не приличаше на бившия й съпруг. С поведението си, с грижовността към нея и сина й Цвета се промени, освободи се от недоверието, което преди изпитваше към мъжете. Беше й приятно да бъде с Христо. Не мина много време и той й предложи да се оженят. Сториха го. Останаха да живеят при вече остаряващите й баба и дядо. Христо беше от богато семейство, живеещо в друг град. Беше научен на ред и уважение. Същото завари и в новия им дом.
Дядото и бабата на Цвета един след друг за кратко време се поминаха. Бащата на Цвета се разболя и почина, майка й се премести в града и също заживя при младите. Междувременно на мястото на къщата им построиха голям жилищен блок и те получиха обширен апартамент.
Цвета работеше много. Освен това проявяваше интерес към новостите в медицината. Ръководителите й оценяваха нейното трудолюбие и отдаденост на професията и няколко пъти я изпращаха в страната и в чужбина на симпозиуми и конференции.
Освен в поликлиниката и болницата болните търсеха Цвета и у дома й. Когато дойдеха у тях на никого не отказваше помощ, а често ги посещаваше по домовете им – да види как протича оздравяването, имат ли нужда от още помощ. Случваше се през нощта да я извикат за спешен случай и тя отиваше. Христо никога не помърмори, не възрази. „Лекарят винаги трябва да е готов да помогне” смяташе. Той беше поел много от домашните задължения. Обичаше да готви и с удоволствие правеше разни вкусни специалитети. Особено се проявяваше когато им идваха гости. Той беше веселяк, обичаше събиранията и често им гостуваха приятели и колеги. Всички бяха във възторг от посрещането и особено от кулинарните му способности, хвалеха го, а той се стараеше всеки път с нещо ново и по-оригинално и вкусно да ги зарадва.
Христо прие сина на Цвета като свое дете. Грижеше се за него с радост и го обичаше. Михаил или Мишо, както го наричаха като малък, не знаеше, че има друг баща, но когато порасна и научи как го е изоставил, не е проявил никакво внимание и интерес към него, прие Христо като единствен свой баща.
Цвета роди още едно момченце, което нарекоха Борис. Разликата в годините им не попречи двете момчета да се разбират и си помагат в игрите и уроците. Учеха се отлично и завършиха висшето си образование.
Цвета беше щастлива съпруга и майка. Радваше се на уважение и обич и даваше на тримата си мъже своята обич. Отдадеността й на работата и голямата й заетост не попречиха в семейството да има хармония и разбирателство.
Майката на Цвета живя дълги години при тях. Тя беше интелигентна и образована жена, но не беше научена да се занимава с домакинство. Като учителка на село винаги имаше жена, която да й помага с домакинската работа. Като се пенсионира и се премести при дъщеря си по цяло лято, с компания, посещаваше различни почивни станции и курорти. В къщи не разчитаха на нейната помощ. Христо пое цялата домакинска работа и не се оплакваше, но той имаше проблеми със сърцето, кръвното му налягане беше високо. Цвета много се грижеше за него, но въпреки това състоянието му се влошаваше и той почина. Смъртта му се отрази много зле на Цвета. Тя рухна. За нея животът без съпруга й загуби смисъл. Даже децата й не можеха да компенсират голямата загуба. Отпусна се, не полагаше грижи за себе си, започна лошо да се храни. Успехите на синовете й я радваха и, до известна степен, я утешаваха, но липсата на съпруга й беше попарила душата й.
След завършването на образованието си момчетата се явиха на конкурси, успешно се представиха и заминаха на специализации и аспирантури в чужбина. После се задомиха и след време заживяха в други европейски страни. Цвета им помагаше с каквото може, а когато се пенсионира се посвети на отглеждането сина на единия си син. Това й отне много сили и време и когато момчето вече беше поотрасло се оказа, че здравето на Цвета е силно разклатено. Остана сама в къщи. Не искаше да отиде при синовете си, въпреки настоятелните им покани. Беше самостоятелна жена и не можеше да приеме съжителство с модерните си снахи. Освен това тя не беше свикнала да подрежда и поддържа добър дом. Лошото здравословно състояние още повече я направи непретенциозна и задоволяваща се с примитивен и лош бит. В къщи всичко беше остаряло, изхабено, Нуждаеше се от ремонт и подмяна. Жилището плачеше за ремонт. На нея нищо не й се правеше и тя заживя обградена от стари мебели, неудобства, липса на елементарна битова техника. Големият й син беше настойчив да подобри начина й на живот, но тя беше категорична, че нищо не желае да променя. Всичко й напомняше за Христо, всичко имаше история: как са спестени парите, кога е купено, как е използвано. Заживя в една стая, заградена от 3-4 стари печки, легла, кашони, вещи натрупани навсякъде. Стаите в голямото жилище бяха превърнати в складове на трупаните през дълги години нужни и ненужни вещи.
Освен това се промени и характерът на Цвета. От жена отдадена на професията си, желаеща да помага на другите, се превърна в недоволна от деца, снахи, от жените, които се грижеха за нея. С нищо не можеше да й се угоди, от всичко и от всички беше недоволна. Към жените, които се грижеха за нея недоволството си изразяваше с грубост и неуважение и те я напускаха. Съседите и няколкото й приятелки не бяха я забравили, още помнеха колко им е помагала. Те я спохождаха и разнообразяваха трудния й живот – по цял ден сама, повечето време лежаща в леглото.
От жена добра, всеотдайна към хората и професията си, се превръщаше постепенно в недоволна, сърдита, оплакваща се старица. Освен това се измъчваше от ревност, искаше повече внимание, беше станала понякога невъздържана и груба.
Съдба! Участ на една жизнерадостна и щастлива жена, превърнала се в отпусната и недоволна от всичко и от всички старица, живееща на старини в битова и духовна бедност.
Из “ЖЕНСКИ СЪДБИ” – сборник разкази
Здравка Цанкова
Образите в моите разкази не са идентични с жените, които съм познавала, а само съм използвала някои техни качества и случки в живота им, за да покажа живота на жената във времето, в което е живяла, нравите и обичаите, които са я формирали като личност и са се отразили на нейната съдба.
