НА БЪЛГАРИТЕ, С ЛЮБОВ!
Часове преди края на света:
НА БЪЛГАРИТЕ, С ЛЮБОВ!
Владо Трифонов
(Специален подбор)
(…) Зен-учителят Сузуки-роши казва: “Ако умът ти е пуст, той винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия съществуват много възможности, в ума на специалиста много малко”. Нещо подобно съм чувал от баба си, която със сигурност не беше будистка. Та тя твърдеше, че като слушаш повече с изпразнена от глупости глава, чуваш повече.
Българското его! Колко нещо изписа българинът заради това свое его! Колко ненужни книги! Романи. Трактати. Безброй изхабени листове. Но пък колко претенция и неграмотност в тях!
Какво ли няма в това българско его. Като почнеш от завистта и злобата, минеш през алчността и лакомията, та стигнеш до фукнята. Уникалният български фукарлък, който може да се мери само с още по-уникалната българска нечистоплътност и мърлящина.
Не се интересува българинът от изначалната си същност. Когато му кажеш, че е дошъл на този свят като съвършено създание, той се хили и почесва оная си работа през джоба на панталона. Приел е веднъж завинаги, че е това, което е и като такъв трябва да избута някак земните си дни.
◄►
(…) Летище Дюселдорф. Чакам кротко самолета за Гьотеборг и изучавам хората наоколо. Чисто, тихо, спокойно – няма на какво да си закачиш окото и ти иде да подремнеш. Докато не се появява елегантно облечена възрастна дама върху черни обувки на висок ток, с кокетна шапка на главата, маркова чанта през рамо и дълги, стилни обици. Лукс, изисканост и енергия раздвижват въздуха.
Заприказваме се. Жената е доволна, че я слушам с внимание. Аз съм доволен, че е терк, на какъвто отдавна не бях попадал.
Българите са проблемът на България, господине! Не циганите, не турците. Извинете, че ви го казвам. Никак не ми е приятно, аз също съм българка, нищо че отдавна не живея в България. Българите са най-големият враг на тази хубава страна, за която винаги ще ми е жал.
Бориш се с нещо, което имаш поне малко шанс да го пребориш. А не с организирани и въоръжени престъпници – като почнеш от ония в парламента, та стигнеш до тия на улицата.
Интелектът никога не е бил качество на тълпата, а България е място на тълпата. Тълпа, заразена от комунизъм. Затова интелектуалците в тази страна винаги са свършвали зле. Измряха, кой по чужбина, кой по затворите.
Младите са същите, каквито са татковците и майките им. Защото с какъвто живееш, господине, такъв ставаш. Каквото виждаш, това правиш. Младите хора като виждат алчност и престъпност, вие какви искате да станат – демократи? Няма да станат демократи. Най-много да станат емигранти.
Викат пътуващите за Гьотеборг. Поглеждам си часовника – закъснението е близо час. Цял час прекаран в разговор с българка, живееща от половин век зад граница.
◄►
(…) Европа знаеше от опит, че човек първо става свободен и чак след това демократичен. Но Европа не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен единствено да се страхува и да докладва. Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме другите и те взеха, че ни повярваха.
Сега имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи “вътрешен” комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните, ракийката със салатка и галошите пред вратата.
◄►
(…) От известно време синът на моя позната упорито тормози майка си на тема “Слави Трифонов”. Заплашва я, че ако не му даде да си обръсне главата и да си надене обичка, никога повече няма да си изяжда закуската.
На въпроса ми какво толкова харесва в Слави, малкият човек е категоричен: “мно’о е як и има хамър.” След което детето запява с тънко гласче песен на своя кумир:
Твоите бикини ли са горе,
там на полилея?
„Как се озоваха там?”
да питам чак не смея.
И дали си спомняш
к’во се случи снощи?
Явно помниш?
Явно искаш ощи!
Моята позната сконфузено напуска стаята.
◄►
(…) Слави Трифонов не е просто висок човек на име Слави, който разказва вицове по телевизора и сам си се смее.
Слави е концепция – при това добре измислена. Слави е част от мащабен план, в който може да участва всеки загорял за пари и власт; готов на всичко, за да ги получи.
Слави Трифонов е проект за симулация: уж си на страната на справедливостта и морала, но задачата ти е да ги съсипваш неуморно. Да се трудиш всеки ден, без почивка, за да направиш хората свой образ и подобие: осем милиона Славчовци, Маджовци и Баджовци.
◄►
(…) Попаднах на клип, заснет с мобилен телефон в българска гимназия. Момчета с животински физиономии мучат, псуват, блъскат, обиждат и удрят млада жена, която има лошия късмет да им бъде учителка.
Опитах се да си представя майките и бащите на тези гимназисти. И ги видях: намръщени и зли в градския транспорт. Разминаващи се по улиците като тайни убийци. Возещи се в таратайки или луксозни лимузини, но приличащи си в едно: решимостта да прегазят другия.
В друго общество такъв клип би предизвикал национален дебат. В друго общество такъв клип със сигурност би отнесъл главата на просветния министър. В нашето общество реакциите се движат между снизходително повдигане на рамене и усмивки, изразяващи презрение и досада: Били казали на учителката си “курва” – и какво от това? Ами представете си, че наистина е.
Учениците са като държавата. И обратното. После същите ученици ще живеят в същата държава, вече като възрастни, и ще я управляват. България е в мъртвата хватка на самата себе си.
◄►
(…) Возил ме е десетина пъти до летището в София и не ме е удрял в сметката. Единственият таксиметров шофьор на тази географска ширина, който ми е връщал ресто!
Кореняк софиянец. Станал таксиджия “по кеф”, както сам казва, защото му харесва да вози хора и да ги слуша. Когото може и да успокои. Така забравял собствените си неволи.
Природно интелигентен, в колата му мирише приятно, не слуша чалга, спретнат е и приятен за окото. Винаги, когато сме разговаряли, ме е впечатлявал със своите точни и нестандартни оценки за България и българите. Бях си казал, че някой ден непремено ще седнем на приказка и ето, че това се случи.
По-долу предавам част от нашия разговор, с незначителна редакторска намеса:
Управлявали ни били агенти. Ще ни управляват, защото сме им позволили да ни управляват. Защото ни харесва да ни управляват. Българинът обича агентите, защото си е агент по душа. Дай му на него да слухти и да донася. За съседа. За колегата. Сетне сяда с тях да си пие ракията, ама преди това хубаво ги е топнал, където трябва.
Ето такива сме! Може ли това да е народ? Може ли да искаш от такива хора да станат европейци?
Комунизмът ни бил виновен. Че е виновен, виновен е, но кой го търпя този комунизъм толкова години? Кой продължава да го търпи? Не е ли българинът?
Погледни ги в парламента – тиква до тиква. А ние сме ги избрали да ни ръководят. Избрали сме ги, защото сме същите тикви. Тикви и мутри. Българите са мутренски народ. Борци, щангисти, селяци, мутраци – това сме и по-добре да ни няма.
◄►
(…) Когато в останалите държави се противопоставиш на бандитите, хората наоколо се намесват и ти помагат. Докато в България, ако имаш неблагоразумието да реагираш на бандитската наглост, хората ще застанат на безопасно разстояние да гледат сеир. И задължително ще чоплят семки, за да им е пълно удоволствието.
Не две, но и двайсет и две поколения едва ли ще са достатъчни, за да се развие в България гражданско общество. Защото децата, които идват на смяна, още преди да са се родили са прихванали разстройството на родителите. А то е неизлечимо.
◄►
(…) В Стара Загора снимахме филм за виртуозен цигулар. Маестро Аличко. Циганин. Бяха го направили почетен гражданин на града. Та този Аличко, на 2 ракии за кураж казваше, че най-хубавото, което българите са взели от циганите, било да крадат и да хвърлят гюбеци. Само дето не можели да го правят като тях. А за прословутата интеграция на циганите беше категоричен: голяма измама!
Смяташе, че когато един човек е гладен, никъде не можеш да го интегрираш. И че положението на циганите в България е като положението на българите в Европа: колкото циганите са се интегрирали в България, толкова българите са се интегрирали в Европа.
◄►
(…) Откривам го заврян под един навес да се труди. Христо – ваятел на дърво, поет мечтател, овчар и философ. Каскетчето му, дребното лице отдолу и домашно плетеният пуловер са в прах и стърготини. Разбира кой съм, що съм и сядаме по средата на този чудноват декор.
“Раздорен народ, който страда от егоизъм, завист и сквернословие, това сме ние. Такъв народ не може да я кара дълго”, казва нервно Христо и перва едно заиграло се наоколо бяло яре. “Кой друг народ си е окрал църквите и манастирите? Кажи ми!”
Христо вярва, че духовният храм човек може сам да си го направи, не е нужно да ходи на църква. Църквата е станала лъжовно място; най-големите безбожници взели да я посещават. Идват да се покажат, не да се покаят. Търговците пак са в храма.
Всъщност излизали ли са някога от него? – пита ядосано и отново перва бялото яре зад врата.
◄►
(…) – Как си, приятел, върви ли демокрацията? – питам един от дежурните шахматисти в градинката пред Народния театър. Седи сам на масичката пред наредените фигури, с бомбе на главата, скучае и моят въпрос му е добре дошъл.
– Не демокрация, а сопа ни трябва на нас. Тояга. Знаеш ли какво значи селски кривак? Ей такова ни трябва, че хем си го знаем, хем сме му свикнали…” – отприщва се шахматистът и непрекъснато споменава името на някакъв генерал, негов роднина. Той сега ако бил жив, щял за 24 часа да сложи всичко на място.
Оставям го, както го намерих: ошмулен човечец, приличащ досущ на бомбето си – криво, мърляво и смачкано. Сетне си мислех, че вероятно причината да сме на този хал е, щото в България всеки си има генерали в рода, които от своя страна няма как да не са завършили генералщабна академия в Москва и няма как да не изпитват синовна обич към великия Съветски съюз. А затресе ли те такава обич, тя влиза в кръвта, попива в мозъка, минава през поколенията и един Господ знае къде и кога свършва.
◄►
(…) Завеждам английска журналистка на Витоша, да види с каква прекрасна планина разполагат софиянци. Спираме до една от малкото останали неразбити чешми. Наоколо са захвърлени пластмасови бутилки от бира, кофички от кисело мляко и стъклени шишета от водка. Ядосвам се. Появява се турист на почтена възраст и си налива водица. Пита ни как сме. “Зле! Я вижте тая простащина”, тросвам се аз. Човекът поглежда към боклуците, сетне кротко казва: “Пяната. Мръсната пяна се качва нагоре” и си тръгва.
Ние оставаме до чешмата още малко. Ядът ми постепенно минава, започва да ме наляга мъка. Пяната значи. Заляла е София и сега напредва. Стигнала е насред Витоша, бълбука, набъбва и пъпли нагоре към Черни връх. Докато не залее и него, сетне България, и като прелее – да удави де що има държави наоколо.
“Вие тук в България поне си говорите. Ние у нас изобщо не си приказваме”, опитва се да ме окуражи моята гостенка.
◄►
(…) Карат ни се европейски комисари, карат ни се европейски журналисти, за повечето от които информацията за България се изчерпва с лошото възпитание, каруците по улиците и шопската салата.
Току няма и ни врътнат някое кранче. Не иска Брюксел прахосничество и взима мерки. Прав е Брюксел. Но се питам, как така тези иначе начетени хора не усетиха овреме какво ги очаква? Нима не е знаел Брюксел, че България се управлява от старите гаулайтери и издънките им? Че средствата от европейските фондове ще отидат най-напред при бандитите? Че 98 процента от българите имат кръвно родство с комунизма и няма как такава държава да стане еталон за почтеност?
Разбира се, че е знаел!
Защото Брюксел не е просто един достолепен град с красиви паркове, готически катедрали и бели лебеди. Брюксел е още тайните служби на Англия, Германия, Франция, Белгия, Холандия и Швеция, чиято работа е да научават всичко, за всеки. Включително за новите богаташи на България и първите им милиони.
Щом е знаел, защо не е взел мерки? От наивност? От недоглеждане? Или поради простата брюкселска сметка, че комунисти-некомунисти, бандити-небандити, по-добре капиталите спокойно да се движат насам-натам, отколкото да залежават.
Влизайте, драги българи, не се събувайте, нищо, че сте кални. Важното е парите ви да са на сигурно място: в нашите банки. Пък и нали не миришат?
◄►
(…) Константин Павлов. Мнозина се правеха, че много държат на таланта му. Всъщност не можеха да го гледат. Най-вече назначените от Държавна сигурност “спасители на България”. На тях той посвети няколко великолепни изречения, които ще е грях да не цитирам: “България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега (след 1989 г.) девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето – труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество – колко доказани предатели сред тях!”.
Награждаваха го от кумова срама, но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той си го знаеше, и те си го знаеха. Всъщност, беше ничий.
Гледам му профила от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанари да го управляват.
Не го поканиха никъде да преподава. Щеше да научи студентите поне на две-три справедливи неща. А те имат нужда – студентите. Каква нужда имат само!
Извадките са от публикации на автора в българската и чуждестранна преса, както и в онлайн издания за публицистика и култура.
