ПРЕЗ ДЖОБА НА ПАНТАЛОНА (Весела 2014!)
Владо Трифонов
(…) Рано сутрин – наближавам България откъм Сръбско.
На границата се оглеждам за радикалните мерки на новото правителство, тъй че България да заприлича на европейска държава.
Плацът пред контролно-пропусквателните пунктове е позачистен, няма въргалящи се боклуци и шайки бездомни псета. (Те са малко по-нататък). Няма и пияни митничари с провиснали до земята шкембета и мазни фуражки. За сметка на това има двама типа с ръце в джобовете и каубойска разкрачка, като единият за по-голяма представителност дъвче дъвка и отвреме на време прави балончета.
Останалото е както си го знам открай време: мръснозелена ламарина и сиви, попукани бетонни стени отляво и отдясно, които ти смачкват настроението още преди да си влязъл в страната.
Карайки по тясното, мърляво шосенце към столицата София, започвам да правя неволни сравнения. Дори не с подстъпите към Будапеща, Виена или Прага, а с едни най-обикновени южноморавски селца, да речем, на които шосетата им са опънати като конец и ти е драго да се движиш по тях, чак ти се пее.
По нашите ми се вие.
Не поглеждам към канавката отстрани, защото знам какво ще видя и настроението ми съвсем ще иде по дяволите. Но вече се развиделява и колкото и да не искам, виждам: пълна е с всички видове отпадъци, които цивилизацията е произвела. Като капак местата за отбивка са превърнати в смрадливи клоаки. Ей тъй, досами пътя, за да му стане съвсем гнусно на човек от мизерията на тези първи километри в европейска България. …
◄►
(…) Зен-учителят Сузуки-роши казва: “Ако умът ти е пуст, той винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия съществуват много възможности, в ума на специалиста много малко”. Нещо подобно съм чувал от баба си, чокойка от Тулча, която със сигурност не беше будистка. Та тя твърдеше, че като слушаш повече с изпразнена от глупости глава, чуваш повече.
Българското его! Колко нещо изписа българинът заради това свое его! Колко ненужни книги! Романи. Трактати. Безброй изхабени листове. Но пък колко претенция и неграмотност в тях!
Какво ли няма в това българско его. Като почнеш от завистта и злобата, минеш през алчността и лакомията, та стигнеш до фукнята. Уникалният български фукарлък, който може да се мери само с още по-уникалната българска нечистоплътност и мърлящина.
Не се интересува българинът от изначалната си същност. Когато му кажеш, че е дошъл на този свят като съвършено създание, той се хили и почесва оная си работа през джоба на панталона. Приел е веднъж завинаги, че е това, което е и като такъв трябва да избута някак земните си дни. …
◄►
(…) Летище Дюселдорф. Чакам кротко самолета за Гьотеборг и изучавам хората наоколо. Чисто, тихо, спокойно – няма на какво да си закачиш окото и ти иде да подремнеш. Докато не се появява елегантно облечена възрастна дама върху черни обувки на висок ток, с кокетна шапка на главата, маркова чанта през рамо и дълги, стилни обици. Лукс, изисканост и енергия раздвижват въздуха.
Заприказваме се. Жената е доволна, че я слушам с внимание. Аз съм доволен, че е терк, на какъвто отдавна не бях попадал.
Българите са проблемът на България, господине! Не циганите, не турците. Извинете, че ви го казвам. Никак не ми е приятно, аз също съм българка, нищо че отдавна не живея в България. Българите са най-големият враг на тази хубава страна, за която винаги ще ми е жал.
Бориш се с нещо, което имаш поне малко шанс да го пребориш. А не с организирани и въоръжени престъпници – като почнеш от ония в парламента, та стигнеш до тия на улицата.
Интелектът никога не е бил качество на тълпата, а България е място на тълпата. Тълпа, заразена от комунизъм. Затова интелектуалците в тази страна винаги са свършвали зле. Измряха, кой по чужбина, кой по затворите.
Младите са същите, каквито са татковците и майките им. Защото с какъвто живееш, господине, такъв ставаш. Каквото виждаш, това правиш. Младите хора като виждат алчност и престъпност, вие какви искате да станат – демократи? Няма да станат демократи. Най-много да станат емигранти.
Викат пътуващите за Гьотеборг. Поглеждам си часовника – закъснението е близо час. Цял час прекаран в разговор с българка, живееща от половин век зад граница. …
◄►
(…) Европа знаеше от опит, че човек първо става свободен и чак след това демократичен. Но Европа не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен единствено да се страхува и да докладва. Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме другите и те взеха, че ни повярваха. Сега имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи “вътрешен” комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. …
◄►
(…) От известно време синът на моя позната упорито тормози майка си на тема “Слави Трифонов”. Заплашва я, че ако не му даде да си обръсне главата и да си надене обичка, никога повече няма да си изяжда закуската.
На въпроса ми какво толкова харесва в Слави, малкият човек е категоричен: “мно’о е як и има хамър.” След което детето запява с тънко гласче песен на своя кумир:
Твоите бикини ли са горе,
там на полилея?
„Как се озоваха там?”
да питам чак не смея.
И дали си спомняш
к’во се случи снощи?
Явно помниш?
Явно искаш ощи!
Моята позната сконфузено напуска стаята. …
◄►
(…) Слави Трифонов не е просто висок човек на име Слави, който разказва вицове по телевизора и сам си се смее. Слави е концепция – при това добре измислена. Слави е част от мащабен план, в който може да участва всеки загорял за пари и власт, готов на всичко, за да ги получи.
Слави Трифонов е проект за симулация: уж си на страната на справедливостта и морала, но задачата ти е да ги съсипваш неуморно. Да се трудиш всеки ден, без почивка, докато не направиш хората свой образ и подобие – осем милиона славчовци, маджовци и баджовци. …
◄►
(…) Попаднах на клип, заснет с мобилен телефон в българска гимназия. Момчета с животински физиономии мучат, псуват, блъскат, обиждат и удрят млада жена, която има лошия късмет да им бъде учителка.
Опитах се да си представя майките и бащите на тези гимназисти. И ги видях: намръщени и зли в градския транспорт. Разминаващи се по улиците като тайни убийци. Возещи се в таратайки или луксозни лимузини, но приличащи си в едно: решимостта да прегазят другия.
В друго общество такъв клип би предизвикал национален дебат. В друго общество такъв клип със сигурност би отнесъл главата на просветния министър. В нашето общество реакциите се движат между снизходително повдигане на рамене и усмивки, изразяващи презрение и досада: Били казали на учителката си “курва” – и какво от това? Ами представете си, че наистина е.
Учениците са като държавата. И обратното. После същите ученици ще живеят в същата държава, вече като възрастни, и ще я управляват. България е в мъртвата хватка на самата себе си. …
◄►
(…) Возил ме е десетина пъти до летището в София и не ме е удрял в сметката. Единственият таксиметров шофьор на тази географска ширина, който ми е връщал ресто!
Кореняк софиянец. Станал таксиджия “по кеф”, както сам казва, защото му харесва да вози хора и да ги слуша. Когото може и да успокои. Така забравял собствените си неволи.
Природно интелигентен, в колата му мирише приятно, не слуша чалга, спретнат е и приятен за окото. Винаги, когато сме разговаряли, ме е впечатлявал със своите точни и нестандартни оценки за България и българите. Бях си казал, че някой ден непремено ще седнем на приказка и ето, че това се случи.
По-долу предавам част от нашия разговор, с незначителна редакторска намеса:
Управлявали ни били агенти. Ще ни управляват, защото сме им позволили да ни управляват. Защото ни харесва да ни управляват. Българинът обича агентите, защото си е агент по душа. Дай му на него да слухти и да донася. За съседа. За колегата. Сетне сяда с тях да си пие ракията, ама преди това хубаво ги е топнал, където трябва.
Ето такива сме! Може ли това да е народ? Може ли да искаш от такива хора да станат европейци?
Комунизмът ни бил виновен. Че е виновен, виновен е, но кой го търпя този комунизъм толкова години? Кой продължава да го търпи? Не е ли българинът?
Погледни ги в парламента – тиква до тиква. А ние сме ги избрали да ни ръководят. Избрали сме ги, защото сме същите тикви. …
◄►
(…) Когато в останалите държави се противопоставиш на бандитите, хората наоколо се намесват и ти помагат. Докато в България, ако имаш неблагоразумието да реагираш на бандитската наглост, хората ще застанат на безопасно разстояние да гледат сеир. И задължително ще чоплят семки, за да им е пълно удоволствието. Не две, но и двайсет и две поколения едва ли ще са достатъчни, за да се развие в България гражданско общество. Защото децата, които идват на смяна, още преди да са се родили са прихванали разстройството на родителите. А то е неизлечимо. …
◄►
(…) В Стара Загора снимахме филм за виртуозен цигулар. Маестро Аличко. Циганин. Бяха го направили почетен гражданин на града. Та този Аличко, на 2 ракии за кураж казваше, че най-хубавото, което българите са взели от циганите, било да крадат и да хвърлят гюбеци. Само дето не можели да го правят като тях. А за прословутата интеграция на циганите беше категоричен: голяма измама!
Смяташе, че когато един човек е гладен, никъде не можеш да го интегрираш. И че положението на циганите в България е като положението на българите в Европа: колкото циганите са се интегрирали в България, толкова българите са се интегрирали в Европа. …
◄►
(…) Откривам го заврян под един навес да се труди. Христо – ваятел на дърво, поет мечтател, овчар и философ. Каскетчето му, дребното лице отдолу и домашно плетеният пуловер са в прах и стърготини. Разбира кой съм, що съм и сядаме по средата на този чудноват декор.
“Раздорен народ, който страда от егоизъм, завист и сквернословие, това сме ние. Такъв народ не може да я кара дълго”, казва нервно Христо и перва едно заиграло се наоколо бяло яре. “Кой друг народ си е окрал църквите и манастирите? Кажи ми!”
Христо вярва, че духовният храм човек може сам да си го направи, не е нужно да ходи на църква. Църквата е станала лъжовно място; най-големите безбожници взели да я посещават. Идват да се покажат, не да се покаят. Търговците пак са в храма.
– Всъщност излизали ли са от него? – пита ядосано и отново перва бялото яре зад врата.
◄►
(…) – Как си, приятел, върви ли демокрацията? – питам един от дежурните шахматисти в градинката пред Народния театър.
Седи сам на масичката пред наредените фигури, с бомбе на главата, скучае и моят въпрос му е добре дошъл.
– Не демокрация, а сопа ни трябва на нас. Тояга. Знаеш ли какво значи селски кривак? Ей такова ни трябва, че хем си го знаем, хем сме му свикнали…” – отприщва се шахматистът и непрекъснато споменава името на някакъв генерал, негов роднина. Той сега ако бил жив, щял за 24 часа да сложи всичко на място.
Оставям го, както го намерих: ошмулен човечец, приличащ досущ на бомбето си – криво, мърляво и смачкано. Сетне си мислех, че вероятно причината да сме на този хал е, щото в България всеки си има генерали в рода, които от своя страна няма как да не са завършили генералщабна академия в Москва и няма как да не изпитват синовна обич към великия Съветски съюз. А нагази ли те такава обич, тя влиза в кръвта, попива в мозъка, минава през поколенията и един Господ знае къде и кога свършва. …
◄►
(…) Завеждам английска журналистка на Витоша, да види с каква прекрасна планина разполагат софиянци. Спираме до една от малкото останали здрави чешми. Наоколо са захвърлени пластмасови бутилки от бира, кофички от кисело мляко и стъклени шишета от водка. Ядосвам се. Появява се турист на почтена възраст и си налива водица. Пита ни как сме. “Зле! Я вижте тая простащина”, тросвам се аз. Човекът поглежда към боклуците, сетне кротко казва: “Пяната. Мръсната пяна се качва нагоре” и си тръгва.
Ние оставаме до чешмата още малко. Ядът ми постепенно минава, започва да ме наляга мъка. Пяната значи. Заляла е София и сега напредва. Стигнала е насред Витоша, бълбука, набъбва и пъпли нагоре към Черни връх. Докато не залее и него, сетне България, и като прелее – да удави де що има държави наоколо.
“Вие тук в България поне си говорите. Ние у нас изобщо не си приказваме”, опитва се да ме окуражи моята гостенка. …
◄►
(…) Карат ни се европейски комисари, карат ни се европейски журналисти, за повечето от които информацията за България се изчерпва с лошото възпитание, каруците по улиците и шопската салата.
Току няма и ни врътнат някое кранче. Не иска Брюксел прахосничество и взима мерки. Прав е Брюксел. Но се питам, как така тези иначе начетени хора не усетиха овреме какво ги очаква? Нима не е знаел Брюксел, че България се управлява от старите гаулайтери и издънките им? Че средствата от европейските фондове ще отидат най-напред при бандитите? Че 98 процента от българите имат кръвно родство с комунизма и няма как такава държава да стане еталон за почтеност?
Разбира се, че е знаел! Защото Брюксел не е просто един достолепен град с красиви паркове, готически катедрали и бели лебеди. Брюксел е още тайните служби на Англия, Германия, Франция, Белгия, Холандия и Швеция, чиято работа е да научават всичко, за всеки. Включително за новите богаташи на България и първите им милиони.
Щом е знаел, защо не е взел мерки? От наивност? От недоглеждане? Или поради простата брюкселска сметка, че комунисти-некомунисти, бандити-небандити, по-добре капиталите спокойно да се движат насам-натам, отколкото да залежават. Влизайте, драги българи, не се събувайте, нищо, че сте кални. Важното е парите ви да са на сигурно място: в нашите банки. Пък и нали не миришат…
◄►
(…) Константин Павлов. Мнозина се правеха, че много държат на таланта му. Всъщност не можеха да го гледат. Най-вече назначените от Държавна сигурност “спасители на България”. На тях той посвети няколко великолепни изречения, които ще е грях да не цитирам: “България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега (след 1989 г.) девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето – труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество – колко доказани предатели сред тях!”.
Награждаваха го от кумова срама, но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той си го знаеше, те също. Всъщност беше ничий.
Гледам му профила от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили простаци да го управляват.
Не го поканиха никъде да преподава. Щеше да научи студентите поне на две-три справедливи неща. А те имат нужда – студентите.
Каква нужда имат само!
◄►
(…) За да й е мирна главата Системата е сложила навсякъде културно-административни капепета и бди някой талантлив да не прекрачи. Изключенията потвърждават правилото: допуска се по малко талантец тук и там за заблуда на цивилизования свят, но инструктирано, наблюдавано, прошнуровано и заведено на отчет. Докато нещастникът не започне бавно да се дави в алкохол и неврастения, покрива се с бръчки на дълбока неудовлетвореност и се гътва без време.
Само Просветената Система си позволява да търпи таланта и да го подкрепя. Просветената Система знае, че е за нейно добро да има талантливи хора наоколо, за да може да попива от техните дарби и да се облагородява. Затова тя не допуска посредствени ласкатели да администрират културата.
В Просветената Система посредствените ласкатели са аутсайдери. В нашата те са министри и членове на журита.
Система, попила от таланта на своите талантливи граждани, е обречена на усмивки (понякога лицемерни, но усмивки). И на успех (понякога относителен, но успех).
Обратното: система, избрала имитацията за свой идеал, е обречена на провал и започваш да се чудиш, дали наистина ако животните поемат управлението, няма да се справят по-добре. …
Извадките са от публикации в български и чуждестранни медии. Снимки – авторът.
