Отворено писмо до президента на Република България

Йордан Ганчовски – председател на Литературен кръг “Георги Марков” (от 1989 г.), съпредседател на БНФ (инк.)

Уважаеми Г-н Президент,
Когато пиша това обръщение, преди 34 години, в една Лондонска болница, агонизираше за последно на този свят, големият български белетрист, публицист и драматург, Георги Марков. Същият ден той напусна този свят. През тези тридесет и четири години наглостта на комунистите бележеше връх на всяка годишнина и още няколко пъти през годината – по повод и без повод. Остатъците от комунистическите тайни служби не позволиха да излезе истината за убийството, а напротив – унищожиха някои от съществените материали, правиха опит да се нападне архива през 1989 г., пускаха слухове, че самият Марков е човек от ДС – въобще изпълняваха и изпълняват стриктно директивата на МВР от 1979 г., в която се казва, че трябва да се насочи вниманието към западните служби, а самият Марков да се сочи като служител на ДС (справка – сутрешния блок на така наречената Национална телевизия от 7 септември тази година).

Господин президент, обръщам се към Вас, преди всичко като български гражданин и след това като български писател, който е осъзнал смисъла на творчеството единствено като непримиримост към самозабравили се властиимащи и техните копои. И целта на това е обръщение е много проста – тя е във Вашите възможности, а и от него не изпитвам същото унижение, каквото бих изпитвал, ако пишех до президент-комунист или президент-марксист.

Първата ми молба е да използвате влиянието си на държавен глава и да осветите убийците и съучастниците им, които все още получават високи пенсии и се гаврят с паметта на борилите се срещу комунистическата диктатура.

Втората е, да предоставите на Литературен кръг “Георги Марков” подходящо място в центъра на столицата за организиране на музейна сбирка на убития писател, която да не е по-малко представителна от музейните сбирки на други български творци.

Третата ми молба, господин президент е, да използвате високият си пост и произведенията на Георги Марков, да бъдат включени в програмите на средните и висшите учебни заведения. Те са свидетелство и най-добър урок за подрастващите, учат на гражданска доблест и достойнство пред самозабравили се властници.

Четвъртата ми молба е да ни съдействате за построяване и поставяне на паметник на Георги Марков в алеята на писателите в Борисовата градина и наименуване на един софийски булевард на неговото име.

Уважаеми, господин президент, да ви кажа откровено, наблюдавайки вътрешнополитическия живот в България, не храня големи надежди да получа отговор и за това имам основание, което впоследствие ще го споделя, когато му дойде времето. Отговор получавахме от американските президенти (като секретар, а по-късно съпредседател на БНФ (инк)) и то до десетина дни най-късно. В България политиците смятат обръщащите се към тях за крепостна маса, която проси нещо си, на което не е нужно да се отговаря. А може би избират такива съветници около тях които да ги “предпазват” от натрапниците, без да знаят, че завинаги формират мнение.
И все пак благодаря предварително за съдействието, на което се надяваме.

11 септември 2012
8 ч. 53 мин.

Йордан Ганчовски

МОНОЛОГ НА ГЕОРГИ МАРКОВ ПРЕД УБИЙЦИТЕ СИ

Тъй както се заглеждам с невинен празен поглед,
върху това, което за вас е много просто,
внезапно се разстилат
и цветове,
и звуци,
тъми, мъгли, поличби,
в които бях научен да бъда сляп и точен
по точните ви карти;
аз виждам, че вълната е духната вода
и гребенът и трае не повече от миг.
Родил се е случайно и става пак
вода,
а вечни си остават морето и брега.
Но кой ли глас разпъва – отдавна всичко знае.
Гласът….
Гласът….
Гласът ли?!
Завиждам ви
всезнаещи,
всевластни,
всеразбиращи,
всебляскави,
всеясни,
всеядни и
вселочещи,
всесочещи,
всеможещи,
велможи и велможчета!
Завиждах ви дотолкова, да ви забравям с болка,
приличаща на сила,
приличаща на билка,
която сам изпивах и ставах безразличен,
а с пулса на цветята прелитах над звездите….
Там беше тясно място за вашите реликви.
Но нямаше ви даже
в избухналата пролет,
в замислената зима,
в замръзналото лято,
в разцъфналата есен,
сред птичите колонии,
сред птичите закони.
Не!
Нямаше ви!!
Нека!!!
(Това е знак за песен.)
От тиха безразличност, аз вече ви обичам.
Знам, че така обичам
и острите тревички
и върхове без име,
и тъмен древен грохот,
и еднодневни локви,
високи урагани
и кадифени дни –
без поданство живеят, но поданство си имат,
без гражданство остават, но знаят, че са те.
И както се заглеждах с невинния си поглед
съзрях и друго нещо:
Без поданство сте вие и мъртвите сте вие….
…..но и това ще мине –
тя вашата държава е в моята Родина!