Светлини в пустинята
Лас Вегас e сред най-познатите градове в Америка… По-точно – в цял свят. Бил е малко градче сред пустинята до не много отдавна, но по едно време тук започва невиждано строителство на хотели и казина и става чудо. Един от маговете на това чудо е българският инженер Илия Бежански. Името му просто е вградено в историята на тези огромни огньове сред лунния пейзаж на Невада, които нощно време от самолета се виждат като ярко червена лава в гърлото на вулкан. Няма по-мощно осветен град от тази звезда на урбанистиката в нашата планета.
В Америка Бежански идва най-напред в Сан Франциско през 1967 година и решително, бързо и успешно доказва, че българско техническо образование е достойно за сериозните американски стандарти. Получава добра работа в престижна строителна фирма, работи в просторен кабинет. От прозореца се вижда като на длан приказният залив на Сан Франциско, който помним от романите на Джек Лондон.
Но и той, като писателя, усеща юздите на стандартния живот, където всяка стъпка ти е предписана, регламентирана, неизбежна, задължителна… Човек се превръща в част от конвейера, докато се износи и после… И решава да поеме пътя през пустинята. Към Лас Вегас. Той преценява, че там може да размахаш тайнствата на своя разум, да създадеш нещо непозната до сега!
Но когато българският инженер-проектант пристига в Лас Вегас през 1972 г. никой не подозира, че той ще има толкова сериозно влияние върху облика на бъдещия супермодерен град. Тогава Вегас е не особено добре застроено местенце, където съмнителни лица от подземния свят и авантюристи от всякаква порода разиграват карти през нощта, след изгарящата дневна пещ на пустинята.
Тогава идеята за “Най- голямото поп арт творение в света”, както сега наричат грандиозния проект на Илия Бежански “Ню Йорк, Ню Йорк”, е някъде дълбоко скрита сред непознатите глъбини на неговия разум. Но едно е ясно – Лас Вегас ще стане най-бързо развиващия се град в света и там ще трябва да се строят много хотели, много атракции, много казина. Много и при това необичайни, интересни, дори леко налудничави и неразбираеми.
В годините преди Бежански, пръв се е решил да опита нещо сериозно в пустинята “тайнственият” Бенджамин Сийгъл, който взел много пари на заем от мафията и построил през 1946 година “Фламинго”. Никой не осъзнал тогава гениалната идея и перспектива, за която трябвало все пак търпеливо да се изчака. А мафията, знае се, не обича дълго да си търси парите. И, според своето правосъдие, отрежда смъртна присъда за Бенджамин, позволил си да “закопае в пустинята” парите за “Фламинго”.
След тридесет години всички разбират колко далеч е гледал в бъдещето Сийгъл, но той е вече в друг свят и не може да се порадва на прозренията си.
Постепенно Лас Вегас се разраства и набира сили главно от това, че е сред малкото селища в САЩ, където хазартът е разрешен. Скоро тогавашните босове на прочутата чикагска мафия решават, че трябва да обърнат сериозно внимание на това място. И броят на “проектите” започва да гони броя на кактусите…
Мафията праща Франк Розентал да инспектира положението. И на Розентал, който става “Кръстникът”, толкова му харесва и климата и хазартния бизнес, че поостава във Вегас повечко от замисленото – около 20 години. Той натрупва за себе си и компанията добри пари. При него хазартният бизнес се превръща в индустрия, на която завиждат дори във “Форд” и “Боинг”. Негова е и идеята за спортните залагания и тотализатори.
Но идва краят и на Розентал. Когато в Америка контролът върху хазарта преминава от ръцете на мафията в ръцете на големите мултинационални компании, създадената Комисия по хазарта в Невада отнема правото му да управлява казина. Разбира се, няма нищо страшно, Франк си запазва достатъчно банки и други финансови възможности. Дълго време е и най-търсеният експерт по залаганията в САЩ.
По времето, когато Илия Бежански е вече в Лас Вегас, там се подвизава един самотен в хазартния бизнес, но железен по дух арменец – Кирк Киркориън, както звучи по американски името му. Той е сред собствениците на конгломерата “MGM Mirage” и притежава най-голямото казино-хотел “MGM Grand”. Киркор диктува модната линия на централния булевард на града – “Стрип”-а! Казват, че състоянието му е 12 милиарда долара.
След това в Лас Вегас изгрява звездата на Стив Уин, който с артистичното си поведение привлича много последователи и хвалители в медиите. Умно, той превръща постепенно Вегас от типично хазартно място в център на световния туризъм. Измисля пеещите фонтани пред “Bellagio”, пиратското шоу пред “Treasure Island”, огнебълващия вулкан пред “Mirage”…
До тук добре.
Само че никой не може да надмине шедьовъра “New York, New York” на българския инженер-проектант Илия Бежански, с когото се срещам в неговия красив, “композиран” от самия него, дом в Лас Вегас.
Посрещат ме още съпругата му Румяна, с която се разбра, че имаме доста общи познати от спорта (особено сред пещерняците) и Бъки – едно свежо и любопитно мини-куче. Може и да не се нарича точно “Бъки”, но не знае български и няма да се обиди, ако грешно се пише името му…
С Бежански ще говорим за Америка, за България, за Лас Вегас, за сградите, за инженерите и архитектите, за каквото ни се иска, та е обещаващо да стане интересно…
Светлини в пустинята (2)
Това е втора част от репортажите за удивителния живот и строителния гений на българския инженер-проектант Илия Бежански в изграждането на Лас Вегас, едно от чудесата на света, където той живее и днес.
В първата част ви запознах с началото на проектантската дейност на Бежански и атмосферата в този град на блясъка и хазарта, по времето на личности като милиардерите Розентал, Киркориън и Стив Уин.
Инженер Бежански, чиято дейност е била свързана изключително с мащабни строежи и проекти, като най-голямата “попарт сграда” във Вегас и в света – хотелът “Ню Йорк, Ню Йорк”, е сред не многото наши сънародници, чието име е запечатано в историята с върхови достижения на съвременната ни цивилизация.
Преди четиридесетина години инженер-проектантът Илия Бежански, дошъл от България в Сан Франциско, решава да напусне Западния бряг на САЩ и пристига в Лас Вегас, Невада. В 1972 година градчето е като чудноват бивак на бедни и богати авантюристи, които залагат най- вече на късмет и здрава нервна система за да сполучат. Бежански е сред онези, достатъчно хазартни и смели конструктори, които допринасят за днешния му ненадминат блясък.
С името на строителните компании “Ilia Bezanski, Structural Engineers, Inc”, “Gaskin & Bezanski Inc” са свързани десетки обществени сгради, в чието проектиране и строителство е участвувал Илия Бежански.
Без съмнение първото място е за New York/New York Hotel and Casino. Следват: Monte Carlo Hotel and Casino, Luxor /Excalibur Resort, Circus Circus, Gold Strike, Nevada Landing, Buffalo Bill, Desert Inn, Sands, Imperial Palace, Buffalo Bill’s Pioneers Club, Casino Royal, Fort Mojave Indian Casino. Сред другите можем да споменем: Palace Station Hotel and Casino, Riverside Hotel and Casino, Edgewater Casino, Imperial Palace Hotel and Casino, Reno Avenue Distribution Center, Quail Park Hangars, Park 2001 Office Warehouse Complex, The Willows Home Development, Quail Estates West Apartments, Clark County Community College, Charter Hospital, UPS Garside Station, St. Viator’s Parish School, City of Las Vegas Parking Garages, Hearst Mini Mart, Hertz Rent-A-Car, Tillerman’s Restaurant, St. Andrus Church, Seigfreid and Roy’s Residence, Molasky’s Penthouse.
Мистър Би
Ако един ден издаде книгата, която е в главата му, на доста страници читателят ще срещне примери за това как се взимат рискови, но верни решения. И колко важно е да бъдеш на точното място в точното време…
В зората на своя живот в Америка младият Илия Бежански работи в земетръсния Сан Франциско. Офисът му е на брега на залива, в многоетажна сграда.
– Често ми се случваше да усетя трусовете на различни по сила и продължителност земетресения – разказва Бежански. Понякога ей тъй, както си работех на бюрото, усещах, че то започва да се измъква изпод лактите ми. Притичвах към прозореца и се втренчвах в хоризонта, където се белееше лентата на прочутия мост на залива. Исках да се уверя, че красавецът все още стои на мястото си…
Един ден, когато трусът пропуква сградата, където са офисите на фирмата, Бежански предлага на шефа си оригинален метод за укрепване конструкцията срещу земетръси.
– Бях уверен, че съм намерил най-доброто решение. Казах му – вижте какво, аз съм много добър инженер и знам, че това е перфектният начин да се справите с проблема.
Видях, че му хареса и дори за миг усетих колебанието му. Но вдигна глава, измери ме с поглед и отряза:
– Ако сте наистина толкова добър, колкото твърдите, тогава все някой ден ще ви се удаде шанса да се докажете… На някой друг обект, на друго място и в друго време.
Младият инженер е стреснат от тази епидемия сред шефовете – да не харесват своите мислещи асистенти. И това го кара решително да потърси начина, при който би могъл сам да решава какво и как да го прави.
Избира Лас Вегас, защото според него няма друг град в света, където жаждата за все нови и нови удобни, комфортни, луксозни сгради да е по-голяма. И бърза да не изпусне шанса си…
– Защото, ако не опитваш да промениш живота си, значи предварително си решил, че нищо не можеш да направиш. Сложил си точка, след която нищо добро не те очаква.
Да отиде в Лас Вегас има и друга причина. За страстта си към хазарта мнозина не са склонни и избягват да говорят, но не и Бежански. Неговият личен живот и професионални успехи, на които могат да завидят както учени глави, така и плеяда плейбой-юнаци, прахосали огромни състояния, отрича учението, че човек само трябва да се труди като мравка и да бъде скромен като монахиня.
– Лас Вегас бе сякаш проектиран и издокаран точно за мен – казва Бежански. Щом дойдох веднага си намерих подходящо място като инженер – в оригиналната сграда на луксозния хотел MGM на известната филмова къща Метро Голдуин Майер, който сега се нарича Balley’s Hotel. По това време Вегас беше още малко градче, имаше около 120 хиляди жители и май всички се познаваха едни други. Беше идеално за мен. Имаше великолепни игрални казина, за всякакъв вид хазартни игри, нощният живот кипеше бурно, а аз работех в проектантска фирма, която строеше най-големите и луксозни хотели по онова време…
Какво по-голямо щастие за един заклет “gambler”? Прахосвах луди пари по рулетките. Но според мен всеки, който има голям бизнес и е успял по един или друг начин в живота си, по природа е играч. В определени моменти, ако не заложиш всичко на една карта, е много трудно да спечелиш.
Преди да проектира “Ню Йорк, Ню Йорк”, баснословно скъп за онова време проект (половин милиард долара!), Илия Бежански трябва да потиска в главата си хаоса от идеи, числа, прогнози, предчувствия, дори пророчески прозрения. Не е ли хазартът своеобразен клапан за “изпускане” на тази енергия и страсти?
Сигурно е еретична мисъл. Всеки си носи своето и съдбата му си е само негова. Казината в града на хазарта са част от реалната съдба и живота на Илия Бежански.
Представете си онова златно време за Америка от 1970 до 1980 година, когато тук животът е спокоен и охолен, галон бензин е под долар, а световният тероризъм спи, както и още много други зли неща, под камък.
Бежански печели много пари през деня от златния си инженерски ум. А нощем ги залага с невиждан размах. Става “Хай ролър”, човек, който играе с големи суми.
Наричат го “Мистър Би”.
Главните му свърталища са казината The Sands (Пясъците) и Caesar’s Palace (Цезаровите палати), които са също и представителни хотели и великолепни ресторанти.
Има постоянни резервации за луксозни апартаменти и в двата хотела. Радва се на посрещане и отношение като към държавен глава или коронована особа. Има безплатни вечери, за сметка на заведението в най-луксозните им ресторанти.
…Настане вечер. Господин Би прекрачва прага на казиното и се отправя към залата с игралните маси, която наричат “Арената” (The Pit). Салонният управител тича насреща му, за да го поздрави:
– Добър вечер, Мистър Би!
Той кимва с глава и дава “иширет” – знак с пръсти каква сума в чипове ще му е необходима като за начало на играта. Докато управителят донесе чиповете, Мистър Би оглежда масите, за да види къде каква игра върви, къде какви залози се разиграват. Та като направи избора си, да се настани на някоя “по-напечена” маса. Един вдигнат пръст означава 10 000 долара. Два вдигнати пръста означават 20 000 долара…
Светлини в пустинята (3)
Представяме ви третата част от серията репортажи за живота и проектантската дейност на инженер Илия Бежански в Лас Вегас. Бежански е темпераментна личност с огромна енергия, чийто строителен гений се подклажда и от горещите страсти и характера на човека, сътворил сам себе си като победител.
Дейността на българския инженер в САЩ е насочена предимно към крупни строежи и проекти като половин милиардния комплекс “Ню Йорк, Ню Йорк”. Той е сред онези наши сънародници, чието име е свързано с уникални достижения на нашето съвремие
Уилям Шекспир е живял и писал своите шедьоври сред театралната атмосфера на лондонския “Глобус” в едно напрегнато ежедневие с дъха и с пулса на сцената…
Не при всеки успех е така, но в случая с Илия Бежански правилото се потвърждава. За да издигне такъв обетован кът за всеки заклет “gambler” като “Ню Йорк, Ню Йорк” и други забележителности в Лас Вегас, той отделя къс от младите си години и на хазартната си страст.
Ето какво пише той в своите спомени за онова време:
“През годините, когато още живеех като “High roller”, т.е. като хазартен играч на едро, или според нашенския жаргон “Голям баровец”, винаги бях в крак с тукашната мода по онова време. Носех префърцунени, прекалено модни италиански костюми, сякаш слизам направо от корицата на модно списание. Даже и шапките ми бяха съвсем “изчанчени”. Докарвах главата си в стил “ретро”, връщане назад към мъжките шапки от тридесетте години до началото на Втората световна война. Ходех с извънредно скъпи модни обувки, копринени ризи и вратовръзки. Карах бързи спортни коли. По едно време шофирах една адски мощна “Пантера ди Томасо” с 12-цилиндров трансверзален двигател от около 500 к.с. Беше и червена на всичко отгоре като пожарна кола!
Излизах с красиви жени и винаги носех много пари в брой със себе си. Имах тайно джобче специално за тази цел. Повечето от красавиците на Вегас, които се въртяха около казината, бяха екзотични създания, винаги готови за емоции и силни преживявания от всякакъв род. Въпреки, че компанията им имаше своята привлекателна страна, с тях човек винаги трябваше да бъде нащрек…”
Мнозина по онова време вярват, че Илия Бежански е член на мафията, укрепила се здраво на това златно парче земя сред пустинята. Или най-малкото е свързан с нея по някакъв тайнствен начин. Като опитен човек в живота той нарочно пази мълчание по този въпрос. Защото подобна “червена светлина” е понякога своего рода преимущество, страхът внушаван от мафията е все пак двуостро изобретение.
В казината, които посещава, печели понякога наистина крупни суми. Понякога това са суми от 100-150 хиляди долара на вечер.
Разбира се, не се заблуждава. Играч като него не може да не разбере истината, че в дългосрочен план, всичките спечелени пари пак се връщат в казиното. И че хазартът, въобще не е добър начин за бързо забогатяване! Трябва само да дойде времето на “големия земетръс”, на онова дълбоко разместване на пластовете, което променя живота на обхванатия от хазартната треска човек, за да го върне към здравите корени на живота…
Илия Бежански описва откровено онези драматични моменти, при които настъпва прелом в живота му.
“…Обикновено започвах да играя на масата за “21”, известна в Лас Вегас като “Black Jack”, което на апашкия език е щанга, кози крак, за разбиване на врати или пък палка за бой. След това отивах да поиграя известно време на масата за барбут, където оставах по-дълго, ако виждах, че заровете ме слушат тази вечер.
Когато играя с високи залози, това ми действа като наркотик. Чувствам се като опиянен, като “на Седмото небе” или пък “на Деветия облак”, ако предпочитате английската метафора, особено щом започна да печеля големи суми и бия банката удар след удар. Усещам някакъв прилив на сила, мощ и власт, като гледам как нараства купчината жетони пред очите ми. Всички заобикалящи се грижат за мене, държат се сякаш съм някакъв приказен владетел, а те са моята послушна свита, носят ми напитка, подават ми пура… Красивите Cocktail Girls ми се усмихват мило и ми сервират любимия коктейл, а аз им подхвърлям чип за 100 долара като дребен бакшиш…
Шефовете държат да остана доволен. Когато съм там, за казиното няма работно време – мога да остана докато искам. Или докато изгубя всичките си пари за тази вечер.
А щом тръгна към ресторанта – предлагат ми безплатна вечеря – “комплимент на заведението”, безплатни момичета от тези, дето се викат по телефона, шеговито наречени “пожарната команда”… Предлагат и безплатни билети за нашумели представления или за големи боксови срещи. И всичко това – за сметка на казиното.
Всичко вървеше много добре, докато не реших, че трябва да забогатея от хазарт.
Бях вложил всичките си пари във фонда на посредниците на фондовата борса “Мерил Линч”, които добре се грижат за клиентите си, като им осигуряват много висока възвращаемост на инвестициите. Имах доста пари там, но започнах да тегля големи суми и ги разигравах по казината. Мислех си, че мога да се доверя на късмета, въпреки че разумът ми говореше, че на комар, в края на краищата, редовният играч винаги губи. Иначе от какво ще живее собственикът на казиното? В крайна сметка шансът е винаги против тебе.
Да, но се надявах на победа!
Такава е моята природа.
И само за една година успях малко по малко да загубя четвърт милион долара.
Да, един ден разбрах, че съм профукал 250 000 долара.
Съкрушително пробуждане, нали?
Напусна ме и жена ми. Заяви ми твърдо, че се развежда с мен.
А аз бях вече на средна възраст и нямаше да стана по-млад никога.
Казват, че едно зло не идва само никога. Така бе и с мен. Работите ми във фирмата не вървяха никак добре. Не можеше да бъде другояче. Бях занемарил професията си, тъй като отдавах цялото си внимание на хазарта. Вероятно някой друг на мое място би се застрелял. Но не и аз. Не и онова момче, което проби “Желязната завеса”, за да се сдобие със свободата си.
Рекох си: “Добре, де! Опита се да спечелиш и загуби. Пропиля парите си, семейството ти се разпадна, ти самият вече не си млад, нали? Но, ако сега вдигнеш ръце и се предадеш, ще загубиш и уважението към самия себе си. А това е вече окончателният край.”
После се опитах да си дам сметка – какво, все пак, съм успял да постигна. Какви са активите след фалита, както би казал някой финансов инспектор.
Имаше активи!
Имах силна воля. Не се страхувах от предизвикателствата.
Имах предостатъчно енергия за работа.
Бях най-добрият в своята област на инженерно-строителните работи.
В ума ми натрапчиво се въртеше все един и същи откъс от стихотворението на Киплинг:
Ако струпаш печалбите си –
всичко що ти е остало
и ги заложиш на едно-едничко
хвърляне на зара,
загубиш всички и пак почнеш отначало,
но не промълвиш даже думичка за загубата,
тогава твои са Земята и Небето и
всичките имоти и богатства.
Но важното е друго, сине мой –
от теб Човек ще стане!
Светлини в пустинята (4)
Представяме ви четвъртата част от репортажите за живота и проектантската дейност на инженер Илия Бежански в Лас Вегас. Завършвайки с “хазартния период” в биографията му, с времето на “Мистър Би”, идва ред и за най-същественото, с което се свързва името на нашия сънародник в историята на американската архитектура и строителство.
Една от първите му “инженерни крачки в Америка” е пълна с драматизъм. И доста сходна с нещо познато от биографията на легендарния български Майстор Кольо – Фичето…
Сред ранните поръчки, които Илия Бежански получава като инженер проектант в САЩ е тази от Железопътната компания “Садърн Пасифик” – известна фирма на Южното тихоокеанско крайбрежие. Възлагат му да провери структурната якост на съществуващите по онова време стари мостове. Решението е отговорно- от него зависи дали по железопътните линия в тази част на Щатите могат да се движат композиции, превозващи свръхтежки машини и оборудване.
– Видях, че някои от тези мостове – казва Бежански, които вършеха работа и по онова време, бяха строени с помощта на крупни структурни елементи, издялани от масивни дървени трупи. А това се е правило преди повече от сто години. При такива дълги експлоатационни срокове здравината им беше твърде съмнителна. Други пък бяха строени от дебела ламарина и носещи греди от стоманени профили, но и при тях корозията на метала положително бе достигнала застрашителни размери с течение на годините.
За да може да се определи здравината им, инспекторите по мостово строителство трябваше да изготвят подробни доклади за направените от тях полеви наблюдения на място. Инженерите пък трябваше да изчислят структурната якост на носещите елементи и да определят според резултата каква е товароносимостта на дадените железопътни мостове.
По онова време обаче, компютърните технологии са все още бавни и примитивни. На всичко отгоре една сутрин във фирмата се обаждат от Федералното Министерство на Отбраната – Пентагона. Съобщават, че се налага превозване на изключително тежкотонажна пратка, предназначени за военен завод. И единственият възможен начин е да се използват ж.п. линиите на “Садърн Пасифик”.
Маршрутът минава по няколко много стари моста. Сроковете на доставката са екстремни. Има на разположение само… 3 дни за провеждане на цялата операция.
– Бяхме поставени в шах – продължава Бежански, ако използваме стандартния метод за определяне товароносимостта на старите мостове в никакъв случай нямаше да ни стигне времето, главно поради слабите възможности на компютрите по онова време…
Точно това е обаче пратеният от съдбата тест, който ще открои младия български инженер сред останалите му колеги. Бежански е нестандартен човек и нестандартен инженер, той има свои пътища, по които върви, дори и в “точните науки”.
– По ирония на съдбата, точно в последните два месеца бях отделял много време за разработване нови формули в много съкратен вид, с които можехме да получим резултатите много по-бързо – казва Илия Бежански, – почти веднага, щом пристигнат полевите данни от доклада за инспекцията на даден мост. Веднага разговарях с ръководителя на операцията. Направихме сравнение на резултатите, получени с помощта на съкратените формули, разработени от мен и онези, получени от компютърните изчисления, провеждани по пълните формули. За целта използувахме данните от по-рано проведени компютърни разработки и ги повторихме с помощта на моите съкратени формули. Продължихме проверката и след това, като през целия ден проверявахме резултата за множество други мостове, чиято якост бе изчислена по-рано с помощта на компютърната програма. При всичките случаи резултатите показваха, че изчисленията по моите съкратени формули са с висока степен на точност и не показват почти никакви статистически значими разлики. Въпреки това, разбира се, пак си оставаха опасенията, страхът, пред сериозната отговорност.
А какво ще стане, ако мостът все пак не устои на тежкия товар?
Това са моментите, които поставят водораздела между необикновеното и стандарта. Инженер Бежански, у когото професионална дарба и силен характер вървят ръка за ръка, поема цялата отговорност.
– Бях напълно уверен в прецизността и надеждността на разработените от мен формули. Твърдо заявих, както и моят именит съотечественик Майстор Кольо Фичето бе налагал някога своите великолепни мостове, че сам съм готов да застана под моста, докато отгоре минава влаковата композиция с тежкотонажния свръх товар!
– В деня на изпитанието, аз и още двама инспектори, потеглихме рано сутринта. Пътуването ни отне около четири часа. Когато пристигнахме при моста, там ни очакваха двамата висши офицери от военните, както и висшият служител на железопътната компания “Садърн Пасифик”, погледнаха ме изпитателно и някак напрегнато поздравиха…
Като че самият въздух бе наситен с напрежение… Или пък на мен така ми се струваше. Май никой от присъствуващите не беше твърде сигурен как ще завърши всичко, но трябваше да се действа. Два часа по-късно локомотивна свирка раздра тишината далече пред нас, а засилващото се громолене, долитащо по релсите, искаше да ни покаже, че тежкотоварната влакова композиция неумолимо се приближава към моста. Инстинктивно се взирах в посоката на тракащите локомотивни колела. Внезапно зърнах и черното лице на локомотива, устремено към мен… Разстоянието застрашително се скъсяваше с всяка измината секунда.
Големият локомотив бавно навлезе между перилата на стария дървен мост, като че го опипваше, преди да стъпи отгоре с цялата си огромна тежест. Скърцането на дървото под натиска на стоманените колела изведнъж пришпори като камшик адреналина във вените ми. Стоях изправен и вибрирах в такт с преминаващите вагони, натоварени с гигантския военен товар… Усещах как мостът се поклаща и леко подскача нагоре-надолу, като че танцува. И сякаш единствената мисъл, останала в главата ми беше: “Да, ще премине, ще успее!”
Преминаването на цялата влакова композиция по моста трябва да е било не повече от три минути. Но какви безкрайни три минути бяха само! Сториха ми се цяла вечност.
Избърсах изпотеното си чело и дълбоко с пълни гърди поех въздух.
Да, да! Бях спечелил битката!
Светлини в пустинята (5)
Дойде ред и на петата част от репортажите за живота и проектантската дейност на инж. Илия Бежански в Лас Вегас.
Запознахме ви с преживяното от него в Сан Франциско, идването му в Лас Вегас, където го знаят и като богато надарен млад проектант и като прочутия “Мистър Би”, големият играч в най-големите казина на света. Видяхме го в драматична ситуация, при която неговият инженерен ум действа по-добре и за по-кратко време от тогавашните компютри и му създава име, което започва да работи за него.
Време е да се пренесем и в уникалния свят на инженер-конструктора Илия Бежански, в чийто кабинет се създават някои от най-удивителните архитектурни уникати на световния град Лас Вегас. Сред тях – феноменалният комплекс “Ню Йорк, Ню Йорк”.
И днес инженер Бежански помни деня от своето детство, когато гледа някакъв документален филм за Ню Йорк. Съзнанието му е поразено от архитектурата и динамиката на живота, който кипи по улиците на града. Става нещо като “любов от пръв поглед”. Може би още тогава у Илия се пробуждат онези тайнствени творчески сили, които предопределят бъдещето на човека.
У Бежански те са насочени към монументалната архитектура…
Тогава още момчето решава, че един ден обезателно ще дойде в този град и ще пипне с ръка всяка от тези високи до небесата сгради!
Желанието не стихва, разпалва се все повече. Ден след ден. Месец след месец. Година след година. Момчето пораства с мечтата си и тя става неговата мисия в света. Завършва български строителен институт. Един от най-добрите в света! Там получава гранитните основи, на които след години ще “положи” най-голямата поп арт сграда в света – “Ню Йорк, Ню Йорк”.
Но пред мечтата му стои тогавашното разделение на света.
И Бежански, готов на всичко, преодолява тази висока, опасна и изглеждаща непоклатима по онова време “Желязна стена”…
В Ню Йорк попада стъписан – сам, с беден английски език и празни джобове. Но когато се изправя пред Статуята на свободата, пред най-прочутите в света небостъргачи, чувства в себе си прилив на сили, увереност, радостта, че вече е близко… че идва времето, когато и той ще издига такива страховити сгради към небесата! Младият Бежански пази едно златно правило, което го прави млад и сега: бъди винаги пръв във всичко, което започваш сериозно и с любов. А дори и пръв да не си – действувай така, както се работи, за да бъдеш пръв!
В Лас Вегас, още докато е в една инженерингова фирма, бива нает по проект за Гранд хотел и игрално казино на световно известната къща Метро Голдуин Мейер. И случва се така, че по същото време многоетажният хотел и казино на клуба “Харви”, на брега на езерото Тахо, бил взривен от бомба, заложена от рекетьори. Искали да принудят стопаните да плащат големи суми като протекция.
Собствениците на взривената сграда го наемат да изготви плановете за нейния ремонт и възстановяване. При изпълнението на този обект Бежански има възможност да се запознае с мнозина от най-влиятелните личности от Вегас. Това се оказва добър старт за кариерата му.
Бежански става широко известен и великолепната му репутация започва да му докарва нови ангажименти. Наемат го като инженер-проектант, след това като ръководител на компания, при строежа на почти всички хотели и казина по протежение на главния булевард на Лас Вегас. Тридесет години по-късно той осъществява мечтата на своя живот – проектирането на “Ню Йорк, Ню Йорк”.
… Но сега сме още при събитията от 1980 година.
Управата на клуб “Харви” получава заплашително писмо от изнудвачи рекетьори, че са заложили мощна бомба в многоетажната сграда на хотела. Стопаните трябва да им изпратят незабавно два милиона долара, за да им се размине…
– Светкавично, като на пожарна команда, ми се обадиха от голямата архитектурна фирма “DMJM”, които по онова време ми бяха клиенти – разказва Бежански. – Поискаха набързо да се приготвя за път, та да ме отведат спешно със самолет до езерото Тахо. Трябваше да прегледам строителните чертежи на застрашения хотел и да им предложа инженерно решение на проблема, така че да спасят колкото се може повече след експлозията на бомбата.
Първата ми мисъл беше, че ако етажите на сградата бъдат взривени, бетонните колони ще загубят голяма част от страничната си устойчивост, а това може да срине цялата конструкция!
Тутакси наредих да се доставят стоманени греди от най-близкия склад за железни профили и да ги транспортират веднага в близост до хотела. Щях да използвам стоманените греди, за да подсиля бетонните колони, така че да възстановя страничната им устойчивост след експлозията.
Няколко часа по-късно се чу страхотен трясък.
Бомбата бе взривена и унищожи почти напълно всички стени между втория и петия етаж на сградата.
Последва мъртва тишина.
Не чаках дълго, а веднага навлязох в обекта, последван от малък екип строители. Вътре в сградата бе почти пълен мрак. Осветявах пътя с електрическо фенерче. Оглеждах страхотните разрушения от взрива. Стоманени пръти и парчета бетон, размесени с най-различни отломъци от оборудването и мебелировката на стаите бяха разхвърляни безразборно навсякъде, заедно с останки от дамски чорапи, облекло и други вещи.
Отгоре шуртеше вода от скъсаните водопроводи. Обиколихме наоколо, за да стигнем до стълбището. Изкачихме се до петия етаж, най-горното ниво, засегнато от взрива. В средата се виждаше голям отвор, избит в пода, а като се надвесихме над ръба на отвора се виждаше цяла пропаст надолу – шахтата, образувала се от липсващите етажи. От пети – чак до втория! Наредих да сковат временно скеле и да го прехвърлят като мост над отвора, така, че да може да се ходи по него. След това помолих да ме спуснат надолу от скелето в тъмното пространство на разрушените етажи под нас.
С фенерчето в ръка бавно се спусках в мрачната шахта и разглеждах един по един разрушените етажи. Трябваше да се вземат незабавни решения. Първо – да се укрепят и подсилят бетонните колони с помощта на доставените стоманени греди. Второ – да се направят рентгенови снимки на носещите строителни елементи, които са били близо до експлозията, за да се открият евентуални вътрешни пукнатини, невидими отвън.
После трябваше да седна пред чертожната дъска и подготвя работните чертежи и графиците за ремонтните работи в сградата. Но нещата взеха да стават изненадващо сложни… Намеси се и строителният предприемач, настоятелно искащ да командва положението. Дори прибягна до заплахи. Предупреди ме неколкократно, че ако не следвам неговите съвети и не играя по неговите правила, щял съм много, ама много, да загазя…
Светлини в пустинята (6)
Животът и стореното от нашия сънародник инж. Илия Бежански в Лас Вегас, един от най-оригиналните проектанти и строители в света, е като приказка. Сякаш всичко му е покорно от пръв поглед: проекти, строежи, инвеститори, заровете в казиното, красивите жени, бързите спортни коли, модната линия, че дори поезията, майсторството на художника и, разбира се, място по високите етажи на обществото…
Да, да, на всичко отгоре той самият пише още стихове, превежда поезия от английски на български, рисува картини.
Не всекиму е дадено. Само на хора, съчетали в себе си магията на сътворението и характер да я развият и наложат! В нашия жесток борбен свят угасналите и загинали таланти са несравнимо повече от онези, които са стигнали своите висоти.
“Ню Йорк” в Лас Вегас
В Лас Вегас си спомнят още големите фиести при откриването на уникалния архитектурен комплекс “Ню Йорк, Ню Йорк”. Да вложиш близо половин милиард долара в средата на деветдесетте години е било наистина твърде шокиращо, дори за Америка. Но фантастично зрелище е да видиш дванадесетте най-популярни архитектурни забележителности на Ню Йорк в един архитектурен ансамбъл и да ги възприемеш като цяло!
“Да се създаде и изпълни този проект се изисква огромен талант и стоицизъм” – признават най-големите архитекти.
Българинът проектант инж. Илия Бежански, в съдружие с архитекта Нийл Гаскин-Младши издигат уникален комплекс от казина, хотели и места за отдих и развлечение в Лас Вегас. В него са превъплътени нюйоркските Левър Хауз, Емпайър Стейт Билдинг, Уотънстрийт 55, Сенчъри, Тръмп Тауър, Статуята на Свободата, Градският съвет, Ню Йорк Билдинг, Сийграм, АТ&Т, Крайслер и Си Би Ес. Най-високата точка на комплекса е покривът на 47-етажния “Емпайр Стейт Билдинг” – 190 метра. Това е максимумът, съобразен с изискванията на Федералната Авиационна Служба.
Всичките дванадесет обекта са разположени в една разгърната, разчупена, линия, което е по-различно от дотогавашния стандарт за строителство в Лас Вегас, където сградите се строят под формата на буквата Y, за да има добър изглед от прозорците на максимален брой хотелски стаи.
Хотелският комплекс има 2035 стаи. Върху покрива на казиното пред хотела е инсталирано “Влакче на ужасите”. Релсите му, които сякаш прорязват небето, са дълги 1500 метра, а разликата от най-високата до най-ниската точка е 46 м.
Ще имаме възможност по-късно да се запознаем с възникването на идеята и перипетиите по строителството на това “най-голямо поп арт произведение в света”, както именуват грандиозния проект. Но може би е интересно да си спомним оня момент, когато току-що стъпилия на американска земя млад имигрант върви през Манхатън и пипа с длан снагата на небостъргачите, повтаряйки си отново и отново: “Един ден и аз ще правя такива сгради, един ден и аз…”
Само човек с такъв кураж и самоувереност може да стигне толкова високо…
Когато журналистите го питат как си обяснява своя голям успех той отговаря:
– Според мен най-важното е да си вярваш и непрекъснато да си повтаряш:
“Кой, ако не аз? Кога, ако не сега?”
При мен това не беше някаква откачена самонадеяност, а по-скоро отказ да следвам конвенционалното мислене. Когато дойдох в Лас Вегас през 1972 година, това беше град с невероятен потенциал. Новите хора, които идваха, водеха със себе си потребност от нови сгради. А професията ми беше свързана точно с това. В късните 80-те до началото на 90-те години, градът се измени, стана неузнаваем. Бих казал, че за проектанти и строители, това беше не правилното, а перфектното място. Не знам дали сега, когато трайно са се настанили големи корпорации от цял свят, възможността да успееш сам, чрез собствена фирма, без да работиш за някого, е същата както преди години…
Пътят към шедьоврите
В писаното досега из тази поредица от репортажи стана дума за бурните млади години, когато Бежански си отвоюва “своя златен къс от живота” – преливащ от успех и емоции. Но може ли човек веднага да построи шедьовър?
Не, разбира се. Преди да стигне върха Бежански прави чудеса в изчисления и дързост при поддържането на мостовите конструкции на железопътната компания “Southern Pacific”, издига от пепелта хотел и казино край езерото Тахо, взривени от мафията, извайва впечатляващи детайли по снагата на световен град като Лас Вегас.
Преди да създаде “Ню Йорк, Ню Йорк” Бежански се запознава с прочутия с предприемчивостта си притежател на хотели и казина Джей Сарноу. Един ден този финансов тигър, за когото упорито се говори, че е свързан с мафията, решава да “постави рекорд в мега строителството” като построи най-голямата архитектурна козирка в света.
– Той беше вече успешно осъществил такива забележителни проекти като хотелите и казина “Цезарови палати”, “Цирк, Цирк” и пр. Забележително колоритна личност. Почина внезапно и съвсем неочаквано в луксозния си хотелски апартамент в компанията, навярно и в прегръдките на елитни нощни красавици на Лас Вегас.
Вече бе чул туй-онуй за мен и затова, когато решил да постави козирка над парадния вход на своя “Цирк, Цирк”, той ме покани да понапъна мозъка си и да дам някои идеи и предложения по замисленото от него разкошно допълнение към фасадата на хотела.
Отговорих на поканата с доста впечатляващо решение, почиващо на основите на физическите закони, свързани с уравновесяването на масите чрез противовесното въздействие на други маси и законите за различните родове лостове. Още в древността един физик е казал, че може да повдигне целия свят само с една ръка, ако му дадат здраво място, на което да застане за опора и ако има достатъчно дълъг лост в ръката си.
На същия принцип изготвих проекта за козирката пред парадния вход на сградата. Беше издаден на 160 фута (почти 49 метра) напред, пред фасадата на зданието, без никакви колони за опора. За целта използвах конзолите “кучешки крак”, т.е. правоъгълна конзола с удължени хоризонтални структурни елементи. Като противотежест използвах масата на целия втори етаж на казиното.
Така е… Преди да построи своите шедьоври, строителят дълго време сам строи у себе си строителя…
– Проектирането на монументални сгради беше отдавнашна моя мечта, но нямах достатъчно опит. Полека-лека се запознавах с техниката на конструиране на високи здания във фирмата, за която първо работех в Лас Вегас – “Martin&Cashdan” Inc. По онова време тя беше една от най-мащабните проектантски компании на Щатите. Първият проект там сякаш съдбоносно беше свързан с казино, по-точно с “Bally’s”. След това, в 1977, основах първата си собствена компания. За да имам нужния успех, реших да предлагам “complete service”. Това означаваше както инженерни, така и архитектурни решения.
Винаги ме е вдъхновявала невероятната динамика на града. Лас Вегас се променяше непрекъснато и това налагаше сливането на различни стилове при проектирането. Беше провокация за фантазията ми. В един момент, в средата на 90-те години чертаех почти едновременно плановете на коренно различните “Монте Карло” и “Ню Йорк, Ню Йорк”. При това, преди да бъдат завършени като проекти, те вече се строяха!
И ето ни пред най-интересното: Екип от 50 души архитекти и строителни инженери от супер класа се трудят денонощно да завършат проекта “Ню Йорк, Ню Йорк”. На 4 юли, обаче, в деня на Америка, някой от конкурентите нахълтва с взлом в офисите и задига електронните файлове с чертежите на обектите. Няма време да се изготвят нови. На 10 юли изтича срокът за тяхната проверка и одобрение. Три хиляди души строители прекъсват работа. Гениалният проект е в сериозна криза…
Светлини в пустинята (7)
В тази среща на читателите ни с инж. Илия Бежански, ще стане дума за върха в неговата творческа кариера – проектирането и построяването на уникалния в историята на архитектурата комплекс “Ню Йорк, Ню Йорк” в Лас Вегас.
В този световен строителен хит, струващ половин милиард долара още преди години, Бежански влага цялата си творческа енергия, великолепен математичен ум, уникален архитектурен гений, несломим дух и железен характер.
Милиони са хората, видели с очите си “Ню Йорк, Ню Йорк” – бисерът на Лас Вегас, и нито един не е останал равнодушен пред този необикновен колос в огнения град Вегас, градът, който е буден и пълен с неукротими и незабравими емоции 24 часа в денонощието…
Как се е случило така, че тази толкова отговорна, престижна и скъпа идея е поверена на един инженер от България?
Разказва инж. Илия Бежански…
Никой, с изключение на мен…
“През лятото на 1994 година бях седнал да обядвам в заличката за кафе на хотел “Примадона”. Намира се на границата между Невада и Калифорния. Беше един от онези непоносимо горещи дни, когато температурата стига до 118 градуса по Фаренхайт (около 46 по Целзий).
При мен седна да обядва и директорът по строителството в курорта. Беше млад, русокос човек, чието лице бе украсено със силен слънчев загар. Познавах се с него от изпълнението на различни строителни работи по множество обекти.
Не след дълго той бръкна в папката, която носеше със себе си, измъкна голяма лъскава фотография от нея и ми я подаде.
– Какво мислите за това? – попита ме с усмивка.
Снимката беше с размери 8.5 на 11 инча (21.5 х 28 см) и разкриваше прочутия силует на небостъргачите в Ню Йорк на фона на небето. Виждаше се Емпайър Стейт Билдинг, както и “Крайслер”, Статуята на свободата, а на преден план преминаваше младо момиче на ролкови кънки.
– Великолепно изглежда, – рекох. Но защо ми го показвате?
Обясни ми, че собственикът на хотел “Примадона” купил голям парцел земя и имотът е на ъгъла на “Тропикана” и булевард “Лас Вегас”. Там искал да построи хотел и игрално казино, които да наподобяват силуета на небостъргачите в Ню Йорк, изрязан на фона на небето, така както го виждам на тази снимка.
– Не сме сигурни, че това може да бъде осъществено – добави той. Ако се опитаме да го изградим само като една плоска, вертикална фасада с тези очертания, а после я съчетаем с другите съседни плоски… но има много високи фасади на останалите небостъргачи около нея, дори и да ги подсилим с различни опорни конструкции откъм задната им страна, напорът на вятъра може лесно да ги събори. А освен това щом човек ги погледне под друг ъгъл, малко по-отстрани, вероятно ще види всичките тези загрозяващи опорни конструкции отзад. Можете ли да намерите някакво решение на този проблем като строителен инженер?
Още същия ден се сдобих с копие от показаната ми снимка, както и скица на парцела, където щеше да се строи бъдещата сграда. Трябваше ми малко време, за да обмисля всички страни на проблема. Задачата представляваше забележително предизвикателство. Моята собствена строителна фирма вече неколкократно се беше справяла с доста внушителни проекти. Отнасяше се и за двата аспекта на работата ни – архитектурния проект, както и проектирането на строително инженерните конструкции.
Събудих се през нощта и седнах на масата с ножица в ръка. Режех парчета от скицата и размествах различните сектори назад-напред, нагоре и надолу. Сега вече знаех в какво се крие ключът за успеха на този проект, който постигнах по-късно.
Бях така развълнуван, че не можех да се върна в леглото и да продължа съня си.
Още на следващия ден започнахме изработването на макета и подбора на конкретните нюйоркски сгради, които да бъдат включени като образци на характерния силует на Ню Йорк. Задачата ни беше да ги претворим в нашия проект за хотел и игрално казино в Лас Вегас.
След две седмици напрегната, денонощна работа, макетът бе готов.
Изглеждаше великолепно, въпреки че беше само макет, направен от картон. Поразително приличаше на истинския силует на нюйоркските небостъргачи, рязко изпъкващи на фона на небето.
Следващата важна стъпка бе да убедим собствениците, че ние сме най-подходящата, най-добрата фирма за осъществяването на проекта.
Натоварих макета на пикапа си и го закарах в офиса на възложителя, който се намираше в същия този хотел “Примадона”, откъдето и потръгна цялата работа. Самият собственик и възложител отсъстваше и затова го оставих на масата в офиса му.
След седмица ми се обадиха по телефона да отида за разговор с възложителя. Посрещна ме развълнуван и въодушевен – беше го харесал много. Каза, че искал точно това – Ню Йорк, претворен на булеварда в Лас Вегас.
И сега, обратно на чертожната дъска за изготвяне на работните чертежи!
Тъй като голяма част от персонала на моята строителна фирма бе зает с работа по друг един много крупен проект – хотела и казиното “Монте Карло”, наложи се да търся и наемем още архитекти и строителни инженери. За тази цел повиках за интервюта редица професионалисти от САЩ. Назначих като част от новосъздаващия се екип и много хора, които образуваха смесена интернационална група.
От нас се очакваше да изработим плановете и работните чертежи на базата на строителство в крайно ускорени темпове, което е една типична концепция при осъществяването на строителни работи при хотелите-казина в Лас Вегас.
Когато се прилага концепцията за такива ускорени темпове може да се постигне сериозно съкращаване на сроковете, но само ако не се чака да бъдат завършени фазите на проучване, проектиране, изготвяне на работни чертежи и т. н., а се започнат веднага самите строителни работи преди пълното приключване на предшестващите фази! С други думи – работи се едновременно и паралелно по няколко последователни фази на обекта. Като пример мога да посоча, че още не бяхме приключили изчисленията по плановете за надстройката на същинското високо строителство, когато вече бяхме завършили изкопните работи и бяхме започнали изливането на бетонните основи на сградата.
Разковничето за успешна работа по този метод е, че трябва да се има предвид недопустимостта на грешки в изчисленията. Когато вече сте излели бетона на основите, те трябва да бъдат обезателно адекватни и да отговарят на стриктните изисквания за такова високо строителство, каквото ще легне върху тях.
Това беше един от най-динамичните обекти, които съм виждал да се издигат пред очите ми с такива ускорени темпове. Строеше се по един етаж на седмица!
Три огромни крана вдигаха материала високо, високо в небето. Високото строителство тук си беше наистина високо!
Материалите се вдигаха на 500 фута (над 150 метра). Помпите изпомпваха гъстата бетонна смес на същата височина – до най-високите етажи!
Напрежението беше страхотно. Никой досега не беше се заемал да строи подобно нещо! Никой не можеше да бъде сигурен какъв ще бъде крайният резултат.
Никой, с изключение на мен!
Аз знаех, че това ще бъде най-прекрасният хотел, най-привлекателното казино в Лас Вегас! По-добро от най-добрите в света!
Този хотел, който сега бързо-бързо издигаше снага в небето, щеше да издигне и името ми на такава висота, та да влезе в страниците на историята на световното архитектурно творчество и творческата строително инженерна мисъл”.
Светлини в пустинята (8)
Да си вестникар е сходно понякога със сцената. Увличаш се в писарлъка и почваш да се изживяваш някъде дълбоко и скришно в себе си като артист, такси драйвър, футболна звезда или дори пилот, ако пишеш за летците… За осми и последен път с Илия Бежански съм “инженер”. Или по-точно и по-лесно за мене – бъркач на бетон за големия строеж… за “Ню Йорк, Ню Йорк”.
Знам си отговора, ама го питам – става ли от всеки ортак на Майстор Кольо Фичето?
– Ако човек има стойности и достатъчно време пред себе си може да успее почти във всяка област. Аз не мисля, че съм нещо изключително. Имах своята професия, познавах теорията, натрупах практика и оставаше само да си свърша добре работата… Е, разбира се, трябва да имаш и достатъчно влечение към труда и към това, което правиш…
Могат ли младите българи да разчитат и те някой ден да тръгнат по неговия път?
– Аз завърших Инженерния институт в София, моята специалност беше “Проектиране на сгради за обществени и индустриални нужди”. Качеството на обучение е напълно прилично и дава много добри възможности. Но само с диплома, без постоянна, интересна и отговорна работа, далеч не се стига. В САЩ трябваше да взимам още редица класове, да покривам специфични за строителството в страната изпити и нормативи, да стабилизирам познанията си и вляза напълно в крак с изискванията на американското строителство. За това се изисква известна твърдост на духа и здрави нерви. Благодарен съм на моите родители Методи и Невена Бежански, които бяха успели “да вградят у мен” всичко това. Баща ми беше известен столичен адвокат и неговата начетеност и авторитет винаги са ми били пример за воля, упоритост и професионализъм.
Бежански идва в САЩ през 1967 г. Установява се в Сан Франциско, но през 1972 г. се преселва в Лас Вегас. Той усеща, че този млад град ще расте и се развива, ще бъдат необходими много строежи и добри инженери за тези строежи.
Започва да работи върху проекта на известния Bally’s Hotel.
– Този проект ме обогати с опит при строителството на високи конструкции. При това и как се строи с изключителни темпове. През 1976 г. основах проектантска компания – IBM Structural Engineers. Строяхме хотели, казина, сгради за офиси, магазини, комплекси, частни резиденции, хангари за летища…
През 1994 г. той основава нова фирма – “Gasskin and Bezanski Architecture and Engineering, Inc.”, на която е президент и главен ръководител. Фирмата предоставя на клиентите пълно архитектурно и инженерно обслужване. Това е нещо ново за времето и предприемачите бързо разбират какво преимущество им се предлага – пълна координация и взаимодействие между проектиране и строителство! Един център, където знаят и могат всичко. Корпорацията става предпочитана и постоянно търсена.
По време на проектирането и строителството на “Ню Йорк, Ню Йорк”, например, фирмата изпълнява още един, също така крупен строеж – Монте Карло хотел и казино.
“Ню Йорк, Ню Йорк”, един от шедьоврите на световната архитектура, на който се спирахме неведнъж в предишните репортажи, е един блестящ проект на Илия Бежански, в който са обединени умалените фасади на 12-те най-известни нюйоркски архитектурни хита, които придават необикновения чар на града. Левър Хауз, Импайър Стейт Билдинг, Уотърстрийт 55, Сенчъри, Тръмп Таур, Статуята на Свободата, Градският Съвет, Ню Йорк Билдинг, Сийграм, АТ&Т, Крайслер, Си Би Ес – и всичко това на едно място, в един монумент, който още навремето е погълнал половин милиард долара.
190-метровият Импайър Стейт Билдинг от комплекса е най-високата сграда в Лас Вегас – съобразена с изискванията Федералната авиационна служба.
– Когато Гери Прим се свърза с мен, за да ми предложи работата по проекта, беше вече ясно кои знаменити нюйоркски обекта ни интересуват. Проблемът бе как да се разположат. Моята идея го впечатли, защото даваше точна представа за силуета на комплекса. Първото място, където стъпих в САЩ, бе Ню Йорк. Тогава бях поразен от зрителната магия, която излъчваха небостъргачите в Манхатън. Гледката беше зашеметяваща и тогава си пожелах да правя такива неща. Удаде ми се този шанс, макар и в мащаб 1:3. Затова пък здраво се поизпотих над идеята как тези 12 сгради само привидно да изглеждат отделни, а реално да ги свързва една монументална конструкция.
Илия Бежански предлага линията на небостъргачите да е раздвижена и леко начупена. Резултатът е “Най-голямото попарт произведение в света”, както го възприемат стотици хилядите посетители на Вегас.
Бежански със своята компания е построил още десетки сгради в Лас Вегас – градът, който самият той оприличава като Светлини… може би по-добре – Огньове в пустинята… Luxor /Excalibur Resort, Nevada Landing, Desert Inn, Circus Circus, Gold Strike, Buffalo Bill, Sands, Casino Royale, , Harvey’s Club, Imperial Palace, Fort Mojave Indian…
– Естествено е “Ню Йорк, Ню Йорк” да бъде любимият ми проект. Имах влияние върху идеята за проекта, за това как да изглежда, техническото ръководство беше мое, но не мога да пренебрегна денонощните усилия на екип от шестдесетина души, които се грижеха за оформлението на плановете. Трудно може един човек да си припише заслугите за такъв мащабен проект. Бих казал, че е резултат на усилията на много талантливи хора. Всъщност обичам всичките си проекти, всеки има своята тръпка на предизвикателство…
Не можем и да си представим колко интересни са били тези три десетилетия и отгоре, през които инж. Илия Бежански строи лицето на уникалния американски и световен град Лас Вегас!
– Минаха като един динамичен филм. При това от интересните… Имах щастието да попадна на място, което приличаше на снимачна площадка, където се прави супер продукция. Беше създаването на необикновен град, в което можах и аз да участвувам. От мен се искаше само да изпълня колкото се може по-добре ролята си…
Така! Започнахме, че журналистиката била сходна с театъра. Сега пък архитектурните проекти и строителството било като кино… Сигурното е едно – и двете са част от живота. И великото е, че човек има доста места, където може да се представи добре на сцената на живота. Дори забележително добре – като инж. Илия Бежански!
(Край)
Климент Величков
