ПРОЩАВАНЕ

      Поради здравословни причини ми се налагаше няколко години да посещавам градчето Сандански – все през зимата. През лятото там е много горещо, но през зимата е прекрасно: топло, слънчево, красиво! При едно от отиванията си трябваше да спра в София, за да свърша неотложна служебна работа и поради това отидох до там с кола. В хотела се срещнахме с русенеца Марко. Не бяхме приятели, но имахме няколко служебни срещи по линия на гражданската отбрана. Марко работеше в милицията и идваше на заседанията на щаба, когато правехме учения. Той беше висок, строен, красив мъж и се забелязваше, впечатляваше с външността си. Освен това добре говореше, не използваше ненужни шаблонни и излишни фрази, когато докладваше – казваше само това, което е нужно. Впечатлението ми от малкото срещи беше приятно.

       Когато се срещнахме на софийска територия се почувствахме по-близки като земляци и решихме да седнем да пийнем по нещо. От дума на дума споделих, че като си свърша работата заминавам за Сандански. Това му направи приятно впечатление, което се изписа даже на лицето му. Изрази желание и той да посети градчето. Не попитах защо, но му предложих да заминем заедно. Имах намерение да замина с влака за Сандански, но си помислих, че ако сме заедно, може да отидем с колата. Пътуването ни беше приятно – още повече като се  отчете колко интересна и красива е панорамата от двете страни на пътя. Като се прибави приятният разговор – не забелязахме кога пристигнахме. Марко ме попита дали може колата да остане още един ден и с нея да обиколим малко околностите. Видя ми се странно, но не можах да му откажа.
      Още в деня на пристигането и особено на другия ден обиколихме много села –  всичките в близост до границата. Аз имах издаден от Русе граничен лист и можех да пътувам по тези места, но не ми се наложи да го използвам, защото Марко беше приет навсякъде като свой човек, като отдавна познат. Както можах да разбера, преди години той е работил в този район и се е занимавах с охрана на границата. Никога не бях имала възможност да разбера и осмисля израза „охрана на границата”. Русе е граничен град, но с братска страна – с Румъния и никога не сме се възприемали като гранична зона. Нямахме никакви ограничения, даже често пътувахме до Букурещ с разрешение от милицията, което лесно се получаваше. В този район беше друго. Граничехме не с братска страна, а с вражески. Границата се охраняваше яко.
      Още първите хора, с които се срещнахме приеха Марко като стар добър приятел. Виждах радост на лицата им. Възрастните го канеха да влезе, искаха да го нагостят, заедно си спомняха случки от съвместната им работа. Всички бяха изключително уважителни към Марко, даже ми се иска да кажа, че го обичаха. С такива добра чувства говореха за миналото време, за трудностите, но и за доволството от направеното.
      – Стояне, тогава границата се пазеше от цялото население. – се обърна към мен, като виждаше озадачения ми вид – Даже децата, особено момченцата, активно участваха. Това за тях беше нещо геройско и те се стараеха. Наблюдаваха по граничната бразда да няма следи и, ако забележеха, тичаха да кажат на граничарите. Възрастните също бяха бдителни. Не един и два бяха случаите на гранични инциденти. Без местното население службите и граничарите не биха се справили сами – ми обясни Марко.
      Най-интересни бяха срещите с младежите, които са били малки момченца, когато той е работил по тези места. Те толкова много му се радваха, че имах усещането, че искат да го докоснат, искат той да ги погали – както е правил преди – да му разкажат за себе си, да му се похвалят. Марко ги разпитваше как върви училището, слушат ли, помагат ли още на граничарите. Отговаряха му къде с желание, къде с неудобство, но на въпроса дали помагат всички отговаряха:  „Сега не е както, когато ти беше тук.”
      Останах много доволен и в същото време озадачен от посещението ни с Марко по граничните места около Сандански, Петрич, Мелник. На следващия ден Марко си замина и до края на престоя ми почти забравих за него.
      Върнах в Русе и след известно време, реших да потърся този интересен човек, когото преди само познавах, а след Сандански ми стана доста интересен и приятен, макар и загадъчен. Когато се свързах с началниците му научих ужасната новина – че е починал. Бил е много болен – рак в мозъка. Правена му била операция в София, лекуван бил, но нищо не му помогнало. Чак сега се сетих, че по време на пътуването и посещенията ни имаше случаи, когато беше оклюман и казваше, че има главоболие. Не обърнах внимание на това. Кой няма понякога главоболие, особено по време на път и при безсъние.
      Чак след смъртта му разбрах, че Марко се е прощавал с хората и местата, където е работил. Чак сега се сетих, че докато пътувахме той ми разказваше какви сърдечни срещи е имал в София с приятели и колеги. Чак сега …, когато вече Марко го нямаше, когато беше си отишъл, но се беше срещнал с изминалия си живот, с миналите си приятели, колеги, познати хора, места – със спомените си от славни времена, когато е бил здрав!

Из “Русенски разкази”

“Русенски разкази”  е сборник от кратки разкази, вдъхновени от книгата „Римски разкази” на Алберто Моравия. Не могат да се равнят с разказите на този известен италиански писател, наричан „баща на италианския неореализъм”, но неговите разкази са мотив за написването на тези русенски разкази. Описаните хора са истински, но не са конкретни личности, а събирателни образи от различни качества на различни хора, не се отнасят за конкретен човек. Имената са измислени. С написаното се цели да се покажат нравите, начина на живот и вижданията на хора от едно по-старо поколение, да се опише отиващото си, променящото се време. Времената се променят, но човешките качества остават. В нюансите може да има разлики, но по същество нравите са едни и същи.