ФУТБОЛИСТИ
Когато бях ученик много играехме футбол. Можехме по цял ден да ритаме топката и не ни омръзваше. Понякога бягахме от часовете, за да отидем на стадиона или в двора на училището и да тичаме след топката, към която се бяхме пристрастили. Тогава спортуването беше любимо занимание не само на нас момчетата, а и на момичетата. Те се занимаваха предимно с гимнастика, лека атлетика, народна топка, но имахме една съученичка, която тичаше по футболното игрище с нас момчетата. Когато ни беше вратар беше незаменима.
Футболистите бяхме любимците на момичетата. Бяха прехласнати уж в играта ни, но ми се е струвало, че е било не толкова заради нея, а заради нас. Бяхме силни, стройни, с развита физика и привлекателни. Ние също имахме пристрастия към някои момичета.
Аз не можех да се нагледам на Милена. Тя беше по-малка от мен с две години, но беше развита за възрастта си. На лице беше много красива, но тялото й – не можех да му се нагледам когато се съблечеше по спортен екип. Формите й бяха прекрасни, а не като на още слабите и недоразвити нейни съученички. Беше ги изпреварила в това отношение доста. За мен тя беше богиня. Не можех да откъсна поглед от нея и желанието ми с всеки ден нарастваше, но не можех да си позволя нещо повече от разговори. Тогава поведението ни много се отличаваше от това на днешните младежи. Моралните норми бяха строги, не можехме да си позволяваме волности на открито. Търсехме поводи да поканим някое момиче някъде на скришно място и, ако успеехме, или ако то ни позволеше, да го целунем. Това беше голямо постижение и, когато успеех да целуна моята така желана Милена, после дълго тръпнех и изгарях от неописуемо желание.
Ние футболистите се гордеехме и обичахме да се хвалим с мъжествеността си, но никога не съм си позволявал да споделя с приятелите си моите чувства към Милена. Те забелязваха, че не съм понякога на себе си и ми подмятаха разни шеги, но аз не им се връзвах. Ние футболистите имахме самочувствие и се перчехме, но за сериозните си чувства се въздържахме да споделяме.
Това са мои далечни спомени, които ме споходиха когато поисках да ви разкажа за интересен епизод от живота ми, вече като почти професионален футболист.
Беше през шестдесетте години на миналия век. Тогава играех в русенския „Дунав”. Футболът не беше професия и, докато играехме, се занимавахме кой с каквото намереше, за да изкараме някой лев или бяхме на издръжката на родителите си. Необходимостта да отделяме повече време на тренировките, да се посветим на този спорт все повече нарастваше. Футболът беше само спорт, а не професия и не можехме да получаваме заплати, само защото сме се посветили на него. Ръководството ни обмисляше разни начини да ни задържи, защото някои момчета се отказаха от тренировките и започнаха постоянна работа. Изглежда ръководителите на „Дунав” бяха споделили с партийните ръководители на града и окръга необходимостта от помощ, защото те започнаха да идват понякога на мачовете ни и да ни наблюдават.
Един ден ръководителят ни Христов покани мен и още девет момчета от отбора и ни заведе в големия машиностроителен завод. Почакахме малко и после всички влязохме при директора. Той беше висок, мустакат мъж. Изгледа ни всички по ред и без много приказки ни каза:
– Искате да играете сериозно футбол, но имате нужда и от финансови доходи. Имате нужда от помощ. Добре! От завода ще ви помогнем. Докато играете ще получавате заплати, но какво ще правите като престанете да играете, а това време ще дойде – бъдете сигурни. Футболът е до време, докато сте млади. А после? Нямате професии. Как ще си изкарвате прехраната? А като станете семейни с какво ще издържате семействата си? Замисляли ли сте се за това? Надали! Много сте млади, за да се сещате за такива неща, а и сте така пристрастени към футбола, че друго сега не ви интересува. Доста мислих и имам следното предложение към вас:
Ще обходите завода, ще огледате различни работни места, ще разговаряте с работници. Всеки да си избере работно място и работник, който да го обучи да може да работи на това място. Не се иска редовно да идвате на работа като нашите работници, но, когато сте свободни, идвайте и се научете да правите нещо, за да имате някакви познания поне за една професия, че когато ви потрябва да можете да я усвоите по-добре и да имате с какво да се препитавате. Давам ви един месец. След месец ще дойдете пак и всеки ще каже кое работно място си е избрал и ще бъде назначен на него. Възражения? – мълчание. – Тогава, довиждане, до след месец.
Обикаляхме завода дълго. Той беше голям. Имаше механичен цех с много стругове, фрези, бормашини и каква ли не още техника. В ковашко-пресовия цех имаше малки, но и грамадни преси, ножици… В ремонтния цех беше много интересно, защото научихме, че там работата изисква големи познания, майсторство и умения. В дърводелския цех правеха детайли за вършачка, която се произвеждаше тогава. В леярния цех бяхме впечатлени от изтичащия горещ до бяло метал. Много още цехове и работни места видяхме. Мога дълго да ги изреждам. Беше ми интересно, защото никога не бях влизал в такъв голям завод с толкова много големи и сложни процеси и машини. Трудно ми беше да се ориентирам, но след разговорите с доста работници ми хареса работата в механичния цех и най-вече един стругар и си избрах неговата професия.
Изтече месецът и отново бяхме в кабинета на директора. Този път до една маса седеше и завеждащият личен състав. Директорът ни поздрави с усмивка и започна да ни разпитва един по един какво сме си избрали. Всички си казвахме желанията. Когато стигна до Марин той заяви, че иска да стане снабдител.
Директорът го изгледа многозначително и започна да се смее.
– Какъв хитрец! Не ти се работи! Защо ти хареса да станеш снабдител? В снабдяването няма какво да научиш, няма какво да правиш, а и там не мога да те назнача, защото бройките са щатни, а нямаме свободни. Твоята работа, момче, няма да стане. Давам ти още един месец да си избереш работническа професия и след това ще дойдеш пак. Останалите ще си получат заповедите от личен състав след като попълнят нужните документи – завърши кратко новият ни работодател.
– Да ви е честито ставането работници в завода ни, освен футболисти, разбира се!
Така станахме уж футболисти-аматьори, но на заплати в завода. В началото ходехме често до избраните ни работни места, но после започнахме да поразреждаме посещенията си. Заплатите си обаче редовно получавахме.
Из “Русенски разкази”
“Русенски разкази” е сборник от кратки разкази на Здравка Цанкова, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.
