ПРИЯТЕЛИ

      Работех в голям машиностроителен завод. Работата ми изискваше често да ходя в лабораторията да нося проби и да вземам резултатите. Там работеше Христо. Беше младо и привлекателно момче. Аз тогава също бях млад и с Христо си допаднахме и започнахме да се виждаме не само по служба. Заедно обядвахме в стола на завода, черпехме се в лавката, излизахме из града. Бяхме още ергени и търсехме с какво да запълним свободното си време.

      Христо имаше приятелка – Маргарита, която работеше в завода. Бяха неразделни. В завода работеше колежка на Маргарита, която правеше всичко възможно да ги раздели. Създаваше интриги. Опитах се тактично да му подскажа да бъде по-внимателен с тази колежка, но той обичаше комплиментите на жените и не съзираше в тях нещо злонамерено. Както и да е, интригите не успяха да разделят Христо и Маргарита и те се ожениха.

      Нашето приятелство не пострада от това. Не след дълго и аз си намерих момиче и станах семеен. Това подобри още повече отношенията ни, защото жените ни си допаднаха и често се събирахме освен двамата с Христо и семейно.

      Аз съм човек, който държи на приятелството и имах потребност често да се виждаме, да разговаряме и обикновено аз посещавах Христо в лабораторията, защото той беше сам, а аз работех в икономическия отдел, където, в голяма зала бяхме десетина души.

      Приятелството ни беше, поне за мен, прекрасно. Стана обаче така, че трябваше да отида на друга работа, която беше отдалечена от завода. Освен това задълженията ми много се увеличиха и вече не можехме да се виждаме често. Имахме няколко семейни срещи но и те не продължиха дълго. Преди аз отивах при Христо, аз го търсех. Сега нямах тази възможност, но и той не ме потърси поне веднъж.

      Минаха години. Признавам си, че в началото ми липсваше общуването с този добър приятел, но беше за кратко. Затрупан с много работа забравих за Христо.

      Бяха минали доста години. С един наш колега от завода седнахме да се почерпим и той ми разказа колко обиден ми бил Христо. Като съм отишъл на другата си работа сън се възгордял, забравил съм старото ни приятелство. Преди аз съм го търсел, а след това нито веднъж не съм му се обадил.

      Като се замислих осъзнах, че е прав. Наистина преди аз го търсех, аз ходех при него, аз го канех да се видим извън завода. Той никога не беше инициатор за контакти с мен. Не бях се замислял за това. За мен приятелството е потребност за общуване, а не сделка, в която трябва да се спазва някаква реципрочност. В приятелството, според моите разбирания и усещания, имаш ли желание да общуваш с приятел го търсиш. Не държиш сметка колко пъти той те е търсил, или търсил ли те е въобще.

      Бях самокритичен, но в същото време си дадох сметка, че Христо винаги е чакал аз да го потърся. Защо? Имал ли е потребност от мен? Не съм ли му се натрапвал и когато сме се разделили, не е ли било нормално да се почувства обиден и изоставен? Защо тогава нито веднъж не ми се обади? Защо не ми потърси нито веднъж? И досега не мога да го разбера и да си отговоря на тези въпроси.

      Чувствам се виновен, но и не съвсем. Приятелството е двустранен процес и трябва да се поддържа и от двете страни. Ако само едната има нужда от срещи и търси другата, а тя само чака, какво приятелство е това?

Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази”  е сборник от кратки разкази, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.