Театърът и пантомимата в България – Интервю с Вельо Горанов

С Вельо Горанов се срещнахме в едно от най-любимите места за жителите и гостите на българската столица София. Това е нещо като Бродуей за нюйоркчани, само мащабите са много по различни, но концентрацията на културни  центрове и театралните сцени сред тях  по тази част на улица „Раковски” в София е впечатляваща. На минути разходка едно от друго са култовите театрални места  Народен театър „Иван Вазов”, Военният театър, Сатиричният театър, НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”, тук са и сцените и самото уникално  Българско народно читалище „Славянска беседа”.

Това е като че първият  по мащабите си център за духовен и културен прогрес в България, зародил се още през далечната 1880 година – само две години след освобождението. Тук се създава уникален комплекс за културно-просветна дейност. Ражда се Първата театрална трупа в София, от която се изгражда по-късно и трупата на Народния театър.  Тук се основава първият в страната ни Симфоничен оркестър, от тук тръгват Операта, Музикалното училищеe, първите обществени организации, като туристическото дружество „Алеко”, първите църковни и светски хорове…
 Да, става дума за Читалище „Славянска беседа”, с което са свързали живота и дейността си такива колоси на българската култура като Марин Дринов, Иван Вазов, Алеко Константинов, Добри Христов… Почетни членове на читалището са Екзарх Йосиф І, Граф Игнатиев, Цар Борис ІІІ, Хенрих Сенкеевич, Константин Иречек, Иван Мърквичка и др. Безспорни са заслугите на читалището за създаване и развиване на българското музикално изкуство, хорове и инструментални състави. Различни състави на читалището са представяли българската култура в десетки страни по света. Читалището е организатор на големи музикални фестивали, по негова покана България се е запознала с представители на най-добрата европейска музика. Уникалният библиотечен фонд на Читалището е съставен от над 55 000 книги, сред които и редица библиографски  рядкости.
Днес към Народно читалище „Славянска беседа” функционират първокласни детски и младежки театрални и музикални школи, школи по изобразително изкуство и модерни танци. Повече от десетилетие се развива Театър „Провокация”, реализирал над 25 постановки, характерни с яркото актьорско присъствие, изключителен режисьорски усет и смели решения. Театърът е гостувал в страни от Европейския съюз, в Сърбия и Украйна.
Настоящият директор на „Славянска беседа” Петър Райжеков води дълга административна борба за възвръщане на сградите и театралните сцени на читалището. Той е  трето поколение артисти. Неговата баба – Мара Шопова е създателката на Старозагорския театър. Наум Шопов, един от титаните на българския театър е негов чичо. В едно свое интервю той казва, че „борбата на неговия живот” е била наистина да се възвърне и запази този културен оазис, където се съединяват възрожденски дух, модерна култура и изкуство и живеят заедно в хармония. Живителната сила на това достижение е абсолютно необходима днес за опазване на културния облик на нашия народ. В създадената сега организация голямата сцена на „Славянска беседа” ще се предоставя както на Народния театър, така и на други гостуващи трупи, а читалищните състави, също и фестивални и други  комплексни изяви, ще имат възможности за реализация на своето изкуство.
Петър Райжеков е завършил  ВИТИЗ „Кръстю Сарафов”. Изиграл е над стотина роли в Пазарджишкия и в Нов драматичен театър „Сълза и смях” в София, има своите артистични изяви и в Театър „Провокация”. Участвал е в около 30 игрални филма, сред които и „Повелителят на Европа” на Ежи Кавалерович.

… И ето че от известно време този уникален културен център на България е протегнал ръка и на една загадъчна и древна разновидност на театралното изкуство – пантомимата, където името на Вельо Горанов поставя България може би в челната тройка на световния елит. Затова и моят събеседник се чувства толкова силен и млад, толкова решителен и пълен с творчески идеи… той просто лети с крилата на своята муза!

Познаваме се отдавна. Но не бяхме се виждали дълго време. Между нас по едно време се простря Атлантическият океан и така – той в Европа, аз в Чикаго, само подочувах откъслечни епизоди от неговата биография. Имаше сред тях и драматични моменти, но като познавах „чепатия„ му характер бях сигурна, че ще успее, ще надвие и тази голгота, изправила се пред него, и отново ще заживее своя истински живот – Животът на Сцената.

Велю Горанов има необикновено ярка, уникална, сценична биография. Старозагорец. Завършва ВИТИЗ „Кръстю Сарафов” през 1971 г. Участва в над 40 игрални филма, сред които „Авантаж” /1977/, „Всеки ден, всяка нощ” /1978/, „24 часа дъжд” /1982/, серийната постановка „Фильо и Маккензи” /1979/.
Основател е на студиото „Пантомима”, което се  превръща в една от най-добрите световни лаборатории на пантомимата. След това прави и Театър „Движение”. Неговите спектакли „Един мим разказва”, „Дон Жуан”, „Незавършен танц”, „Болеро”, „Швейк”… днес са част от върха на световната класика  в пантомимата.

Казвам му колко много се радвам, че се връща отново към своето истинско битие – животът на сцената!
 
– Тази 40-годишнина, която ще направя на сцената, като че ми подейства като допинг – иронизира малко себе си Вельо. – Първите си роли изиграх пред публика през 1971-72 година. Върнах се сега с „Един мим разказва”, защото спектакълът сякаш е най-добрата връзка към новите ми пътища в изкуството.

– В годините без твоето присъствие на сцената пантомимата сякаш замря в България…
– Пантомимата идва от древността, това е изкуство, което ще живее…  В момента мнозина от моите студенти, които съм учил във ВИТИЗ, разнасят това изкуство в Германия, Австрия, Испания, Франция, Холандия… Реших, че трябва и аз да започна отново да играя в собствената си страна. Трябва да направим нещо срещу това систематично оглупяване на българина, което сякаш става по определен план. В небитието е Шекспир, хранят хората с клюки, със скандали, безсрамното ровене в чуждия живот се представя като изкуство.

– Какво прави през годините без театрални изяви?
– През всичките години работих и работя много и различни неща. Сред тях и пиша книга, която ми се струва, че се развива добре. Изследвам цялото изкуство на пантомимата.  Имах и време да се порадвам на трите си деца…

– Имаше преди години трима най-известни рицари на белия грим и белите ръкавици, на езика на жеста и тялото, на мимиката  и изражението… Марсел Марсо, Жан Луи Баро и Вельо Горанов. Как се случи така, че на създателя на българската пантомима му заключиха вратите към сцената?
– След успешното представяне на Мексиканския фестивал през 1986 г. имах вече куража да настоявам за създаване на „Театър за пантомима”. И това се случи. Театър „Движение” стана факт още през 1987 г. С течение на времето получихме и импресарски права, правото да произвеждаме касети и се занимаваме с други вътрешни дейности, които ни даваха възможност да организираме самофинансиране. Но по време на правителството на Иван Костов с едно писъмце от четири реда беше унищожено всичко.  Ударът за мен беше неочакван и аз бях неподготвен за него. Чудех се къде да се скрия от хората, които ме питаха какво става. Театърът го нямаше вече и мутрите започнаха да ме тормозят за чудесната театрална зала, която искаха да превърнат в бинго-зала. Гардовете на Поли Пантев, ме натовариха в багажника на един джип, закараха ме на Витоша, вързаха ме за едно дърво и насочиха заредена пушка-помпа и поискаха да им харижа салона. Отказах. После животът ми се превърна в ад. Какво говоря… Адът щеше да бъде ВИП-курорт за мене по онова време. Започнах да правя грешки. Някои се оказаха много фатални. Една от тях – купих фирмата, която държеше авторските права на  театъра, а тя се оказа удавена в кредити – около половин милион долара. Взеха ми паспорта, не можех да пътувам и играя в чужбина. Пропих се. Един ден написах в дневника си: „Уморих се да живея”. В един от малкото трезви дни препрочетох написаното и се уплаших. Накъде отивам?  И написах нещо съвсем друго. „Силата на човека не се измерва със спечелените битки, а от инкасираните загуби, след които е успял да се изправи”. На другия ден влязох в спортната зала и започнах да възстановявам и физиката и психиката си. Повече от този ден не съм се докосвал до алкохол и цигари.

 – Сред най-добрите постановки на Театър „Движение” е „Дон Жуан, с която на Втория Фестивала на Модерния театър в Египет спечелихте три награди. На какво се дължи успехът Ви?
– “Спектакълът “Дон Жуан” е благодатна почва за режисьорски експерименти. В рецензиите на тогавашната западноевропейска преса беше написано, че „удивителният българин Вельо Горанов ни поднася стар класически текст по нов и блестящ начин, естетически и поетично, в пиеса, съчетаваща танца и изразното движение!” Други наблягаха, че всичко това е предадено без думи с невероятно точна артистична техника.  Поканиха ни след фестивала и на допълнителни представления на сцената на новата по онова време Опера на Кайро.

– Но свърши болезненият период на твоята раздяла със сцената… 
– Да, много ми липсваше сцената и наистина го преживях болезнено. Завърши първият ми сезон, откакто се завърнах. Докога ще имам щастието още да играя – това е работа на Всевишния… Сега залагам на „ Един мим разказва”. Това е мой авторски спектакъл, ще го играя и през следващия сезон. Готвя и други сценични изяви. Подписах договор с театър „Арт” и ще съм „Дон Армандо” в „Напразните усилия на любовта” на Шекспир. Премиерата на моята драматизация на „Великият инквизитор”, с режисьор Борис Радев е съвсем наскоро – на 12 октомври. Това е синтез на театър и пантомима. Искаме да покажем нещо ново по темата за свободата. На лице е една готова пиеса “Вавилон” и дори сценарий за 20 телевизионни серии.
Започвам и заснемането на сериал… Така че ще имам един много труден, но очакван с нетърпение сезон. С истински трепет разработваме, заедно с председателя на читалище „Славянска беседа” Петър Райжеков, и концепция за открита сцена. Започнахме заедно нашия артистичен живот преди 50 години на детската театрална сцена в Стара Загора. Съкратиха ни заедно през 1977 година. Цели 15 години се експериментираше със сцена „Сълза и смях” на улица „Раковски”. Вече се сложи край и на това. Сцената е върната са собственика – читалище „Славянска беседа” и сега до нея ще имат достъп много театри, които да покажат изкуството си на голяма професионална сцена. Смятам, че на тази сцена ще се възроди и пантомимата в България.
Хората, които са гледали Вельо Горанов през новия му „Първи сезон” се удивяват на неговото отлично тренирано и гъвкаво артистично тяло. Артистът дори ходи постоянно с прикрепени тежести на ръцете и краката за да възвърне силата на мускулите. Той е точно 68 килограма и спазва до фанатизъм това „бойно тегло”. Продължава заниманията със йога. Започнал е като 12-годишен хлапак…
– Спя едва по 3 – 4 часа- казва събеседникът ми. – И много време  работя! Режимът ми е строг, пия много течности, но сред тях – никакъв алкохол.  В „Един мим разказва” играя два часа без петнайсет минути на сцената и това изобщо не ме уморява. Мои връстници ми забраниха да казвам това – ще го прочетат министрите и ще вдигнат пенсионната възраст, та не им го пращайте вестник „България Сега” от Чикаго…

Разбира се, че ще изпълним това желание, по-точно предупреждение, на Велю Горанов. Но силно се надяваме и на това, че той също ще изпълни своето обещание – да се отзове на поканата ни от Чикаго, да дойде при нас и ни покаже някои от своите шедьоври. Ще имат късмет и американците – езикът на който Вельо Горанов говори със света е общочовешки, един за всички народи, езикът на жеста и тялото…

Чанита ПАУНОВА
в.”България СЕГА”