В памет на Петър Николов, Професия “Дипломат”
Записки по Америка /1/
Рубрика на Климент ОХРИДЧАНИ
През далечната 1990 година с Ивайло Герчев /сега в редакция „Хоризонт” на националното радио/ бяхме кореспонденти на българската спортна преса на „Игрите на добра воля” в Сиатъл. Беше оптимистично време. По улиците на София и големите градове шествуваха шумни митинги, а Сашо Йорданов, един от лидерите на СДС и Народното събрание по-късно, заяви тогава /или пак малко по-късно/, че свободата и демокрацията у нас са победили „ с малко, но завинаги”. На световния политически тепих руската мечка беше туширана, в Москва се разхождаха западни икономисти и предприемачи, които учеха Иван на пазарна икономика. В спорта големите нови приятели измислиха подбните на Олимпиада „Игри на добра воля”. Състезаваха се поименно поканени супер-шампиони и рекордьори от най-големите спортове и на тези форуми се регистрираха изключителни постижения. Домакини биваха само те – тогавашните олимпийски гиганти, които се редуваха – ту Русия, ту САЩ… По това време китайските олимпийски шампиони от 2008-ма са се раждали един по един из оризовите ниви, но даже Нострадамус и Ванга не ги съзират и като чертичка в бъдещето…
Беше световно събитие, бяхме в прекрасен град, даже управителят на дъждовете се бе смилил над нас и ни пускаше много повече слънце от полагащото се на Сиатъл. Ние с Ивайло се чуствувахме действително като на Олимпиада. Гости и американци – всички се изживявахме като олимпийци!
Нямаше как да не срещнем и легендата на българския баскетбол Веселин Темков. Може и да е позабравено вече какво е направил за България, но по земите на бившата Югославия винаги ще помнят, че той е един от спортните гении, които поставиха на крака световната класа на баскетбола в републиките им. Прочутият ни треньор по това време живееше в Сиатъл със семейството си.
Един ден, когато се наслаждавахме на одухотворените Темкови думи, с които ни говореше за спорта и хората, при нас пристигна с трясък здрав американец, който прегърна по балкански и двама ни с Ивайло и заяви, че е много щастлив. Оказа се, че той е треньор по бейзбол, живял няколко години в България и учил първите хора в страната ни, започнали да играят неговия екзотичен в българските очи спорт. Някои вероятно ще си спомнят, че това са били студенти от Националната спортна академия и от други софийски университети. След него от колата се измъкна и жена му, чиято реч беше изцяло съградена от шеги и майтапи. Рядко ще срещнете такава жена. Жалкото е, че такива все се падат на треньори, за журналистите остават съвсем други…
Сред словесния водопад, с който „хъни” описа живота на американското треньорско семейство в България прозираше една основна нишка: мъжът й е побъркан от страната ни, готов е да зареже още в момента всичко в Америка и да се качи на първия самолет литнал в посока Витоша!
И поради що? За много неща. Но главните са – съблазнителните млади момичета и унищожителните огнени ракии с хладни мезета, които горкият треньор бил принуден да споделя често сред бейзболистите на България и техните приятели.
Когато го запитахме – какви неприятности, все пак, може да си спомни от своята българска епопея, треньорът пренебрегна очакванията ни да разнищи липсата на демокрация, просто се разсмя, смя се много, и ни разказа следното… Как за да чуе близките си по телефона е трябвало да подава заявка от предния ден за „разговор с чужбина”, да бъде точно в определения час в Централна поща, защото от там е най-сигурно, от къщи може просто да не ти се случи, да влезе в кабинката и след 5 – 6 безуспешни опити за връзка, винаги показвайки при всеки от тях муцуната си на отсрещната телефонистка, да ГОВОРИ през океана! После, естествено, за такъв екстремен разговор – седмичната треньорска заплата!
… Е, няма го вече доброто старо време с тези познати лошотии из него, сега с Америка говорим ден и нощ, цял час за долар, че и по-малко… И ето, че работата отново ме среща с разни познати американци, само че сега в Ню Йорк и мой събеседник е г-н Сетрак Агонян, когото американските журналисти описват като „300 процента човек” – 100 процента българин, 100 процента арменец и 100 процента американец! Стъпил преди години на американска земя с 6 долара в джоба, сега „Сето” притежава впечатляваща компания за архитектурен дизайн и метални конструкции – International Creative Metal, Inc. Сред създаденото през годините от него са прекрасни композиции от вътрешния и външен дизайн на Рокфелеровия център и седалището на ООН, обществени сгради, храмове и хотели… Името му е дълбоко свързано със спорта. Има шампионска титла по бокс в България и е направил изключително много за добрите ни контакти и сътрудничество с американския спорт. Той е първият организатор на своего рода „преломно състезание” в историята на българския спорт, специализирал се до тогава предимно към срещи с Изтока… През 2001 година в зала „Универсиада” се играе боксовата среща между полицейските отбори на Ню Йорк и София! Американците са посрещнати почти като прочутите „битълси” и залата едва не се пропуква по шевовете си. На другия ден полицаите слагат униформите си и заедно, българи и американци, правят показно полицейско дежурство в района на Централната гара – с още по-високо зрителско присъствие!
Г-н Агонян беше в центъра и на организираното през миналата година ответно гостуване на българските полицай-спортисти в Ню Йорк. Той бе и сред основните организатори на Световното първенство по борба в „Медисън Скуеър Гардън” в Ню Йорк и получи за брилянтната си дейност и предишни заслуги титлата „Man of the year by USA Wrestling”. Член на Американския олимпийски комитет и фигура в Маркетинговия комитет на Международния Олимпийски Комитет той направи много и за първото участие на Армения, след разпадането на СССР, в Олимпийски игри.
Като му разказах случката в Сиатъл, Сето ми разказа от своя страна и своеобразно продължение на темата „телефонни комуникации” между България и света. Когато си с него такива неща се случавт често. Имам впечатлението, че присъства навсякъде. Много енергия и много опит… Колко полезни са били тези негови качества за България става ясно от новите страници, които се отвориха в продължилия ни разговор.
– Сред моите най-добри приятели ще остане завинаги името на Петър Николов – каза Сето. – Той е сред най-почтените българи, арменци и американци, които познавам, а те не са малко. Вестта за кончината му в Джакарта ме потресе. Когато изгубим от нашия свят някой, за когото можем да твърдим, че е бил „истински” човек, усещаме колко малко приживе сме могли да покажем нашите добри чувства към него, да благодарим за стореното от него.
Сетрак Агонян се запознава с Петър Николов при странни обстоятелства. Той е първият българин – търговско аташе към нашето консулство в Ню Йорк от встъпването на България в демократичния свят.
– Дойде в Ню Йорк като дипломат – казва Агонян. – Бедна България се опитваше с цената на много усилия да създава авторитет и добро име на своите представители, като за това поддържаше, доколкото може, добрият им стандарт в чужбина. Но Петър Николов показа, че доброто име и работа на дипломата се дължат преди всичко на неговия ум и способности, а не на скъпата кола и разкошно жилище. Нему и семейството му – жена и две деца, беше предоставен голям апартамент в деловата част на Ню Йорк. Но само след броени дни той направи малък ремонт на две стаи в сградата на търговското представителство на България и те се пренесоха в нея. Сам ги боядиса, поправихме криво-ляво печката и няколко поразклатени стола… Каза, че така ще си е винаги хем у дома, хем на работното място. Дом и Родина за него бяха еднакво високи. На своите гости по служба от България предоставяше също такива скромни стаи и цялото си време и близост, за да свършат добра работа по време на командировката им. Беше неудобно после да чувам от някои, че кърпата в банята била малка и почти нищо не разбрали от нощния Ню Йорк. Мъкнел ги само по търговски срещи и симпозиуми.
Беше много тактичен и деликатен човек. И само в някои случаи – много настоятелен и последователен в развитието на идеята…
Сетрак Агонян помага на този работен български дипломат за създаването на добри и полезни контакти със Сити Банк. Двамата заедно подготвят дни и седмици деловото посещение и подготовката на търговските контакти между някогашната българска авиокомпания „Балкан” и съответните американски институции. Идва и денят, когато първият български самолет се приземява на летище „Кенеди”. Един празник, помрачен след години от тайнствения фалит и зачеркването на един от най-явните показатели за възможностите на една страна – да има своя авиокомпания и самолети, които кацат в Ню Йорк, Чикаго или Лос Анджелис…
– Един ден – казва Сето, – двамата с Петър Николов пак решавахме труден проблем. Трябваше да се действува спешно, а с България така и така не можеше да се осъществи телефонна връзка. Чакахме, както и онзи треньор от Сиатъл, да дойде „утре”-то, за което сме направили заявка за телефонен разговор. Как без телефон може да се прави международна търговия в наше време!? Една мисъл дойде едновременно в главите ни…
И двамата стават, пристигат в АT&T, където Сето има достатъчно добре познати хора. След няколко месеца се подписва и първият контракт между българските телекомуникационни служби и водещата съобщителна компания в света! Европейските компании, които се разпореждат сега с българските предавателни и приемащи системи, за по-добро или по-лошо, идват след време…
Петър Николов работи известно време и във Външното министерство на България. После е изпратен в Брюксел, където има неоспорими заслуги за пълния синхрон на всички процедури по приемането на България в Европейския съюз. Накрая приема дипломатическия си пост в Индонезия, който е последен в живата му…
Разговорът ни остава незавършен.
Възможно ли е да знаем повече за скандалните партийни фигури и прегрешенията на държавните ни хора, за дебелашките постъпки на малки и големи „вождове” и почти нищо за тези, които с ум, труд и почтеност правят всичко по силите си, за да не вдигнем белия флаг и заключим отвън държавата?
Петър Николов, един от най-добрите български дипломати в професията, ще бъде тема и на друг разговор в рубриката „Америка”.
