БРИГАДАТА

      Есен. Хубав слънчев ден. Топло. Само за разходка. Оставих всичко, с каквото се бях заел и излязох да се разходя, защото такъв хубав ден надали есента щеше да ни подари пак. Запътих се към парка. Там сега е много красиво. Есента е обагрила, макар и още частично, дърветата и храстите с богатата си палитра. Време само за разходка и наслада. Вървя и гледам – около мен само красотата. По едно време някой ме извика по име. Изненадах се, защото все по-рядко ми се случва да срещна познати. Гледам Рачо, стар познат, седнал на една пейка. Отидох при него. Покани ме и аз се настаних до него. Заприказвахме се за хубавото старо време, за последните политически събития, спомнихме си миналите хубави години на нашата младост, когато работехме в машиностроителния завод. Бяхме щастливи, защото бяхме млади, но и защото имахме труден, но добър живот, изпълнен с много работа, но и с много амбиции, ентусиазъм и радост от постигнатото. Бях забравил, но Рачо ми припомни за тяхната „бригада за ударен комунистически труд”, както я бяха нарекли. Това наименование сега звучи отблъскващо за някои хора, но за нас беше нещо добро. Помолих го да ми припомни събитията от него време, защото аз не бях в бригадата. Само бях слушал добри думи. Ето разказа на Рачо:

      – Събрахме се 12 яки момчета и решихме да си направим самостоятелна бригада. Бяхме формовчици. Тогава още нямаше машини за формоване на сърцата и другите детайли от прът, които се използваха при леенето на чугуна и стоманата. Правехме ги ръчно и бяхме се специализирали добре. Желаехме много да работим. Още бяхме ергени, но знаехме, че ни предстои семеен живот, за който мъжът трябва да се подготви. Нужни ни бяха пари, а да се съберат повече наведнъж не беше лесно при нашия, твърде лекомислен младежки живот.

      Името на бригадата – за ударен комунистически труд – измислихме, защото по него време беше актуално. По важна беше организацията ни. Ще работим колективно и ще получаваме по равно, но само аванса. Заплатата ще събираме и ще даваме на един от нас, който в момента има нужда, но не за ежедневни разходи, а за нещо значително. Направихме си лични планове. Всеки си определи целите. Манол реши, че иска да си купи жилище, включен е в списък за нуждаещи се и ще му трябват пари, когато му го дадат. Иван реши, че ще ремонтира къщата на родителите си, която щяла да остане за него като се задоми. Христо имаше жилище, което се нуждаело от ремонт и обзавеждане. Тодор мечтаеше отдавна за кола, Симеон за мотор и т н. Всеки имаше някакво желание, което със заплатата не можеше скоро да реализира, а и трудно умеехме още да спестяваме пари – като имаме, бързо ги харчехме.

       След като си направихме плана се заехме с изпълнението му. Не беше трудно. Заводът работеше, имахме много поръчки, работехме много. Не ни тежеше, защото бяхме дружни, силни, настроението ни беше добро и работата не ни тежеше. Освен парите за заработеното получавахме и награди в съревнованието, защото нямаше по-добри от нас. Плана си преизпълнявахме, на събранията и в многотиражката ни хвалеха, другарите ни от другите бригади ни се възхищаваха и ни разпитваха как успяваме. Наложи се да споделяме опита си. Не се притеснявахме да разказваме. Нямахме какво и защо да крием. Всичко постигахме с труд и добра организация. Разбира се, заинтересоваността и амбициите за постигане на конкретни цели изиграха главната роля.
      – Не си спомням какво стана? Постигнахте ли това, което искахте?
      – Аз успях да си купя кола, а Христо мотор, Иван направи добър ремонт на старата къща и тя стана като нова. Някои не успяха, защото не можаха да организират личните си планове, но това си е тяхна работа, а не на бригадата. Парите, обаче,  разпределяхме справедливо и според заявеното време. Благодарение на това повечето успяхме да се задомим с нещо подготвено и със самочувствие на успели мъже. Поне така мислехме тогава.

      – Виждате ли се още? – попитах неуверено.
      – Много години минаха от тогава. Бригадата ни просъществува няколко години. После докараха формовъчна техника, която замени нашата работа. Освен това по скорост не можехме да се мерим с нея. Всеки се захвана с нещо друго. Връзки поддържахме доста години, но времето има тази способност да разделя хората и е безпощадно в това отношение. При срещите виждахме, че не сме същите млади момчета. Бяхме се променили. Имахме семейства. Някои завършиха по-високо образование, други се изселиха от града. Така става в живота. Разделя ни, но си остават скъпите спомени за едно славно време.

25 септември 2012 г.

Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази”  е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.